Български  |  English

Уикеда: Мeжду бунта и играта

- От самото си начало "Уикеда" се наложи с ясно очертана позиция "анти"...

- Понякога нашите думи резонират у хората като някакво несъгласие и протест - явно те откриват в нашата музика това, което им е необходимо на самите тях.

- Познавате ли си феновете?

- Да, за нас е много важно как се приемат песните ни, какво мислят хората - всъщност нали и ние сме част от тях. Абсолютно винаги след концерт слизаме при публиката, разговаряме. Аз съм убеден, че винаги когато правиш нещо такова, което е свързано с публичност, трябва да имаш обратната връзка, задължително е да имаш представа за отзвука на това, което създаваш: има ли то смисъл, каква е реакцията на хората... Много е лесно човек да се самозабрави и да започне да си мисли, че наистина свири някакви невероятни неща, след като го похвалят повече от десетина човека. И тогава става опасно...

- Вие звучите достатъчно самокритично...

- Умишлено се пазя от главозамайване - понякога дори прекалявам с критичността, точно защото се страхувам от увисване, просто не ми се ще да се откъсна от земята. Аз съм взискателен най-вече към самия себе си - може би защото все още не успявам да изсвиря тази музика, която непрекъснато чувам вътре в себе си. Все повече се убеждавам, че не е толкова важен успехът или неуспехът - важен е самият процес на преследването на целта; пътят, който се изминава; голямото удоволствие, когато ти правиш музиката; когато виждаш, че нещо се ражда от нищото; от някакви отделни тонове създаваш красота или грозота, изразяваш омраза или любов. Да изразяваш себе си - за мен точно това е най-важното в правенето на музиката, а не толкова самия краен резултат.

- А как правите музиката и текста на песните?

- Тя всяка песен си има своя история, всяка тръгва отнякъде. Понякога това е конкретно събитие, някой път просто имам идея за текст, записвам дори само две изречения, после някой от нас идва с някаква музикална идея. Понякога пък свирим много дълго едни и същи мотиви, повтаряме ги месеци наред, докато накрая аз не сложа по тях някакъв текст - много е различно, но, общо взето, е импулсивно, така - без преднамереност правим нещата. Случва се да спорим дълго, да се караме... Не знам дали има перфектен вариант за решаване на спорове и организиране на група, но мисля, че понякога трябва да има някой човек, който не толкова да наложи ред, колкото да поеме отговорността за взетите решения.

- Как започнахте да се занимавате с музика?

- Музиката изисква много време, енергия и упоритост. Започнах твърде късно - бях на осемнадесет години, когато един приятел ми нарисува на лист хартия как да хващам акордите на китарата. Но в музиката има много бунт и свобода, а аз винаги съм бил бунтар. Моят пубертет съвпадна с перестройката - точно тогава започнаха да излизат групи като "Контрол" и "Ревю"; от Съюза дойде размразяването. Всичко това ме обнадежди, защото аз наистина адски мразех целия тоя конформизъм, тая закостенелост и фалша, който беше: комсомолските събрания, празните лозунги, лъжите и идиотщините... Наистина бях такъв - много див: носех дълга коса, ходех на метълските сборища, носех фланелки и значки с "Арън Мейдън", носех гривните и всичките там атрибути - това беше начин просто да изразя себе си, да покажа, че съм различен по някакъв начин... Това продължи и после в Художествената гимназия - същата работа - не ходех на училище или все закъснявах, не носех униформа, дразнех учителите и накрая ме изключиха. Бях в безтегловност доста дълго време - но всяко зло за добро - накрая открих, че това, което наистина ми се прави, е музиката. Слушах непрекъснато музика - вярно, късно просвирих - но още тогава започнах много упорито, имах голям ентусиазъм. Набързо направихме ученическа група - започнах да свиря на соло китара, но един ден останахме без басист и аз хванах бас-китарата, която май ме привличаше повече като инструмент. Годината беше 1987-ма и ние правехме предимно кавъри на хевиметъл банди като "Блек Сабат", "Айрън Мейдън", "Джудас Прийст", "Ей-Си /Ди-Си", две песни на "Тангра" и други. След казармата пак направихме група - казваше се "Сплин" - бяхме ориентирани по към траш; лично аз бях доста повлиян от "Слеър". Дълго време работихме - сменихме доста музиканти, записахме едно демо с 6 песни, снимахме за "РокОко" два клипа. През 1998 се събрахме вече в настоящия състав и решихме тоя път да направим нещо ново: да сменим това име - "Сплин", да се наречем по нов начин, да направим нови парчета с по-различно звучене."Уикеда" идва от английската дума "wicked", което означава: грешен, порочен, лош, дяволит, проклет... но може да се преведе и като "чудесен", "страхотен" и "супер". Когато започнахме под новото име, аз дълго време си мислех по какъв начин трябва да се поднесат нашите идеи, та да впечатлят и провокират хората още при първото слушане. Дотогава бяхме дълбали малко умозрително в правенето на музика. Докато с новата концепция за "Уикеда" нещата станаха по-изчистени: ето, например взехме регето като слънчева и весела музика, която носи дълбоката тъга на робите и онеправданите, на оскърбените и унижените. Това адски добре се връзва с българското светоусещане. Освен регето, аз слушам и хип-хоп, ска, фънк... тая, ямайската рага, в която пеенето е по-скоро говорене, някакво нареждане, рапиране, което се върти около два-три тона, харесвам и хард-кор групите - "Пъблик енеми", "Хаус ъф пейн"; но не си падам по тия - зализаните версии на рапа. Реших, че би било интересно, ако текстът просто се нарежда бързо: така превърнах недостатъците на пеенето си в предимство. Прибавихме брас-секцията, забъркахме цялата смес от влияния и идеи и някак си това нещо проработи. Не мога да кажа, че сме го търсили твърде умишлено или сме се надявали да стане нещо хитово... Но при нас всичко дойде адски бързо, адски изведнъж: просто записахме едно демо, направихме тия двата клипа, занесохме ги в няколко телевизии, в няколко радиостанции, след това дойде предложението от "АвеНю", подписахме с тях договор и изведнъж се оказа, че "Боби..." набира скорост, става хит; оттам пък дойдоха предложенията да свирим по концерти и клубове. Влязохме в "Библиотека" с всичките си авторски парчета, което дотогава почти не се беше случвало. Нас ни наложи публиката - и това е най-добрият начин за успех.

