Литературата като любовен проект

В самото начало на 40-те години, някъде между ‛Поручик Бенц“ и ‛Осъдени души“, Димитър Димов започва да пише роман с главен герой Адриана – все още младата дъщеря на богат български фабрикант, опорочена от изтънчения безделен живот, присъщ на жените от нейната класа. Интелигентна, чувствителна и красива, Адриана стремително върви към дъното на развратното поведение, но в един момент – очевидно за пръв път – се влюбва в красив като бог, но беден момък с честно име и хубава годеница... Романът стига дотук и остава недописан. Впрочем, съвсем основателно. Димов, защото е Димов, разказва увлекателно, но това, което потъва в архивите му, е много стереотипен текст, изграден върху крещящо демодираните клишета на популярната постсецесионна литература. Замислен като психологическо четиво със социален фон, романът е бил добро упражнение върху прословутите димовски женски образи, без да постига дълбочината на Фани Хорн или Ирина, репетирайки в същото време темата за нравственото падение на богатата класа.

Оттук тръгва Теодора Димова около седем десетилетия по-късно. Защо? Защото не е лесно да бъдеш писателка с баща-класик; все някога трябва да се пребориш (тук Лакан ще ни помогне буквално) с Името-на-бащата в себе си. Всеки психоаналитично ориентиран критик ще се почувства щастлив от нейното обяснение: ‛Само това е – неописуемата и изтръгната от детството ми радост да се докосвам до баща ми, да общувам с него. Само това – чувството на любов, обяснението в любов към баща ми.“

Всъщност Теодора Димова поема защитата на жената, на женското, така безцеремонно въдворено от междувоенните клишета в пространството на пагубно демоничните страсти. Проектът може да бъде прочетен и така: две епохи говорят жената. Адриана на Димова – вече деветдесетгодишна старица в дълбокия залез на своя живот – е помъдряла, очовечена, изпълнена с онова странно и магнетично знание, което имат единствено вещиците – вещите, жените-които-знаят. Но стореното е сторено – в сюжетното пространство между двете книги Адриана е убила всичко край себе си: хора и страсти. Истинското изкупление на жената в романа на Теодора Димова е в образа на Юра. Магнетизмът възкръсва в огнени къдрици, млада плът и чиста нравственост. Една двойка вещи жени, които все така помитат мъжете край себе си, но сякаш именно тяхното вътрешно сдвояване работи като изкупителен механизъм. Похват, който безспорно е много димовски, но израснал точно чрез неуспеха на един незавършен роман. Двойката образи възвръщат онази двойственост, амбивалентност на светло и тъмно, високо и ниско, която сме изучавали в силните женски характери на Димитър Димов. Това, което в действителност се стреми да изкупи ‛Адриана“ заради стария неуспех, е именно (не)умението на класика да се справи с един главен герой, който се е оказал в плен на популярните клишета за женственост.

Стилът на разказване, от друга страна, се стреми да бъде независим от димовските похвати: познатите вече страници-изречения със сложен синтаксис, в който се разпада целостта на времето и се преплитат няколко гледни точки. Истина е обаче, че този повествователен маниер, превърнат в единствен начин да се говори в целия текст, дотежава и от един момент нататък започва да отблъсква вниманието на читателя. Книгата със сигурност щеше да спечели от известно разнообразие в типовете разказване. А пък щастливият завършек не само стои причудливо привързан към тази история, но и никак не ни напомня за Димов.