Разговор с Нина Ковачева и Валентин Стефанов

Човек може да е чужденец навсякъде


- От колко време не живеете в България?

Валентин Стефанов: През януари станаха точно 11 години. Значи от 1995 г.

- А продължавате ли да се чувствате български художници?

Валентин Стефанов: Първо, винаги съм се чувствал преди всичко художник, а дали съм български, френски, международен... Никога не съм влагал в професията художник някакви регионални измерения.

Нина Ковачева: Никога не съм мислила по този въпрос – каква се чувствам.

Валентин Стефанов: Естествено, че влияе мястото, където си отраснал, където си завършил образование, където живееш.

Нина Ковачева: Разбира се, че влияят нещата, които ти се случват, а и тези, които не ти се случват. Всичко те провокира по някакъв начин. Преместванията са голяма провокация и за мен са нещо изключително положително. Защото това те изважда от някакви релси, кара те да мислиш по друг начин.

- Париж с какво ви провокира от тази гледна точка.

Нина Ковачева: С бюрокрацията си… Не, шегувам се.

Валентин Стефанов: Париж е голям град, събирателна точка на всичко ново, актуално, което излиза в момента във всички области на изкуството. Въпреки че Париж отдавна не е мястото...

Нина Ковачева: Те, центровете, са се размили вече.

Валентин Стефанов: Париж не е мястото, което ражда новите тенденции.

Нина Ковачева: Хубавото е, че всичко преминава оттам. Самият град е много шарен, има всякакви етнически групи и това също допринася за разнообразието. Сега имаше в Бобур ретроспективна изложба на Уилям Клейн. Той прави книга от снимки за Париж. Роден в Ню Йорк и в Париж вижда също такъв melting pot, какъвто е и родният му град. Проблемът му е как да го представи - при толкова много създадени снимки и книги за Париж, той се чуди какво още може да направи, какъв ракурс да намери към града. И обръща повече внимание на нощния живот, на места с много по-голяма енергия...

- Но вие всъщност често сте в България – връщате се всяка година и имате възможност за сравнения. Бихте ли ги направили сега?

Нина Ковачева: За нас тези премествания са станали доста натурални. По някакъв начин двата града са ми се смесили – Париж и София, въпреки че не си приличат иначе.

Валентин Стефанов: В момента с глобализацията нещата стават толкова еднакви...

Нина Ковачева: Може би - за съжаление.

Валентин Стефанов: Това се отнася и за повечето тенденции в съвременното изкуство – виждаш едни и същи неща в Париж, в Лондон, в София. Примерно преди два месеца ние излагахме в музея за съвременно изкуство „Долум‛ в Шанхай. И там нещата, които виждаш, имам предвид водещите автори, не се отличават твърде много от западноевропейските художници.

Нина Ковачева: Аз мисля, че сходствата в Китай са по-скоро по линия на технологията, а не на философията. Просто животът там се базира на друга философия.

Валентин Стефанов: Сходства има, но за съжаление – понеже си говорим за тук и там – тук са по-малко. Нищо лошо не искам да вложа в думата „по-малко‛, то просто е факт. Например дискутираният напоследък музей за съвременно изкуство в България. Докато в другите столици и центрове има даже по няколко музея за съвременно изкуство – към различни музеи и фондации, то тук все още се води полемиката има ли смисъл и нужда от такъв музей.

- Аз мисля, че този етап вече го минахме – акцията на Иван Мудов на гара Подуяне като че ли съвсем убедително доказа, че има нужда от такъв музей.
-
Нина Ковачева: И оттам нататък?

- Ами това е проблемът – в конкретните стъпки, които трябва да се предприемат за създаването на музея. Въпросът е кой да ги предприеме и как. В тази посока не виждам движение...

Валентин Стефанов: Може да се даде пример с Румъния – нашата съседка, с която заедно се движим към Европа, има от около две години национален музей за съвременно изкуство.

- А вие имате изложба там в момента. Но това само го вметвам сега, после ще говорим за нея...