- В текстовете ти прозвучава гласът на улицата, включват се ситуации от ежедневието; пародираш утвърдени парадигми: като се започне от детските приказки, Библията, Ботев, Вапцаров... и се стигне до най-съвременни щампи - преобръщаш идеологически лозунги, популярни песни, заглавия на филми...

- Да, съвсем умишлено използвам идеологеми, утвърдени в главата на българина, които обаче в контекста на цялата песен звучат адски иронично. Това беше и едно от основните ни решения: нека пеем разбираемо - стига алегории, символи и метафори в текстовете. Говорим ясно, конкретно, на определен човек. Винаги когато правим песен, идват познати, приятели да ни слушат на репетиции. Свирим, а аз им казвам какъв е тука текстът и те: "ха-ха-ха-ха". Следя им реакцията и насочвам цялата си енергия към някого от присъстващите, за да усетя как се приемат песните ни. Някои от феновете ни са обикновени момчета, не много образовани, но и те възприемат текстовете, защото са ясни и има много бъзици, те може да не осъзнават точно какво изразява песента, но просто самата реакция, тая съпричастност много ни помага. И аз мисля, че това е добър начин за творчество, особено в рок-музиката, която винаги е била популярно, масово изкуство.

- А някои хора това го възприемат като комерсиалност...

- Парите на музиканта са толкова изстрадани пари, че... Освен това печалбата би могла да отразява и доколко това, което правиш, има стойност за другите...

- Понякога ви обвиняват, че шумотевицата цели да прикрие липсата на професионализъм...

- Виждал съм големи професионалисти, които са страшни в техниката, но звучат като машини, без вдъхновение. Има много голямо значение дали обичаш това, което правиш.

- Песните ви се задържат задълго в класациите, имате несравнима популярност и любовта на публиката...

- Да, честно казано, доста съм притеснен. Просто във въздуха усещам, че успехът ни се коментира, очаква се някакъв провал. Мене ме притесняват не толкова завистниците, колкото широката публика. Опитваме се да се развиваме нанякъде, защото наистина не ми се иска хората да ни запомнят само с единия там Боби и едното му кафе...

- В една от песните ви - "165 дни" - звучат мотиви и вокални похвати от източната народна музика. Това предполага ли завой към нашумялата на запад етно-музика?

- Да, донякъде такава ни беше идеята с взимането на втори комплект барабани - по-скоро в ритъм секцията да влезе тая електронна пулсация, тоя мощен и наситен бийт, който не се получава при стандартна група с един човек зад ударните. Просто трябва да се използва компютър или пък - както ние го заместваме с втори барабанист. Ние направихме изцяло с два комплекта ударни две от парчетата и те са по-странни, по-трудни за слушане. Искахме да звучат, да звучат така - по-наситено, по-зациклено, както е в електронната музика и оттам в техното. Надявам се да се е получило нещо интересно - засега публиката приема добре експеримента. Аз ще съм много радостен, ако хората го възприемат, защото наистина малко рискувахме с по-особено звучене...

