Български  |  English

„Агент Сабина“. Разследване върху Юлия Кръстева

Александър Леви

На 24 години тя напуска комунистическа България, за да се установи във Франция. Така Юлия Кръстева става Julia Kristeva и поема към върховете на семиотиката, психоанализата и литературата. Имала ли е тя обаче двойник в лицето на Сабина – името, под което фигурира в досиетата на ДС? Разказ в джунгла от огледала. Текстът е публикуван в най-новия брой на известното френско литературно списание XXI, janvier-mars 2019, p. 143-153.

Тя е „с Достоевски“. В просторния си парижки апартамент, откъсната от света и житейските грижи, Юлия Кръстева пише. Мобилният ѝ телефон вибрира на все по-висока нота, но тя пренебрегва трупащите се съобщения. Книгата върху творчеството на руския писател е тридесетата ѝ творба. Лингвистка, семиотичка, психоаналитичка и писателка – тази 77-годишна интелектуалка от български произход е знаменитост. Тяхната двойка с писателя Филип Солерс от петдесет години вълнува светските кръгове. Един издател дори успя да ги събере в книга, в която те разсъждават върху брака си като „изкуство“.
На 27 март 2018 г. аз съм на 2000 км от Париж, в студиото си в Пловдив, град, в който премина тоталитарното ми детство в НРБ. Мъглата бавно се разстила над Родопите, планините, опиращи в Егейско море. Мобилният ми телефон прегрява. Новината се разпространява мълниеносно из социалните мрежи: Юлия Кръстева е сътрудничила през 70-те години на Държавна сигурност. Имала е и агентурен псевдоним: „Сабина“. „Агент Сабина“.
Информацията идва от Комисията по досиетата, натоварена със съхраняването и проучването на архивите на ДС. Тя е организацията, упълномощена да се произнася по въпросите за сътрудничеството с бившия режим. Засега на интернет сайта на Комисията е отбелязано, че някоя си Юлия Кръстева, родена на 24 юни 1941 г. в Сливен, е била вербувана през 1971 г. и е сътрудничила на управлението, натоварено с външното разузнаване.

„Отвратителна, абсурдна клевета!“

Юлия Кръстева е първата личност, която съм интервюирал. Беше през 1997 г. за списанието Hommes et Migrations („Хора и миграции“). Правех докторат в Париж по литература и лингвистика, а тя бе на върха на академичната си слава. Имах усещането, че се докосвам до легенда. Разпитвах я за опита ѝ от изгнанието, за „чуждостта“ на Балканите и православните народи, за нашата родна страна, на която тя бе посветила един вълнуващ текст – „България, страдание мое“. Тя бе прецизна и ослепително красива. Дали си спомня това интервю? Намерих мейла ѝ на нейния официален сайт, твърде в стила на 90-те години, ограничаващ се до нейните творби и публични изяви. „Имах удоволствието да се срещна с вас, макар и отдавна…“ Отговорът ѝ пристига почти веднага, уговаряме си среща по телефона за следващия ден.
Не знаех, че съм първият журналист, който „пряко“ ще чуе реакцията ѝ. Гласът ѝ трепери от вълнение и гняв. Опитва да се пошегува: „Мислех, че е „фейк нюз“, после се възмущава от тази „отвратителна клевета“, от „унижението“ и „опита да навредят на личността (ѝ) и на (нейното) творчество“. В което тя вижда проява на „сексизма“ в България. Няма ли закони в тази страна, защитаващи личния живот? Откъде се е пръкнала тази „комисия“, позволяваща си да разпространява подобни клевети? Отрича всичко, изцяло, заплашва да заведе дело. Ала срещу кого? Обяснявам ѝ с няколко думи работата на Комисията. Тя сякаш пада от небето. През 70-те години? „Бях напълно потопена във френското. За мен България бе в миналото. Дори ме обвиняваха, че съм скъсала с корените си. Сега пък ме обвиняват, че съм поддържала режима, това е абсурдно!“ Изглежда наистина покъртена.
Аз също съм обзет от съмнения. Повече от десетилетие България живее в ритъма на разкритията на Комисията. Над 280 000 публични личности са „лустрирани“, тоест са минали през проверка, около 15 000 са обявени за бивши сътрудници на комунистическите тайни служби: министри, банкери, водещи фигури в медиите и дори бивш президент. Само че този път обявеното лице не е продажен политик или банкер, а космополитна личност, международна звезда на психоанализата, гордост на софийската интелигенция. Защо тя? Защо сега? Какво казва досието на Сабина? Можем ли да се доверим на архивите, тези „отломки от миналото“, по думите на Кръстева? Защо ги оповестяват сега?
Според закона, приет през 2006 г., малко преди България да бъде приета в ЕС, всеки гражданин може да се запознае с досието на „проверена“ личност. На другата сутрин, още в зори, напускам Пловдив, за да отида в зданието на Комисията в София, ултраохранявана сграда, стара сталинистка постройка, в съседство с Операта. Врати със затъмнени стъкла, биометрични ключалки. Млада жена, пристегната в розов костюм, със съблазнителна походка ме отвежда в читалнята. Листове хартия и молив – толкова е позволено да се внесе вътре. Един сътрудник идва с натоварени ръце. „Ето я Сабина“ – обявява театрално той. Виждам пред себе си три дебели тома с множество приложения, вестникарски изрезки, фотографии, лични писма… Общо около 400 страници. Друг човек пристига задъхан: Пламен Дойнов, преподавател по литература, критик, драматург и поет, неуморен ловец на бивши доносници в литературните среди. Той е почти част от пейзажа в читалнята.
С какво да започна? Заемам се с „личното“ досие на Кръстева, най-дебелото. Пламен потъва в „оперативното“. Много скоро ставаме част от общ танц: аз му показвам моите находки, той – своите. По обяд ни гонят навън. Времето ни изтича. Изтощени като след игра на тенис, се стоварваме на една пейка зад близката руска църква. „Знаеш ли, това нямаше да се случи без нас…“, споделя Пламен, един от основателите на „Литературен вестник“, изданието, в чийто почетен редакционен комитет е Юлия Кръстева. Тъкмо той наскоро е настоял пред Комисията да бъдат „проверени“ всички сътрудници на вестника. И едно име изниква от архивите: Юлия Кръстева, знаменитата „чужденка“, талисманът на изданието. „Малко сме като полетия поливач“, въздъхва тъжно той. Няма никаква конспирация, никакво желание за „навреждане“: парадоксално, досието „Сабина“ не би видяло бял свят без желанието за прозрачност на нейните почитатели в София.

