Български  |  English

Какво да се прави?

Франсис Фукуяма

Възможно ли е онова, което се крие дълбоко в нас, да бъде използвано не за да разединява, а за да ни сплотява? Откъс от заключителната глава на „Идентичност. Борбата за признание и политиката на гнева“ – най-новата книга на известния американски политически мислител Франсис Фукуяма, която предстои да излезе в издателство „Изток-Запад“ в превод на Юлия Гешакова.

Ние не можем да избягаме от идентичността, нито от политиката на идентичността. Идентичността, по думите на Чарлз Тейлър, е „могъща морална идея, която сме получили в наследство“. Тази „морална идея“ ни казва, че имаме свое автентично вътрешно „Аз“, което е непризнато, и намеква, че окръжаващото общество като цяло може би греши или е репресивно. Тя изостря естественото ни желание за признание на собственото ни достойнство и ни предоставя средство, с което да изразим негодуванието си, когато не получаваме такова признание.
Да очакваме, че този стремеж към признание някак ще изчезне, не е нито възможно, нито желателно. Той е искрата, която запалва безброй масови протести – от Френската революция до протеста на унизения уличен търговец в Тунис. Протестиращите винаги са искали да се отнасят към тях като към възрастни, способни да налагат волята си на онези, които ги управляват. В сърцевината на либералната демокрация са правата, дадени на индивиди, които са равни в своята свобода, с други думи, имащи равно право на избор и роля при определянето на своя колективен политически живот.
За много хора обаче признаването им като човешки същества не е достатъчно. Правата, на които гражданите се радват в демократичните страни, са високо ценени, когато човек живее под диктаторски режим, но след установяването на демокрация започват постепенно да се приемат за даденост. За разлика от родителите си младите хора, които днес израстват в Източна Европа, не са изпитали на гърба си живота при комунистическия режим и могат да приемат свободата, на която се радват, за нещо естествено. Това им позволява да насочат вниманието си към други неща: скрития потенциал, който няма възможност да се изяви, и начина, по който са спъвани от социалните норми и институциите.    
Присъщо на модерната идентичност е това, че тя може да се променя. Някои индивиди може и да вярват, че идентичността им се корени в биологията и е извън техния контрол, но модерността предполага наличието на няколко идентичности, които са формирани от социалните ни взаимодействия на най-различно равнище. Ние имаме идентичности, дефинирани от нашата раса, пол, работно място, образование, предпочитания и национална принадлежност. За много тийнейджъри идентичността се формира около музиката, която те и приятелите им обичат.
През последните десетилетия европейската левица започна да подкрепя една форма на мултикултурализъм, която омаловажава необходимостта да се интегрират имигрантите в националната култура. За да не бъде обвинена в расизъм, тя извръщаше поглед от доказателствата, че асимилацията просто не функционира. Новата популистка десница, от своя страна, гледа с носталгия назад към една чезнеща национална култура, основаваща се на етнос или религия; култура, в която практически не е имало имигранти или съществени различия.
В Съединените щати политиката на идентичността разедини левицата на поредица от идентичности групи, в които се подвизават нейните най-дейни политически активисти. В много отношения тя загуби връзката си с онази идентичностна група, която някога бе най-голямата ѝ опора – бялата работническа класа. Оттук покълна популистката десница, която смята, че нейната собствена идентичност е застрашена, и която е насърчавана от президент, чието тщеславие зависи от степента на негодувание и поляризация, които може да разбуни.
Европейският дневен ред трябва да започне с предефиниране на националната идентичност, въплътена в законите за гражданство. В идеалния вариант ЕС би трябвало да създаде общо гражданство, което да изисква зачитане на основните принципи на либералната демокрация, и то да измести законите за гражданство на отделните страни членки. В миналото това не бе политически възможно, а днес е още по-немислимо, имайки предвид възхода на популистките партии в цяла Европа. Би било от полза, ако ЕС сам се демократизира, като прехвърли пълномощия от Европейската комисия на Европейския парламент и се опита да навакса изгубеното време, като инвестира в общоевропейска идентичност, създавайки съответните символи и наративи, които да бъдат внедрявани чрез обща образователна система. Вероятно това също ще е извън възможностите на един съюз с двайсет и осем страни членки, всяка от които ревниво пази своите национални прерогативи и е готова да наложи вето на подобна програма. Следователно мерки – за добро или зло – трябва да се предприемат на равнището на страните членки.
