Как говори журналистиката през Възраждането

Първият отговор, който би дошъл и на неизкушения читател е – трудно. Журналистиката през ХІХ век наистина говори трудно. Дори първият поглед би казал – объркано. И този първи поглед ще е прав, защото възрожденската журналистика често смесва езиците си, с усилие и разсеяно подхваща просвещенски идеологеми, сменя ги на пръв поглед немотивирано с революционни, тях пък внезапно редува със стратегии за градеж на читателски вкус и за хигиената на четенето. Книгата на Елена Гетова ‛Журналистически езици на Възраждането“ казва обаче, че винаги над всеки почерк стои националното – каузата на въобразяването на общност.
Изданията с българо-френски текстове, които Гетова изследва, са едни от най-ярките следи в национално ангажирания почерк на Възраждането. Говоренето на два езика не е само към българския читател – и не толкова за и към него говори тази журналистика. Двуезичните българо-френски издания на К. Фотинов, Г. Раковски, Т. Пеев не случайно ползват официалния език на дипломатическа Европа. Френският език е високата среда, в която се превеждат българските работи. Най-напред това са българските ‛истории“, т. е. българските сюжети за възникването на държавата и за генетичния материал на националното – религия, род, граници, език. След това – големите имена на българския ХІХ век влизат в ролята и на ревностни драгомани, които ще ‛преведат“ наболелия ‛въсточен въпрос“ и на езика на политиката, и на езика на националната идея. Тя е преди всичко идея на културологическия диалог, на вписването на българското в общоевропейското.
Книгата на Елена Гетова умело превежда читателя си из лабиринта на философията на двуезичието. Защото ясно е, че в двуезичните жестове на Фотинов – Раковски не стои само просветителският мотив. Публикациите на ‛сюжети“ от родната История имат и други, много по-големи основания. И сред тях романтическият подтик е водещ. Всъщност няма нищо чудно, защото в европейски мащаб (немски и френски) интересът към националното минало е основна програма и за Просвещението, и за Романтизма. Но – и тук да се върна пак на разликите, които книгата очертава – Фотинов е по-скоро в ролята на педагога, учителя, който дава уроци и на свои, и на чужди. Раковски няма да се движи от подобни пропедевтически проекти, а ще предизвика дебати, той е полемист във всичко, което пише. Не прави изключение и в двуезичните си публикации.
Фотинов анализира, изнася уроци, разказва – в тях настойчиво действа приказният модел, по-скоро дискурсът на националното предание. Раковски защитава и то защитава не образи от Историята, а чрез исторически сюжети защитава българския образ.
‛Журналистически езици на Възраждането“ всъщност гради своята епистема върху това – как функционализират образите на българското в едно толкова подвижно и променливо, че и несигурно пространство, каквото е журналистическото. Елена Гетова коментира как се съотнасят текст и контекст, но и текста в текста. Така книгата докосва освен проблемите на възрожденската журналистика, още и сложни въпроси от няколко типа :
– частни – текст в текста ( български – френски);
– общи – състоянието на националните образи;
– литературни – степените на рецептивните прагове.
А и самите заглавия на текстовете на Фотинов и Раковски са подсказали на автора евентуалните различия – Фотинов пише ‛Понятие за древност словенска“, а Раковски е директен, той не създава ‛понятия“, а ги въвежда в своя ценностна система, ползва ги, за да коригира или преобърне друга система, вече изграденото европейско мнение или оценка.
Другият приносен пласт в книгата на Гетова е извеждането на перспективата в тази очертана тенденция на двуезични публикации – и перспективата е от Фотинов (‛Любословие“) към ‛Дунавски лебед“ на Раковски, оттам към в. ‛Възраждане“ на Тодор Пеев. Насетне веднага след 1878 г. в двуезичните издания на в. ‛Марица“ и ‛Народний глас“ настъпва т. нар. обезобразяване на българското. Няма го глобалният контекст, който ражда сюблимната идея – освобождение. С други думи, Елена Гетова показва как нараства и динамично се променя проблематиката в българо-френските издания през ХІХ век. Защото тук се изследва не историята на журналистическия билингвизъм, а динамиката на националните образи пред света. В това е и ценното, което ‛Журналистическите езици на Възраждането“ опитва да каже на своите читатели – че литературно-историческият дискурс вече не е най-полезната оптика за изследване на Българското възраждане. Защото в него има освен процеси, контакти и влияния, още и идеологически, и жестови, и ролеви проблеми, които чертаят динамика и разноречия вътре в Историята.