„Опасностите“ от посещение на Запад

В автобуса на връщане в Пловдив научавам, че Комисията по досиетата, затънала в заявки от медиите, взима безпрецедентно решение – да публикува изцяло досието „Сабина“ на сайта си. Всички могат да се запознаят с него. Ала разчитането на подобен род документи си е предизвикателство. Историята, която разказват те, се простира в годините, води към върховете на държавата, намесва интелектуалци, посланици, министри, висши шпиони, напълно непознати лица. Някои от тях присъстват с открито лице, други се крият зад множество псевдоними и агентурни имена… Цяла джунгла от огледала.
Досието на Юлия Кръстева не е дело за оперативно наблюдение въпреки прихванатата кореспонденция и факта, че ДС следи обкръжението ѝ. За което свидетелства дори агентурният псевдоним – „Сабина“, криещ по-скоро симпатия. Ако беше мишена, името щеше да е „Ренегатката“, „Лицемерката“ или „Негодницата“ – архивите на ДС изобилстват с досиета на „врагове на народа“. Това е досие на „сътрудничество“. Статутът на Кръстева се променя с годините: тя минава от „официална връзка“ към „секретен сътрудник“ и обратното. Думата, използвана при откриването на досието, е „разработка“, близка до термина „операция“ в разузнавателната лексика.
Ако се съди по досието „Сабина“, първите ѝ контакти с ДС са от края на 1965 г. Аспирантка по литература, Кръстева, която е на 24 г., работи на хонорар в „Народна младеж“. Владее френски, руски и английски, използвана е и като преводач на чужди гости на ЦК. В София тя общува с политическия и културен каймак на епохата – хора доста по-възрастни – където цари атмосферата на „правото на първа нощ“. Някои от приятелките ѝ нямат друг избор, освен „да минат под ножа“, спомня си тя. Самата тя се сдобива със стипендия „Шарл дьо Гол“, която ѝ осигурява девет месеца престой в Париж. Да излезеш от НРБ и да заминеш за капиталистическа страна, тогава е равносилно на подвиг: пътуванията са достъпни само за номенклатурата и за онези, чиято лоялност към режима не буди съмнения. Преди пътуването се прави проучване в милицията. Държавна сигурност проверява в досиетата си дали лицето е познато на службите, разпитва съседите, кварталните отговорници, иска препоръки от работата и от колегите.
Документите, събрани в досието на Юлия Кръстева – преди да стане „Сабина“ – разкриват облика на ревностна комунистка, сътрудничила от малка на в. „Средношколско знаме“. Майка ѝ, която е завършила биология, се занимава с образованието на Юлия и на по-малката ѝ сестра, студентка в Музикалната академия. Бащата, богослов, работи като счетоводител в Св. синод в София. Последният етап преди издаването на изходна виза е профилактиране от представител на службите. Целта е да се прецени на живо кандидатът за пътуване, а също и – в разгара на Студената война – той да бъде предпазен от опасностите, които крие посещението на Запад: опит за вербуване от чуждите служби, провокации и други изкушения…
Срещата лице в лице се оказва решаваща. Мъжът, който разговаря с Юлия, ще изиграе централна роля във вербовката ѝ. В досието той носи псевдонима „Петров“. Неговото истинско име – идентифицирано след месеци на разследване – е Стоян Георгиев. След шеметна кариера в лоното на Комсомола, където е общувал с Кръстева, той преминава в ДС, следвайки своя началник и покровител – Ангел Солаков, бъдещ вътрешен министър. Петров получава отговорен пост в управлението, натоварено с контрашпионажа.
За разлика от повечето си колеги Петров не е ченге инквизитор: хора, познавали го в София, го помнят като културен човек, фин психолог, играещ с властта и чара си. С шеговит тон той поставя едно условие за заминаването на Кръстева във Франция: да не се омъжва там и да не забрави да се върне в родината си. Тя се съгласява. Тогава майсторът в шпионажа пробва късмета си: докато е в Париж, ще се съгласи ли да помогне на „службата“? Младата жена приема. „Уточнено бе, който и да я потърси от мое име, да му има доверие“, пише той в доклада си.

