Димитър Арнаудов по две

Ето, че се намери повод да заговорим за Димитър Арнаудов с класическите клиширани определения, като ‛уникален творец“, ‛един от най-големите ни художници“ и т.н. Традиционните ретроспекции обикновено са подходящ случай един или друг от художниците ни да бъде наместен в тези нарицателни. Правим го, без реално да влагаме някакъв смисъл, така е прието. Диди Арнаудов обаче никак не ми се вписва в този сюжет. Той със сигурност не е ‛един от най-известните ни творци“ или ‛име с безспорна значимост“. Той е по-скоро изключение, което почти не познаваме.

Сега две изложби едновременно в галерия ‛Дебют“ (3 – 13 април) и в ‛София Прес“ (3 – 25 април) честват тази негова изключителност. Експозициите са организирани и като идеална възможност поне за изкушените да се запознаят по-детайлно с изкуството на Димитър Арнаудов.

В самата му артистична биография кой знае какви изключения няма – завършва Художествената академия при проф. Ненко Балкански, след което преподава в Художествената гимназия, в Архитектурния факултет на ВИАС; участва със свои работи най-вече в общи изложби – позната схема за повечето художници от периода на бурен кипеж на идеологически страсти по ОХИ-та и журирания. Приживе Диди Арнаудов прави само една самостоятелна изложба през 1973 година, но успява да теоретизира опита и наблюденията си върху изкуството – нещо, което не се отдава на всеки. Най-лесно ще ми е да кажа, че изключителна е неговата живопис и няма да сгреша, тъй като работите му не могат да бъдат лесно причислени към определена тенденция или група и със сигурност са встрани от основното направление. Но всъщност изключителното тук е рядко ненаситният интелект, който този художник притежава. Заради това той се превъплъщава така успешно в ролите на живописец, изкуствовед и поет едновременно, с широко отворени очи към света наоколо и с неспокойно съзнание.

Почти 20 години след смъртта му, без да маркират определен юбилей, двете изложби станаха повод да се запознаем с него наново.

По модел, който често се прилага при ретроспекции в западноевропейските музеи, в двете експозиции е направена интересна съпоставка между завършените живописни работи на художника и подготвителните скици към всяка от тях. Материалът е повече от любопитен и е набавен предимно от наследниците на Диди Арнаудов, от фондовете на НХГ, СГХГ, Художествената галерия в Пловдив. Освен че проследяват етапи от създаването на някои от най-силните работи на автора, изложбите хронологически преминават и през основните периоди от творчеството му. Акцентът е върху подготвителните скици и редкия шанс да ги видим извън папките от частния архив. Най-силно грабнаха вниманието ми сериите с подготвителни рисунки към портрета на Д.Г.Димитров и към ‛Тропическа градина“. Бележките, с които художникът предварително определя цвета в най-малки нюанси на всяка част от композицията, или пък уточненията ‛асиметрия на очите!“ и ‛розово лице с виолет + бяло“ променят изцяло погледа към платното след това. Неща, които с лека ръка бихме определили като плод на спонтанна експресия, вече се явяват като добре премислен композиционен елемент.

Изобщо начинът, по-който е представен този автор сега, му създава нов и много по-избистрен образ. А поначало всички портретни рисунки и скиците към ‛Старото кафене“, ‛Бранище“ и т.н. присъстват, разбира се, и като съвсем самостоятелни произведения, изпълнени с рядък размах.

Изложбата реално е една ретроспекция в две части. Двете галерии са обединени от куратора й Олимпия Николова. Въпреки че по този начин се отваря пространство за представянето на повече работи, поне според мен, разделянето на експозицията е нейният единствен голям недостатък, защото размива цялостното й въздействие. Не че съм привърженик на гръмките и претенциозни прояви, но ние тук като че ли нямаме традицията да правим от качествените изложби истински културни акценти.

Все пак важно е, че събитието е възможност художник като Димитър Арнаудов да бъде опознат от по-широка аудитория, а пък патетиката, така или иначе, не е присъща на личността му.