В бъдеще може би някой ден ще се формира нещо като паневропейска идентичност. Вероятно това трябва да се случи извън тромавите и бюрократични структури, които днес вземат решенията в ЕС. Европейците са създали забележителна цивилизация, с която имат основания да се гордеят – цивилизация, която може да обхваща хора от други култури, като същевременно остава вярна на собствената си специфичност.
В сравнение с Европа, Съединените щати приемат много по-радушно имигранти, защото на базата на дългата си история на имиграция още отдавна са изградили своята идеологическа идентичност. В сравнение с европейците, американците се гордеят с натурализираните си граждани и обикновено церемонията по натурализация е много тържествена, със знамена и оптимистични речи от местните политици. Както навремето изтъкваше американският политолог Сиймор Мартин Липсет, в Съединените щати да обвиниш някого, че „не е истински американец“, съвсем не е същото като да кажеш, че някой „не е истински датчанин“ или „истински японец“. Да си „истински американец“ означава да имаш определени убеждения и начин на живот, а не етнически произход; човек може да измени на убежденията и начина на живот, но не и на етническия си произход.    
И в Европа, и в Съединените щати този спор сега е поляризиран: десницата се опитва изцяло да пресече имиграцията и би искала да върне новите имигранти в родните им страни, а левицата твърди, че либералните демокрации имат практически неограничена отговорност да приемат имигранти. Реалният дебат обаче трябва да бъде за стратегиите за по-добро асимилиране на имигрантите в идеологическата идентичност на дадена страна.
Европейците на думи приемат необходимостта от по-добра асимилация, но на практика не работят ефективно за това. Предлаганите реформи са изключително разнообразни, тъй като отделните европейски страни подхождат към проблема по най-различни начини. Много страни са въвели политики, които всъщност пречат на интеграцията. Великобритания и редица други европейски държави отпускат обществено финансиране за мюсюлмански училища така, както подкрепят християнски и еврейски училища. В известна степен това просто е отражение на географската концентрация на имигрантски общности и се прави в името на равнопоставеността. Във Франция проблемът е по-различен. Френската републиканска идентичност, също както американската идентичност, е изградена около едно кредо и предполага лоялност към идеалите на Френската революция за свобода, равенство и братство. Законът от 1905 г. за laïcité (светското начало) формално отделя Църквата от държавата и прави невъзможно съществуването на обществено финансирани религиозни училища като онези във Великобритания и Холандия. Френският проблем има три аспекта. Първо – независимо какво гласи законът – във френското общество и днес съществува голяма дискриминация, която ограничава перспективите за имигрантите. Второ, френската икономика години наред е слаба, което води до общи нива на безработица, два пъти по-високи от нивата в Германия. Сред младежите имигранти във Франция процентът на безработните е 35 %, докато сред младите французи като цяло той е 25 %. За да може да интегрира имигрантите, Франция трябва преди всичко да им осигури работа и да им даде надежда за по-добро бъдеще, например като либерализира трудовия пазар, както се опитва да направи Еманюел Макрон. Накрая самите идеи за френска национална идентичност и френска култура бяха заклеймявани като ислямофобски; за много леви самата асимилация обаче е политически неприемлива. Това позволява на партии като „Националния фронт“ да се представят като истинските защитници на републиканските идеали за всеобщо гражданство.
В Съединените щати дневният ред за асимилация трябва да започне с образованието. Преподаването на основните обществени предмети отдавна не е популярно в САЩ, не само за имигрантите, но и за родените в страната американци, и това е тенденция, която трябва да бъде преодоляна. Както в Европа, и в Съединените щати някои политики спъват асимилацията, като например над десетте национални езика, които се преподават в държавните училища в Ню Йорк. Двуезиковите и мултиезиковите учебни програми се рекламираха като начин да се улесни изучаването на английски език от хора, за които той не е роден. Но тези политики постепенно си създадоха свое собствено лоби, като училищната бюрокрация защитава прерогативите си независимо от реалните резултати.
Либералните демокрации имат голяма полза от имиграцията и в икономическо, и в културно отношение. Но те безспорно имат правото да контролират границите си. Демократичната политическа система се основава на договор между правителството и гражданина, в който и двете страни имат задължения. Такъв договор губи смисъл, ако не се определи точно какво означава гражданство и избирателни права. Ние дължим на бежанците разбиране, съчувствие и подкрепа. Като всички морални задължения обаче и тези трябва да бъдат балансирани с практически съображения за ограничените ресурси, другите приоритети и политическата приложимост на програмите за социална подкрепа.