Достоверен и обещаващ източник

Юлия Кръстева не спазва първото обещание. Едва дошла в Париж, отива в кабинета на младия писател Филип Солерс, който е начело на списание „Тел Кел“, обединяващо най-бурния и трансгресивен пласт на парижката интелигенция. Какво иска Кръстева да прави във Франция? „Нямах нищо за губене освен веригите си“, отговаря тя, перифразирайки Маркс. Солерс я води на вечеря в „Ла Купол“, пробва да я целуне на метро „Дюрок“. Началото на голяма страст, невъзможна за едни, скандална за други. „Не бях нито лесна, нито задръстена, и тъй като алхимията на умовете се бе наложила, тази на телата трябваше да последва“, пише тя. Сключват брак през 1967 г. Ще минат десетилетия, преди Юлия Кръстева отново да стъпи на родна земя.
Ако се вярва на досието, решението да се установи „оперативен контакт“ с нея е от 1970 г. През януари хората на ДС в Париж ѝ устройват обяд близо до „Одеон“. Поканата идва от Боян Трайков, бивш главен редактор на в. „Народна младеж“ , на който е сътрудничела в София, сега кореспондент в Париж. Тя обаче не знае, че този харизматичен журналист работи за ДС под псевдонима „Тибо“. Съпровожда го Лука Драганов, висш офицер от същата служба, работещ под прикритието на българското консулство в Париж. Юлия Кръстева говори за себе си, за мъжа си и неговата фамилия, за Френската компартия, за Чехословакия, в която са нахлули съветските танкове, за колегите си от българската секция на Радио „Франс Ентернасионал“, където работи на хонорар веднъж седмично.
Под псевдонима „Любомиров“ агентът от консулството изпраща в София подробен отчет за тази вечеря. „Срещата протече спокойно и делово, тя разказа много подробности от живота и проявите на френските културни среди“, пише той в заключение.
Любомиров е продуктивен шпионин. От тази вечеря той извлича три отделни донесения: за самата Кръстева; за колебанията на Ролан Льороа от ФКП да осъди нахлуването в Чехословакия; за публикуването във Франция на книгата на Антонин Лим, чешки политически емигрант, когото „източникът познава добре“. Юлия Кръстева, университетски преподавател, генерален секретар на Световната асоциация по семиология, автор на три книги, за които се говори, е оценена като „достоверен“ и обещаващ източник.
В средата на ноември 1970 г. Петров, който ѝ е издал изходна виза в София, идва в Париж. Преминал от контрашпионажа към външното разузнаване, той ръководи шпионска мрежа във Виена и осъществява надзор над операциите в цяла Западна Европа. Обажда се на Юлия Кръстева от телефона в парижко кафене. Срещата преминава, разказва той, като между стари приятели. За майстора на шпионажа започва Сезон 2 в техните отношения. Ето откъс от отчета, класифициран като „строго секретен“, който той изпраща на 18 ноември до началниците си:
Попитах я спомня ли си нашия разговор в моя кабинет. Увери ме, че много добре си го спомня, че дори е чакала да бъде потърсена. На това ѝ отговорих, че ние сме търпеливи хора. Искали сме спокойно да се уреди, да завърши нещо по-сериозно от научната си работа, след женитбата да се успокои. Следели сме нейното развитие и поведение и се радваме, че се проявява като добра българка. Това ми даде основание сега да я потърся и се срещна с нея. Ако тя държи на нашата уговорка, според мен е дошло време, когато може да бъде полезна на страната и нашата служба. Разбира се, това трябва да се основава на напълно доброволна основа, в рамките на нейните възможности и при пълно нейно съзнание, желание и отговорност. Заяви, че е съгласна. Помоли задачите да бъдат в рамките на нейните възможности. След съответно обсъждане се уточнихме, че трябва да съсредоточим усилията си сред културните френски среди. Това не налага чести срещи, още повече че не трябва да ѝ се попречи да защити професорската си работа. Колкото по-известен учен стане, толкова по-полезна би била и за нашата работа.
Петров посочва на Юлия Кръстева, че неговият добър приятел Любомиров от посолството ще поддържа връзка с нея. Той ще звъни от телефонна будка и тогава ще си уговорят начин на връзка. „Разясних ѝ защо е необходимо това. Прояви разбиране и каза, че е съгласна. Разделихме се след вечерята топло, с пожелания за бъдещи успехи.“