Валентин Стефанов: Да, и тя все още продължава – ще стои до средата на март. Но въпросът беше за музея, който освен огромната сграда има и прекрасна техническа екипировка, поддръжка от десетки спонсори (не само румънски). Но и румънското министерство на културата не си е вдигнало ръцете, разчитайки само на парите от чужбина, а поема всичките разходи, свързани с издръжката на музея.

- Вижте, ясно е по принцип как функционира един музей. Проблемът е в създаването му у нас.
-
Нина Ковачева: Връщаме се в начална точка.

- Именно, въпросът е кой поема инициативата и какви са стъпките, които трябва да се направят.
-
Нина Ковачева: На мен ми се струва, че и те са доста ясни, но просто има затишие.

Валентин Стефанов: Доколкото знам, скоро България ще се сдобие с музей за съвременно изкуство, но той е частна инициатива.

- Това е радостна новина. Но тя не решава въпроса с национален музей за съвременно изкуство.

Нина Ковачева и Валентин Стефанов: Така е.

- Така е, наистина, но явно сега няма да решим този въпрос. Предлагам да се върнем към вашата изложба в румънския музей за съвременно изкуство, а и не само там. Всъщност за вашите произведения тук се знае в повечето случаи индиректно. През септември 2005 показахте своя работа в НХГ, но доста хора, включително и аз, не успяха да я видят. А това беше всъщност първото ви представяне в България от доста години...

Валентин Стефанов: От доста. За последен път имахме изложба в България в АТА център за съвременно изкуство през 1998 г. – той беше още на ул. ‛Христо Белчев‛. Имахме след това участия в общи изложби като „Експорт-Импорт‛ в СГХГ...

Нина Ковачева: Аз участвах във „Версията на Ерато‛, „Момичетата и морето‛ и други, също в Пловдив – не мога да си спомня всичките.

Валентин Стефанов: Участвахме и в представяне на европейско видео, в което имаше две наши работи, но с френския куратор Карин Вона. Но специално за последната ни изява в НХГ мисля, че много хора са видели нашата видеоинсталация.

- Аз я видях по телевизията, но това не е същото, разбира се, като да я видиш на живо, най-малкото защото телевизията променя пропорциите.

Валентин Стефанов: На живо наистина беше по-добре и инсталацията върху прозорците се виждаше от Народния театър. Много хора се спираха да гледат.

Нина Ковачева: И изведнъж тези прозорци станаха някак огромни – изглеждаха много по-големи от долните, на които нямаше прожекция.

Валентин Стефанов: Което беше важно, защото инсталацията беше ориентирана към минувачите на площата, а не към посетителите на НХГ.

Нина Ковачева: Това беше главната провокация на проекта.

- Знаете ли, ние си говорим как е била разположена, към кого е била насочена, а въобще не споменаваме какво представлява тя. Как ще я опишете за читателите на вестника?

Нина Ковачева: Ами на нас ни се струва, че цяла София я е видяла…

Валентин Стефанов: Затова говорим за всичко останало, но не и за това какво тя представлява.

- Смилете се тогава към хората от другите градове в страната!

Валентин Стефанов: Заглавието на работата е „Фази на натрупване и отнемане в ограничено пространство‛. Представлява прожекция върху четири от прозорците на Националната галерия в София. Изображението е съвсем минималистично – четири ръце, които методично пълнят с пръст и после я отнемат от пространството, ограничено в рамките на прозорците. Фазата на запълването и отнемането е 30 минути. И тъй като във всеки прозорец запълването и отнемането е на различен етап, се получава впечатлението за постоянен цикъл.

- И каква е идеята, с какво искахте да провокирате минувачите? Задавам ви този въпрос не толкова заради мен самата, колкото заради хората, които трудно възприемат съвременното изкуство. Спомням си например, прожекцията в Цетине, Черна гора – почти хипнотичното въздействие на вашите движения, което странно оправдаваше воайорството на зрителя от улицата. Но как въпросният зрител, който не е изкуствовед, би възприел тази ваша работа. Или „Фазите‛ в НХГ?