- А какво е отношението ти към поп-фолка?

- За мен чалгата е част от нашата култура, от интонационната ни среда, от нея не може да се избяга. Може пък това да е днешното състояние на народното изкуство - аз не мога да го отделя от фолклора. Смешна е тая позиция на щрауса - всички културтрегери са се хванали за главата и се жалват; дългоръкият певец артистично си запушва ушите и извива глас - "Ау, чалга"! Ами че ние, българите, малко или много сме повлияни от тая музика - като се започне от сватбарските оркестри... Няма начин да не ми е повлияла и на мен - аз съм слушал европейския рок, метъла, но около мен всичко е слушало тая чалга. Някои от чалгаджиите са много талантливи, просто родени музиканти; те правят нещата така, както ги усещат - може да звучи просташко и вулгарно, но поне са искрени. Естествено, от това някои се опитват да направят лесни пари - вземат една едрогърдеста там, перхидролена блондинка, която не може да пее; правят й накакъв син-бек на "Хитър Петър" и завъртат машината... Но не виждам причини за паника и страх от поп-фолка. Освен това за мен е адски гадно някой човек да поеме функциите на цензор, да казва какво е добро за слушане, да следи за добрия вкус на нацията. Глупаво е - така или иначе, докато има търсене, чалга ще се прави. Не казвам, че законите на пазара са най-добрите, но поне имат работещи механизми. Да погледнем на Запад - например музиката на Бритни Спиърс ми е една адски отвратителна и гадна боза. Но заедно с нея се тиражира и "Праймъс" - да речем; имат "Лед Зепелин", "Бийтълс"; имат бози, но имат и такива страхотни неща, които остават...

- Какво слушаш сега в момента?

- Ами... записал съм си ямайска денс-музика, нещо като рага - има страхотни вокали. Не разбирам нищо от това, което се пее, но ми звучи много искрено и автентично. Слушам и доста джаз, защото това е музика, която дава много повече свобода за неклиширана импровизация и изява, особено в новите течения - като ейсид-джаза. Слушам и дръм-енд-бейс, хип-хоп, реге...

- Стахуваш ли се, че електронното синтезиране и обработка на звука могат да изместят живите групи?

- Има тенденция музикантът, който е мозъкът на групата, да преминава към самостоятелна изява, да прави всичко през компютъра, защото електрониката действително ти дава възможност, без да изминаваш целия тоя път на учене, да кажеш всичко това, което носиш в себе си. И наистина това е страшно добре, голяма стъпка напред. Но има такава опасност: да се получи едно адски абстрактно търсене и задълбаване в тия страшни възможности, тъпчене на място и самоцелни игри. Аз все още предпочитам живата музика, макар че, естествено, се интересувам и от постиженията на техниката. Но не искам да спра да се развивам - просто още не съм направил музиката, която чувам. За мен живото изпълнение дава едно усещане за ритуал, за племенна общност; то е едно връщане към много първична и искрена изразност. Струва ми се, че при техното диджеите са по-анонимни - не знам, аз не харесвам тая анонимност, тая дистанцираност между изпълнител и публика, както и между самите присъстващи. Аз държа на контакта с хората, много ми харесва ролята на шаман примерно. Вълнуващо е да виждаш как с едно твое движение, дума или крясък можеш да възпламениш хората около тебе, да усещаш, че всеки по някакъв начин съпреживява това, което ти правиш и казваш.

- Каква според теб е възможността на музиканта да изпраща определен тип послания към хората?

- Ние се опитваме да внушим един по-оптимистичен поглед към нещата. В крайна сметка, като се замисля, нашето основно послание - въпреки че аз мразя да звуча така, прекалено самонадеяно е да говоря за послание - е, че всички ние можем да се радваме на живота, макар той да е ужасен. Чувствам се много разочарован: сега, в началото на XXI век, нещата наистина са се скапали тотално. Не говоря за България - просто светът е станал отвратително място за живеене. Като че ли музиката - и изкуствата изобщо - са единственото хубаво нещо, което все още е останало на човечеството. Но така или иначе сме се родили на тоя свят и трябва да изживеем нашия си живот по възможно най-добрия начин. Мисля, че когато стигнеш дъното на отчаянието, най-доброто решение е да превърнеш нещастието си в основа за оттласкване, за издигане нагоре. И да вярваш, че сам можеш да превърнеш живота си в един почти безкраен празник.
още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”