ЕС като цяло трябва да може да контролира външните си граници по-добре, а това означава да се дадат на страни като Италия и Гърция и материална подкрепа, и по-големи пълномощия да регулират бежанския поток. Организацията, натоварена с тази задача – „Фронтекс“ – не разполага с достатъчно персонал и средства и няма политическа подкрепа от онези страни членки, най-загрижени да не допускат имигранти на територията си. Шенгенската система за премахване на контрола по вътрешните граници не би била политически устойчива, ако проблемът за външните граници на Европа не бъде решен.
Ситуацията в Съединените щати е малко по-различна. САЩ през годините бяха много непоследователни в прилагането на имиграционните си закони. Прилагането на тези закони не е невъзможно, но е въпрос на политическа воля. Броят на депортираните започна да нараства при администрацията на Барак Обама, но тези мерки бяха спорадични и често произволни. Прилагането на закона не изисква стена по границата; огромен брой от нелегалните имигранти са влезли в страната законно, но са останали и след изтичането на визите си. Необходима е по-добра система от санкции за работодателите, които наемат нелегални имигранти, а това изисква национална идентификационна система, която да им каже кои могат законно да работят за тях и кои –не. Такава система не съществува, защото твърде много работодатели се възползват от евтиния труд на имигрантите и не искат да влизат в ролята на правителствени агенти. Такава система не бе създадена и поради типично американската опозиция срещу една национална система за лични данни поради опасения както отляво, така и отдясно от прекомерно нарастване на държавната власт.
В резултат в Съединените щати днес има около 11–12 млн. нелегални имигранти. Голямото мнозинство от тези хора са прекарали в страната години и вършат полезен труд, отглеждат семейства и спазват законите. Твърдението, че те са престъпници, защото са нарушили американските закони, влизайки в страната, е нелепо, макар че някои от тях извършват престъпления, както извършват престъпления и родените в САЩ американци. Нелепо е също така да си въобразяваме, че Съединените щати някога биха могли да принудят всички тези хора да напуснат страната и да се върнат по родните си места. Начинание с такива мащаби би подобавало на Съветския съюз от времето на Сталин или на нацистка Германия.    
Държавна политика, целяща успешното асимилиране на чужденците, би отслабила вятъра в платната на сегашния популистки подем както в Европа, така и в Съединените щати. Групите, които сега гръмогласно протестират срещу имиграцията, всъщност са коалиции от хора с различни проблеми. Едно твърдо ядро се ръководи от расизъм и предразсъдъци; тези хора трудно биха променили мнението си. Не трябва да им отстъпваме, моралът изисква да им се противопоставяме. Други обаче се страхуват, че имигрантите никога няма да се асимилират. Те са разтревожени не толкова от самата имиграция, колкото от броя на имигрантите, бързината на промените и дали институциите имат капацитета да се справят с тези промени. Политика, насочена към асимилация, би смекчила тревогите на тези хора и би ги отделила от фанатиците.
Възходът на политиката на идентичността бе улеснен от технологичния прогрес. Когато интернет за пръв път се превърна в платформа за масова комуникация през 90-те години, мнозина наблюдатели (и аз самият) вярваха, че той ще е важен фактор за пропагандиране на демократичните ценности. Информацията е власт и след като разширяваше достъпа на всички до информация, интернет би трябвало да овласти повече хора. Нещо повече, популярността на социалните медии изглеждаше като полезно средство за мобилизация, което ще даде възможност на групи със сходни възгледи да се обединят около общи за тях проблеми. Децентрализираният характер на интернет щеше да елиминира тиранията на всякакви йерархии, които определяха до каква информация хората имат достъп.
Така и стана: бунтовете срещу авторитарното управление – от Революцията на розите в Грузия и Оранжевата революция в Украйна до неуспешната Зелена революция в Иран, туниските протести и протестите на площад „Тахрир“ в Египет – черпеха енергия от социалните медии и интернет. Много по-трудно бе да се запазят в тайна правителствените действия, когато обикновените хора разполагаха с технологията да дадат гласност на злоупотребите.