Нина Ковачева: Всъщност произведението беше насочено именно към хората, които не са запознати със съвременното изкуство и дори не са имали намерение да се запознават с него. Когато ни взимаха интервю за телевизията, ние съзнателно не искахме да дадем точно определение какво трябва да разбере зрителя, за да не го оставяме пасивен. За да може в зависимост от своята нагласа да изтълкува това движещо се изображение. За нас това е много важен момент - как хората реагират. Въобще в повечето ни работи целта е да не оставяме зрителя само консуматор.

Валентин Стефанов: В конкретния случай става дума за постоянния процес на натрупване и отнемане...

Нина Ковачева: Може да се тълкува като процес на съзидание и разрушение, като изява на мъжко и женско начало, на цикличността в живота и т.н. Естествено, че има момент на воайорство – в скритите пространства, дали действително са такива, каквито ги виждаме; в нещата, които стават след или отвъд изображението, което виждаме; в неочакваната поява на това изображение в една сграда, която сме свикнали да виждаме по съвсем друг начин. Инсталацията може да се възприеме и като задаване на точки за мислене на зрителя.

- В тази посока ли са и работите ви в сегашната изложба в Букурещ?
-
Валентин Стефанов: Там показваме 5 видеоинсталации, едната е разположена върху два от входовете на музея и е на същия принцип – прожекция върху фасадата, а останалите четири са в залите на музея.

Нина Ковачева: Като цяло изложбата се казва „Отвъд видимото‛...

Валентин Стефанов: По заглавието на прожекцията върху фасадата. Тази инсталация показахме на „Бяла нощ‛ в Париж през 2004, там тя стоя два месеца и беше подкрепена от общината на града. Представлява човешки глави в голям мащаб, които се опитват да привлекат вниманието и да осъществят комуникация с минувача от улицата, разказвайки му истории, викайки го, но остават винаги изолирани и затворени зад пространството на прозореца.

Нина Ковачева: Те са като в аквариуми, още повече, че инсталацията няма звук.

Валентин Стефанов: Тя разглежда проблема за масата и индивида...

Нина Ковачева: За самотата, изолацията...

- А другите четири?

Валентин Стефанов: В първата зала на музея е една огромна прожекция, наистина огромна, защото височината е над 6 метра. Заглавието е „How near so far‛. Камерата следва тичащи крака, които, независимо дали се приближават или се отдалечават, са все на една ръка разстояние.

Нина Ковачева: Постоянно имаш чувството, че ей сега ще достигнат целта, но това така и не става.

Валентин Стефанов: От двете страни има инсталации върху плазмени екрани – ‛Wet contact‛ и ‛3.39%‛. Те двете бяха показани в изложбата „Космополис‛ в македонския музей за съвременно изкуство в Солун. В ‛Wet contact‛ - може би някои са я виждали на изложбата „Експорт-Импорт‛ в СГХГ – екранът е разделен на две половини. Във всяка една от тях сме ние двамата и периодично върху нас се стоварват „шамари‛ от вода. А „3.39%‛ е частта, която заемат Балканите от земната повърхност. Тази пропорция пулсира на екрана, изразена с различни математически величини, а гласове зад кадър я произнасят на десетте езика на народите на полуострова.

Нина Ковачева: В следващата зала е ‛The stranger in us‛ (2005) – видеоинсталация, представляваща два екрана върху пода, всеки с размер 1.80 х 2.50 м, на които се прожектират нашите лица в много забавено движение. И в момента, когато мигащите клепачи бавно се затворят, изображението изчезва. Ефектът е много особен, получава се своеобразно преплитане между зрителя и изобразения.

Валентин Стефанов: Цялото е като разговор със себе си. Гласът зад кадър говори със себе си като чужденец, като странник, като чужд за самия себе си...

Нина Ковачева: Става дума за художника в обществото, за страха от различното и в същото време за неговата привлекателност. Всичките аспекти на думата stranger се обговарят.

- А спомняте ли си как започнахме този разговор? Казахте, че не сте мислили дали сте български художници или не. Излиза, че сте мислили, все пак.
-
Нина Ковачева: Не, това е повече вътрешно състояние.

Валентин Стефанов: Човек може да чужденец навсякъде.

15 февруари 2005

Разговаря