Български  |  English

Радичковата Библия

Анелия Янева

Програма „Ноев ковчег“ на ТР „Сфумато“ и „Опит за летене“, Народен театър


Радичковите хора са правени по калъпа, който писателят има за човека изобщо: дълго изречение, написано с много любов и вдъхновение, но и пълно с правописни грешки. Той ги лепи от кал и слама като един Господ Саваот, после духва отгоре им да вдъхне душа и ги пуска да щъкат несъвършени из сътворения от него Северозапад. И точно поради своето несъвършенство хората решават, че тъкмо те са сайбията на тоя свят, докато насреща им не изскочи я някоя мрачна жаба, я някоя престорена на умряла лисица, я някоя суматоха. „Едва ли има народ, който тъй талантливо и тъй пълно и всеотдайно да участва в суматохата, като изразходва в нея цялата си енергия.“
Само благият поглед на Радичков може да види в дивите северозападняци, на които целият останал свят вика музовири, самородни философи и поети, които вдъхват живот на мъртвата природа и даряват с човешки качества животинския свят.
В обезсмъртеното от Радичков берковско селце Калиманица митологичното и епичното вървят ръка за ръка. Тамошните хора, макар да не са стигали по-далече от родния си край, разсъждават свободно за света, за миналото, сегашното и отвъдното, смесвайки митология, фолклор и роденото от собственото им въображение. Целият им свят е одушевен – от най-дребното стръкче в природата, през излязлото изпод човешка ръка до социалните феномени. Мембраната между тукашно и отвъдно е пропусклива и хора и тенци непрекъснато шетат насам-натам.
Този свят е карнавален и гротесков, където всеки осмива и се самоосмива. За него писателят говори иронично, с игрива пародия, а понякога праща на сътворените от него хора изпитания – я чрез луда трева, я чрез суматоха, я чрез скитащ балон. От тези изпитания хората излизат различни, променени; живи и мъртви се смесват и вече няма значение кой кой е.
Изпитание чрез луда трева
„Който веднъж нагази в тази трева, остава завинаги да се лута из нея, защото е пълна тя с омайно биле, разумът, душата и сърцето на човек постепенно тревясват, той забравя всичко от живота, който е живял... Времето престава да съществува, защото човекът изгубва паметта си.“
Спектакълът на Маргарита Младенова „Луда трева“ (програма „Ноев ковчег“, „Сфумато“) е за последния ден на малцината останали жители на Калиманица, преди селото им по държавно разпореждане да се превърне в дъно на язовир. Радичков няма такава пиеса – режисьорката е съчленила текстове от цялото творчество на писателя („Ноев ковчег“, „Свирепо настроение“, „Хора и свраки“, но и късните му творби, пропити с по-осезаема горчивина) около темата за един изчезващ свят, чийто символ е обреченото село. Навремето заплахата са индустриализацията и урбанизацията, днес – глобализацията, унификацията, стандартизацията на света, в който господстват формулите, количеството, дехуманизацията.
Постановката е втора версия на Младенова по „Луда трева“. Първи беше легендарният едноименен спектакъл отпреди 25 години, събрал духовните енергии на актьори като Цветана Манева, Светлана Янчева, Жорета Николова, Жана Рашева, Михаил Илийков, Петър Пейков, Чавдар Монов и благословен от присъствието и съпричастието на самия автор. Една от най-емоционалните и дълбоко проникновени интерпретации на Радичков изобщо.
Новата версия е като бяла страница, върху която са останали само вдлъбнати следи от написаното върху предходния лист. Въпреки ателието и лабораторната работа, предшестващи програма „Ноев ковчег“, не личи младите актьори (Катлин Старейшинска, Галя Костадинова, Надя Керанова, Биляна Георгиева, Димитър Крумов, Румен Драганов, Георги Богданов) да са прекрачили и с двата крака в света на Радичков. Те просто съвестно изпълняват поставените режисьорски задачи, но нито кокилите, нито окарините правят преживяването по-автентично, а играта им – по-достоверна. Липсват сочните образи от някогашния спектакъл. Липсва онова театрално тайнство, което придаваше сценична плътност на магическия реализъм на Радичков. Тук същностното и същественото се изплъзва като сръбската пърлица от „Суматоха“ – колкото и да го мамят, не ще да се покаже. А присъствието на Жана Рашева се оказва недостатъчно да прехвърли мост между предишната и сегашната „Луда трева“.
Ако новата постановка е прицелена в поколението на тия млади актьори, за да го опитомява, възпитава и облагородява, добре е да не го отегчава (карнавалното, игровото начало е присъщо на Радичковите пиеси, нищо че забавлението е отдавна анатемосано от „Сфумато“).