С времето обаче авторитарни правителства като китайското намериха начини да ограничат достъпа до интернет и да го направят политически безобиден, а Русия превърна социалните медии в оръжие, с което да обезсили демократичните си съперници. Но дори без намесата на такива външни играчи социалните медии ускориха фрагментирането на либералните общества, като се превърнаха в оръдие в ръцете на групи по идентичност. Социалните медии свързаха хора със сродни възгледи без оглед на географските разстояния. Когато хората общуват лице в лице, броят на онези, които вярват на фантасмагорични конспиративни теории, обикновено е много малък, докато онлайн човек може да открие хиляди, които мислят като него. Заобикаляйки редакторите, фактологическите проверки и професионалните норми, интернет улеснява разпространяването на невярна информация и преднамерените опити да бъдат охулени и саботирани политически опоненти.
Страховете за бъдещето често се изразяват най-добре в литературата, особено в научната фантастика, която се опитва да си представи идни светове, изградени на базата на нови технологии. В първата половина на ХХ в. много от тези страхове за бъдещето бяха фокусирани върху големи, централизирани, бюрократични, деспотични системи, които смазват индивидуалността и личния живот. Романът на Джордж Оруел „1984“ предсказа как „Големият брат“ ще контролира индивидите чрез телевизионния екран; а „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли показа как държавата може да използва биотехнологията, за да разслои и контролира обществото. Характерът на въображаемите дистопии обаче започна да се променя в по-късните десетилетия, когато унищожаването на околната среда и изплъзналите се изпод контрол вируси излязоха на преден план.
Опасенията, породени от политиката на идентичността, намериха израз в едно конкретно направление. Автори от така наречения „киберпънк“ като Брус Стърлинг, Уилям Гибсън и Нийл Стивънсън описаха бъдеще, в което господстват не някакви централизирани диктатури, а безконтролна социална фрагментация, подпомогната от интернет. През 1992 г. Стивънсън описа в романа си „Снежен крах“ виртуална Метавселена, където индивидите могат да приемат аватари и да променят идентичността си, когато пожелаят. Съединените щати са се разпаднали на „бърклави“ за хора със строго определена идентичност – Нова Южна Африка за расистите с техните конфедеративни знамена или Големия Хонконг на господин Ли за китайските имигранти. Преминаването от един „бърклав“ в друг става само с паспорт и виза. ЦРУ е приватизирано, а самолетоносачът „Ентърпрайз“ е превърнат в плаващ дом за бежанци…
Нашият днешен свят се движи едновременно към противоположните дистопии на хиперцентрализация и безкрайна фрагментация. Китай например изгражда мащабна диктаторска система, в която правителството събира данни за ежедневните трансакции на всеки един от гражданите си и използва най-съвременни технологии и система за кредитен рейтинг, за да ги контролира. Същевременно в други части на света сме свидетели на упадъка на централизираните институции, появата на нефункциониращи държави, поляризация и все по-голяма липса на единомислие по общите цели. Социалните медии и интернет улесниха появата на затворени в себе си общности, отделени не от физически прегради, а от убеждението за споделена идентичност.
Хубавото на научнофантастичните дистопии е, че те почти никога не се сбъдват. Мисълта, че настоящите тенденции могат да се реализират в още по-преувеличена форма, служи като полезно предупреждение: „1984“ се превърна в могъщ символ на тоталитарното бъдеще, което искахме да избегнем, и ни помогна да се предпазим от него. По същия начин ние можем да си представим едно по-добро бъдеще, когато обществото ще приема своята все по-голяма разнородност, но тя ще служи на общи цели и ще укрепва либералната демокрация, а няма да я подкопава.
Идентичността е идеята, която е в основата на много политически явления днес – от новите популистки националистически движения до фанатизираните ислямисти и споровете в университетите. Хората винаги ще мислят за себе си и за обществата си с идентичностни категории. Но трябва да помним, че идентичностите, които се крият дълбоко в нас, не са нито фиксирани, нито непременно са ни дадени по рождение. Идентичността може да бъде използвана, за да разединява, но може и е била използвана, за да сплотява. Това в крайна сметка ще е начинът да противодействаме на популистките политики на настоящето.

Превод от английски Юлия Гешакова

Франсис Фукуяма (род. 1952 г.) е американски политолог и икономист от японски произход. Става най-вече известен с книгата си „Краят на историята и последният човек“ (1992 г.), в която твърди, че развитието на либералните демокрации може да се приеме като връхна точка в социокултурната еволюция на човечеството. На български език са преведени и книгите му: „Големият разлом“, „Нашето постчовешко бъдеще“, „Строежът на държавата“, „Доверие“, „Произход на политическия ред“, „Политически ред и политически упадък“.
 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”