Сабина, непредвидима и смущаваща

Любомиров решава да кове желязото, докато е горещо. Първата му среща в качеството му на водещ офицер на Сабина е на 9 декември в „Клозри дьо Лила“. „Държа се непринудено и с готовност говореше за всичко“, отбелязва той. Новото попълнение обаче поставя като условие да не пише информации, защото нямала време и нямало да изложи „същественото“. Любомиров го приема „на този стадий“ и сам взема перото след всяка от срещите им. Според неговия източник много от медиите и институциите във Франция били в ръцете на „ционистки организации“, с което се обяснява подкрепата им за държавата Израел в ущърб на арабите. Ежеседмичникът „Нувел Обсерватьор“ бил „ярък пример“. „Около 80 % от хората, които формират общественото мнение във Франция, са ционисти или подкрепят тяхната кауза“, четем още там. Списание „Прьов“ е изобличено, че е финансирано от ЦРУ и главно евреи работят там, уточнява още Юлия Кръстева, която заявява, че се познава с неговия главен редактор Франсоа Бонди. След ционистите и евреите идват троцкистите: добре представени в тези среди, те водят „активна борба срещу ФКП“.
Любомиров отбелязва всичко, което неговият източник му съобщава: клюки от парижкия културен живот, за научните ѝ доклади по цял свят, за ваканциите ѝ на остров Ре в „семейното имение“ на Солерс… Двойката непрекъснато е на път, всеки в собствената си кола, ядат през цялото време по ресторанти, защото я „мързяло да готви“, и „харчели много пари“. Нещо, което стъписва Любомиров, който отбелязва, че те „живеят твърде като буржоа“ за революционери левичари. Като „малки буржоа“, поправя го Сабина, според която истинска „буржоазка“ е нейната свекърва: „има достатъчно наеми, живее сама в двуетажна къща, има прислужница“.
Центърът му съобщава, че тези информации не представляват особен интерес. Но Любомиров не отстъпва. През февруари 1971 г. Юлия Кръстева го информира, че е поканена заедно с група интелектуалци от парижката левица на симпозиум в Кувейт, посветен на Палестина. След завръщането ѝ той изпраща дълги доклади, базирани върху разказите на Сабина. Това предизвиква малко по-голям интерес сред неговите началници и те му изпращат списък с въпроси, които да зададе на информаторката си. Нови донесения са опитват да изяснят подробности от битките за власт между отделните палестински организации – „важен сюжет“ за София. Присъдата на Центъра: „сведенията са много общи и при това известни от официалните източници, поради което остават неизползвани“.
Сабина смущава Любомиров: тя е непредвидима. Отменя срещи в последния момент, връзва му тенекии, отказва да се съобразява с правилата за сигурност – упорито му звъни по телефона в консулството, с което предизвиква паника в Центъра, защото телефонът се подслушва от френските служби. Любомиров се опитва да я оневини: тя е чувствителна интелектуалка и не може да възприеме изцяло нашите правила за контакт, пише той. „Глупости!“, надрасква някой по полето на документа. Донесенията му са изпъстрени с питанки, дебело подчертани пасажи и язвителни забележки от началниците му. Сабина явно следва собствената си „програма“: да издейства продължаването на паспорта на сестра си, която също идва в Париж, както и да се подсигури, за да могат нейните родители да ѝ идват на гости… С тази цел тя посещава консулството, където е сигурна, че ще намери един объркан Любомиров.