Обаче ония, чиято памет още не е тревясала, си остават при спектакъла от 1993 г.
Изпитание чрез суматоха
Как ли не е представяна Радичковата суматоха: като природно бедствие, като жена, като неведома митична сила, като мистерия… В поредната си версия на „Суматоха“ Иван Добчев се е спрял на онова, което най-първо идва на ум – десетоноемврийските промени („Нова Библия“, програма „Ноев ковчег“, „Сфумато“). Режисьорът Боян Иванов също използва политическите и социални катаклизми през последните (тогава) двайсет години за образ на суматохата в спектакъла си в театър „София“ (2010), но го направи иносказателно, не така буквално и плакатно.
Спектакълът „Нова Библия“ (първоначалното заглавие на „Суматоха“) започва там, където завършва „Луда трева“ – Калиманица вече е под водата, над повърхността стърчи единствено църковният купол. Документални кадри от едно пътуване на Добчев с лодка до останките на потопената църква плавно преливат към сцената, също покрита с педя вода. Около църковния купол, а не в гората, както е по пиеса, ще се събират един по един Радичковите хора. Първи се явява тенецът. Него го няма по пиеса, а е от разказа „Тенец“. „Тенец е човек, който след смъртта си не отива никъде, а остава при нас“, пояснява Радичков. За останалите – Араламби, Левачко, Глигор, Гамаша – също не е ясно тенци ли са, или хора.
В постановката на Добчев някогашните жители на потопеното село се събират в нещо като преддверие към отвъдното. Докато чакат да преминат (или докато ги вземе суматохата), си разказват истории. Всъщност историята е само една – за лисицата, която се престорила на умряла и надхитрила човека – разказана тринайсет пъти (по автор).
При Радичков суматохата всъщност е стихията на Мъжа. Мъжете са тия, дето бистрят що е то испанската муха и летят със скитащи балони. Жените, за разлика от тях, са здраво стъпили на земята и „завръщат“ мъжете на твърда почва. Обикновено тяхната поява в пиесите на Радичков е кратка, епизодична, но пък цветна и запомняща се. Смешно-тъжно-гротескните монолози на трите Крокодилки (Мимоза Базова, Сребрина Тимофей и Славена Зайкова) са действителният пик в спектакъла. И Глигор на Йордан Ръсин (номинация Икар 2019 за поддържаща мъжка роля). Ще отмина с мълчание решението на Добчев да съблече актьора и да натика слама в задните му части. Доскоро напълно изключващ забавлението от театралната си естетика, тук Добчев е минал в другата крайност. Той дори позволява на актьорите да разрушат „четвъртата стена“ и да се заиграят с публиката. Това обаче не работи в полза на спектакъла, защото е изпусната мярката.
Изпитание чрез скитащ балон
Българският театър вече 40 години лети на Радичковия балон – пиесата му „Опит за летене“ се появява през 1978 г. Постановките на Елена Цикова, Младен Киселов, Крикор Азарян, Гриша Островски, Юлия Огнянова са знакови за театралния ни летопис.
Този път Радичковите хора (всъщност мъжете, както стана ясно по-горе) се впускат в преследване на един откъснал се баражен балон. Той снове напосоки над Балканите и във времето. Групата преследвачи постепенно набъбва, докато накрая всички се озовават във въздуха, заловени за въжетата му. Тръгнали с намерението да си ушият дрехи от здравата коприна, жителите на Аврамови махали политат в буквален и преносен смисъл, отхвърлили земния си баласт.
От трите постановки спектакълът на Стоян Радев („Опит за летене“, Народен театър) е най-адекватен на Радичков. В него го има и поетичното (образа на одареният с душа балон, образа на полета – сценография Венелин Шурелов), и ироничното (отношението към „вятърничавите“ хора в гневния, но и нежен монолог на Аврамката/Мария Каварджикова), и анекдотичното. Спектакълът е прецизно построен, без това да накърнява виталността или да отнема драматургичната „непокорност“ на Радичковия текст.
Между актьорите има спойка, която превръща изпълнението в ансамблово, без да им отнема „соловите“ партии. Тези „сола“ са драматично-комедийни (Валери Йорданов като Петлето, Георги Мамалев като Даскал Киро), поетично-комедийни (Валентин Танев като Хаджи Аврам, Марин Янев като Бабина Душица), комедийни (Деян и Дарин Ангелови като Петър и Павел).
Макар и неравностойни като интерпретация и сценична реализация, трите постановки с общи усилия догаждат първичния, езически и витален образ на Радичковия Северозапад и неговите обитатели.
 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”