Български  |  English

Възраждане и другост

Като че ли никога по-ясно от края на нашия век Ботев
не е бил разделителна бразда в мисленето на българина за себе
си. През последните години станахме волни или неволни свидетели
на това как той сблъска стари с млади, "патриоти" с
учени, традиционалисти с радетели на модерното. Начинът да говориш
Ботев се превърна в идентификационен проект, от пробен камък до
маска на желанието за принадлежност.

Инна Пелева е литератор, който традиционно провокира хуманитарното
клише; от тези, които много харесваш или не понасяш изобщо. Нейната
работа носи амбицията да преизкаже идеите за българското класично
в езика на модерното усъмняване, или пък да провиди недовидени
аспекти на дискурсивното родно в исторически ретроспективен план.
След Вазов естествено беше именно Ботев да попадне в калейдоскопа
на изследователския й интерес. Калейдоскоп е метафора, която държа
да повторя, защото изразява нещо много характерно за интерпретативната
методика, ако не и за цялостната методологическа стратегия в текстовете
на Инна пелева. Ботев е завъртян от гледните точки на няколко
ярко необичайни, екзотично пъстри за скромния фон на родната критика
модерни идеи и техники на тяхното изговаряне. Най-напред - тялото,
телесно-материалното като мощен производител на идеологически
репрезентации и социални практики. При това тялото не само като
бахтиански банална долница, а като фукоянска вселена от понятия,
с които Възраждането мисли света и себе си в него. В тялото се
изрича един "глобален фигурален език на времето", а
техниките на неговото функциониране метафоризират основни светогледни
сюжети в националното преживяване. Ботев е прочетен като не-автор
на баладата "Хаджи Димитър", а зад идеологическата патетика
на Възраждането "живее смайващо ярка примитивността на дивото
мислене". Отказът от "Хаджи Димитър" е симптоматичен
жест на изследователската стратегия в работата на Пелева - той
означава демонстративното бягство от идеомитологизма в националното
мислене. Само това обяснява риска на Ботевата недопрочетеност,
както и доброволния отказ от (още) един благодарен сюжет на екстатично-телесната
проблематика.

По-нататък книгата продължава да изследва хипостазите на "изстъпленото"
в предосвобожденската публична дискурсивност, тяхното тематизиране
и идеологизиране в текстовете на Ботев. Като че ли нямаме друг
хуманитарен текст, който така системно, елегантно и остро едновременно
да вниква в симулативните практики на идеологизиращия дискурс
(поне през Възраждането).

В последната част на книгата се включва и тежката артилерия на
психоаналитичния метод, който винаги - традиционно или модерно
употребен - е готов да заподозре обратен умисъл, да се разрови
в кодификациите на скритото. Чрез него още по-дълбоко се проблематизира
пластът на "сакралните" стойности в националното мислене:
майка, баща, братя..., търси се амбивалентното в преживяването
на кръвта и "кръвно близкия". "Ботев. Тялото на
национализма" е книга, която епитомизира модерния стремеж
към преосмисляне на традиционните стойности. Въпреки своята провокативност,
крайностност, понякога нетърпимост към други интерпретивни решения,
тя е парадоксално национална, българска; и освен това носи нещо
от публичния ентусиазъм и социалната енергичност на възрожденското
време, което описва.



Милена Кирова



_______________
още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”