Фоторепортажно удоволствие

Като че ли сме свикнали да възприемаме фоторепортажните снимки преди всичко като илюстрации към текст. По тази причина рядко очакваме от тях някакви по-особени естетически качества. Именно различната и уникална снимка обаче може да привлече вниманието и да ни накара да прочетем даден текст. Преди време по подобен начин ми въздейства фотография на двойка младоженци–помаци, публикувана в един от всекидневниците ни. Булката беше натруфена до неузнаваемост с всякакви атрибути и украси, с лице намазано с белило и полепено с пайети. Покрай почти извънземния й вид младоженецът изглеждаше твърде делнично в официалния си костюм. Но външният вид на двамата герои едва ли би ми направил толкова силно впечатление, ако не беше уловен и силният психологически момент. Впоследствие видях същата фотография в изложбата-конкурс на Канон ‛Снимка на годината – България 2003“, в който беше спечелила награда. Името на автора не бях запомнила, докато преди няколко дни не попаднах отново на познатата снимка. Този път тя е част от самостоятелната изложба на фотографа Веселин Боришев. Както разбрах, той работи от 10 години като фоторепортер, от които 6 е отдал на в. ‛Труд“...
В изложбата в няколко тематични цикъла са подредени 23 черно-бели фотографии, отпечатани върху акварелна хартия. Това не са типичните фоторепортажни снимки, те по-скоро показват ‛поглед встрани“ от делничното, от важните събития. Тези изображения ни извеждат от градското ежедневие и ни водят към реалност, за която дори не подозираме, че продължава да съществува тук някъде, в България.
Фотографът е ‛събирал“ образите на обикновени хора от незнайни села, които обаче са забележителни с това, че продължават да спазват вековни традиции и обичаи. Пред нас се редят помашки сватби, пазари на цигански булки, празнични хора, шествия и селски борби от Родопите и Странджа, от видинския край, Стара Загора и Кърджали... Няколко кадъра са посветени и на дъновисткия танц Паневритмия край езерото Българка.
При разглеждането на изложбата от изключително значение е да се четат заглавията. Без тях възприемането на произведенията е чисто естетическо удоволствие, докато допълнителната информация ги поставя на друго смислово ниво. Особено въздействаща в своята простота, например, е фотографията на сумрачен храмов интериор, в който жена води за ръка полуголо момченце с разкопчана бяла риза. От заглавието разбрах, че това е джамията в Кърджали, в която майка разхожда току-що обрязания си син. Друг кадър показва няколко момчета, покачени върху дървени колове, вероятно част от ограда. Оказа се, че това са деца, които гледат борби някъде в Западните Родопи...
Както става ясно, фотографиите в тази изложба не са от типа ‛служебно задължение“. Те са по-близо до изкуството и показват сферата на удоволствие и трайния интерес на своя автор към определени явления. Такива, които са част от културното (фолклорно) богатството на народа и за съжаление се срещат все по-рядко.