Дон Жуан на Найо Тицин

Не знам дали журналистът Найо Тицин е правил друг документален музикален филм, но "В търсене на Дон Жуан“, показан на "София филм фест“, ми достави истинско удоволствие. Тицин е имал възможността да проследи цялостното създаване на постановката на Моцартовото заглавие за фестивала на старинната музика в Инсбрук миналата година. И да снима сам това, което го интересува, през гледната точка на един от най-сериозните и задълбочени интерпретатори-експерти в областта на старинната музика в света, диригента Рене Якобс, на оперния режисьор Венсан Бусар, на солистите в постановката и на членове на чудесния Фрайбургски бароков оркестър. На този фестивал операта е била показана в Пражката и Виенската версия, в които има музикални разлики. И само истински и добър, чувствителен музикант може да усети страхотната възможност, която му се дава, за да създаде този документален ‛съспенс“ и да я оползотвори така пълноценно в рамките на стандартните за документален филм 53 минути. Тук младият журналист е сценарист, режисьор, оператор и продуцент. И, както се видя, е съвместил тези отговорности с лекота, използвал е максимално шанса да наблюдава работата на Якобс (и, сигурна съм, не за първи път) и да го въведе в разговор, който е насочен към всички, но който не би могъл да бъде проведен от всеки. Разговорът разкрива основната цел на постановката в незабравими детайли. Рене Якобс със светла усмивка разказва на камерата защо трябва да бъде ‛зачертан“ XIX век в практиката на поставяне на Моцартовия шедьовър. За да се избегне излишното (постоянно) демонизиране на героя на Моцарт, за да се преодолее инерцията на мисленето, че той не може да е млад и чаровен, дори симпатичен, за да се разкрият и други обеми в характера на прелъстителя, които естествено ще го обогатят и ще заинтригуват и слушателя, публиката. Всичко това големият музикант и ерудит е открил в партитурата на творбата, в писмата на Моцарт и в много още автентични източници.

За целта Рене Якобс е поканил цял отбор ентусиазирани млади певци; и в някакъв смисъл ‛неофити“ по отношение на установените ‛правила“ в традицията. Йоханес Вайсер e може би сред най-младите изпълнители на партията на Дон Жуан в света днес, българките Светлана Донева (Донна Анна) и Александрина Пендачанска (Донна Елвира), корейката Съни Им като Церлина. Заедно с тях на идеите на диригента и режисьора (съмишленици по отношение на автентичността и нейните по някой път абсурдни тълкувания) са щастливи да реагират ответно и Маркос Финк като Лепорело, Николай Борчев (Мазетто), Вернер Гюра (Дон Отавио) и Алесандро Гуерцони (Командора).

Тицин е сътворил структурата си по най-простичкия наглед начин - по темите, които пръкват в диригентската и режисьорската концепция. Сложността в такова документално-репортажно снимане е като уловиш тези теми, да ги развиеш и чрез камерата и да ги аргументираш в снимането и в подбора на музикално-сценичните откъси. Което Тицин прави с превъзходно чувство за темпоритъм, със завидна драматургична лекота, лаконично, без ‛бъбривости“ и, най-важното, с такава чисто музикантска наслада, която е направо обсебваща. За музиканта в публиката имаше направо находки – като най-оригинална ще подчертая сцената между Лепорело и Церлина във виенския вариант на "Дон Жуан“.

Филмът може да бъде образец, да не кажа учебник за професионално мислене и подход за много оператори, които снимат музика. И за много режисьори, които правят монтаж на музикален филм. При това е заснет само с една камера, което трудно може да се разбере.

За мен "В търсене на Дон Жуан“ се превърна и в ‛откритието на музиканта-документалист“ Найо Тицин. Това е поприще, за което той очевидно притежава талант, култура, търпение, бързина, съобразителност и вкус – все качества, които са дефицитни в "страната с най-много таланти на глава от населението“.