Четене на паметник

Едва ли от всичко става дебат и за всичко си заслужава да се води дебат. Човек просто може да се включва в консенсусите и да се занимава с друго. А и на когото не споменах, че съм открил и нещо хубаво в паметника пред НДК, само той не ми каза: Остави! Първо, защото паметникът сам си пада, ще убие минувачите – на кой въобще му е хрумнало да го облече с плочки, като баня? Второ, защото за неизкушените (а и за редица изкушени) наблюдатели е просто (битово) грозен или поне нелеп, предизвиква главно неприлични асоциации. Трето, защото и да има защитници, те са повече или по-малко конюнктурно и персонално ангажирани, т. е. докато бранят него, всъщност бранят и себе си. Четвърто, защото Бойко Борисов има безпогрешен усет за теченията-на-настроенията и щом се обяви срещу нещо, както в случая, значи това е печелившата страна. Така че какъв е смисълът да се водят предварително загубени битки, при това за (меко казано) спорни каузи.
Ето какъв е: нищо в градската среда, та камо ли един паметник, не е буквално, то носи идеологически знаци. Те трябва да се разчитат. Разчитането им, от своя страна, не трябва да засяда в ‛общите места‛ (в дясно, в ляво или където и да било другаде), а да продължава ‛на собствен ход‛, като следи как се наслагват значенията на знаците и как тези значения се променят от наслагването.
Ето го сега и самият ход: паметникът (заедно с много други из страната) е създаден в офанзива за честването на 1300 годишнината на България, като сам трябва да изобрази славната българска история; офанзивата (скулптурата е основното й ‛естетическо оръжие‛), предизвикана от Людмила Живкова, попада в плана на националните идеологии; това от само себе си я превръща в алтернатива на официалната социална (класова) идеология (марксизъм-ленинизъм) със заявения й интернационализъм, което води до негативни реакции от Москва (включително и до подозрението, че Живкова е убита); българският национализъм от 70-те години на ХХ век напомня (връща се към) този от ХІХ век – той е учебникарско-илюстративен (тип ‛приказка за царе, герои и битки‛) и именно така се разказва, изобразява и вае, което от една страна го примирява със социалистическия реализъм, а от друга го сближава с детските движения като ‛Знаме на мира‛, също рожба на Живкова; той, като всяка проява на (културен) инфантилизъм, е лишен от скептичност, трупа нетърпимост към различното и чуждото, но тези натрупвания тогава са подтиснати от общата санкционираща рамка на комунизма; те се проявяват едва когато тя отпада (в отношение и към битовите разочарования от демокрацията) с ксенофобския национализъм тип ‛Атака‛; паметникът пред НДК влиза в алтернативната спрямо марксиско-ленинската идеология националистическа офанзива от 70-те, като на свой ред (вън от детайлите) е (макар и плаха) пластическа алтернатива на инфантилната й илюстративност; той не илюстрира, а абстрахира националната история, като подсказва, че докато тя е минавала по един път, е имало и други – прекъснати; пластическият му образ е в диалог (до ниво цитати) с руския конструктивизъм, създаден преди (и срещу) естетическия канон на социалистическия реализъм; така играта на паметника в естетическото пространство се разчита и като игра в естетическото време; той (търсено или не) е реплика (отвътре) срещу една идеология, появила се като реплика срещу друга идеология, срещу която от своя страна има далеч по-ранни и по-категорични реплики в изкуството, които паметникът ре-цитира...
Така, ако пуснем прочита на обратно – от политическото ‛тук, днес‛, ще се окаже, че например ‛Атака‛ трябва да е срещу паметника, например ДСБ да го брани, а например БСП да се колебае. Ще се окаже и че далеч не става така. Което е повод прочитът да започне отначало…