Питай автора

Бях позабравил този тип американско писане: простичко, праволинейно, съсредоточено, без увъртания, без особена дълбочина, но пък създаващо атмосфера с изумителна лекота. Бях позабравил и този тип протагонисти: наивни млади мечтатели, устремени през бедност и грижа към собствения си вариант на американската мечта.

Роденият в семейство на италиански имигранти в Колорадо Джон Фанти не е кой знае колко известно име в България, но в американската литература романът му „Питай прахта“ (и в по-малка степен останалите му книги) се ползват с особена култова слава, дължаща се и на усърдните признания на Чарлс Буковски, че тъкмо този роман го направил писател: 40 години по-късно романът е преиздаден с кратък предговор от Буковски, започващ с неповторимото изречение: „Тогава бях млад, умирах от глад, пиех и се опитвах да стана писател.“ Разказвачът-протагонист на Фанти е в много сходна ситуация на младия Буковски, с тази подробност, че не злоупотребява така много с алкохола. Името му е Артуро Бандини и по странно съвпадение пристига в Лос Анджелис от същото градче в Колорадо, в което е роден неговият автор. Насред люшкането си между суетната слава (дължаща се на един-единствен публикуван разказ) и мощния комплекс за малоценност, неопитният Бандини се гмурва в налудна любовно-омразна история с мексиканската сервитьорка Камила, а междувременно успява да публикува още един разказ и да прахоса хонорара си.

Такава е историята на „Питай прахта“ – семпла, непретенциозна, но затрогваща. Написана с топло чувство за хумор, но и с болезнено изострен усет за неумолимите вътрешни прегради в американското общество от 1930-те, за студената омраза на белите англосаксонски протестанти към всеки „пришълец“, бил той италианец, мексиканец, или евреин.

От ясно по-ясно е, че „Питай прахта“ моментално попада сред онези книги, за които е измислен оксиморонният етикет „истинско писане“. За такава „истинност“ би трябвало да свидетелства и мощният автобиографичен елемент: Артуро Бандини изглежда повече или по-малко алтер его на Джон Фанти и несъмнено много от преживяванията му имат аналог в живота на автора. Що се отнася до мен обаче, предпочитам да чета този автобиографизъм в тъкмо обратната посока: като ключов похват, осигуряващ така необходимия ми във всяка литература елемент на отстранение. Защото тъкмо иронично прокараните паралели между Артуро Бандини и Джон Фанти през цялото време подсещат читателя, че си има работа с роман, с художествено произведение, че Артуро Бандини пише литература, каквато пише и Джон Фанти. На пръв поглед наивен и непосредствен, романът на Фанти е всъщност много изкусен/изкушен в литературната игра: Артуро праща на Камила телеграма с любовно послание, което всъщност е изплагиатствано от декадентската поема на Ърнест Доусън „Синара“, а впоследствие се оказва, че барманът Сами, в когото пък е влюбена Камила, също има литературни аспирации – пише безумно некадърни уестърни. Подправен с подобни смигвания, автобиографизмът в „Питай прахта“ води повече към метафикционална условност, отколкото към някаква предполагаема достоверност и това е може би най-хитрото в структурирането на този роман. Което не означава, че не е личен. Личен е – и още как!