Кариера под три години, без лично написано донесение


След месеци Сабина вече не е същата: в края на 1970 г. Любомиров отбелязва, че въпреки усилията му става ясно, че източникът „все повече се поддава на антисъветската пропаганда“. През 1972 г. той констатира, че Сабина и мъжът ѝ са минали на позициите на маоистите и „развиват активна идеологическа дейност в тяхна подкрепа“. Това се изяснява в подробни донесения за влиянието на Китай сред френските интелектуални среди. След развалянето на китайско-съветските отношения от края на 60-те години Китай и Албания са се превърнали в основни мишени за българските служби, които създават специално управление – „Линия А“, чиято цел е да парира влиянието на тези две страни в рамките на социалистическия лагер. И за пореден път Юлия Кръстева е проблем: тя е едновременно източник и убеден привърженик на сближаването с Китай. През 1971 г. Филип Солерс и тя скъсват шумно с ФКП, за голямо съжаление на редица влиятелни партийци, които виждат в тях новите „Арагон-Елза Триоле“, емблематичната „гламурна двойка“ на каузата. Заедно с други фигури от „Тел |Кел“ те се встрастяват в китайския модел. Как обаче се съвместява маоистката културна революция с „либертинството“, науката за езика и психоанализата? Между трансгресията и провокациите, двойката Кръстева-Солерс се оказва в центъра на френския светски и културен водовъртеж.
„Тя не казва всичко и нямаме засега начин да проверим“, оплаква се Любомиров. Но упорито я защитава: „Видимо напълно е изпаднала под влиянието на мъжа си и групата около него“, пише той до Центъра. На 4 и 5 май 1973 г. лейтенант Божиков подписва в София два документа, които официално слагат край на „операция Сабина“. Мотивът е следният: „Не желае да работи, не идва редовно на договорените срещи, отклонява ги и има открит стремеж към легализиране на връзката. Тя и съпругът ѝ са минали на маоистки позиции“.
И така, кариерата на Юлия Кръстева като секретен агент продължава по-малко от три години, включвайки около десетина срещи и още толкова донесения, непредставляващи особен интерес, писани от водещия ѝ офицер. Единственият документ, написан собственоръчно, е пощенска картичка от Брюксел, изпратена на 13 март 1972 г. до „г-н Драганов“ в българското посолство на авеню „Рап“ номер 4 в Париж, в която тя обяснява, че изнася лекции в Белгия и че ще се срещнат „след празниците“. За да завърши на френски: Vive le pouvour рopulaire! („Да живее народната власт!“). Любомиров не съзира в това втори план: „За нейните политически концепции ясно говори и написаният от самата нея политически лозунг“. И пише малко съкрушено до Центъра: „До този момент не се е обадила, въпреки че изминаха вече два месеца“.
Историята би могла да свърши тук. Ала едвам лейтенант Божиков слага подписа си под постановлението по закриването на разработката „Сабина“, когато на 24 май 1973 г., официален празник в България, Юлия Кръстева се явява на коктейла в посолството и се държи по-скоро приятелски с Любомиров. Договарят се да се видят, след като защити професорската си теза. На 14 юли Кръстева се явява в консулството с искане: властите в София не разрешават на родителите ѝ заедно да им дойдат на гости, да не би да не се върнат обратно. Ответни мерки заради липсата на усърдно сътрудничество с ДС в Париж? Във всеки случай тя не е в позиция на силата. Всичко, което може да предложи на Любомиров, е обещанието за нова среща.
Бидейки стратег, тя вкарва един анекдот: поканена да изнася лекции в множество престижни американски университети, била извикана в Ке д’Орсе, където един служител – някой си Ив Мабен – искал да се увери, че Кръстева не ще „компрометира“ Франция на Жорж Помпиду. Тя разказва на Любомиров как твърдо е отговорила, че е учен, но и че е левичарка по убеждения и няма да се откаже от възгледите си. Даже заплашва да се откаже от пътуването и получава извиненията на министерството. „За първи път Сабина говори за своите левичарски разбирания като твърдо убедена“, пише Любомиров до Центъра. Може би не е напълно изгубена за каузата?
През следващите години ДС изпраща множество представители на българската интелигенция, всички те агенти под прикритие, за да сондират политическите ѝ възгледи. Някои са очевидно стари познанства: тя им отваря вратите на парижкия си апартамент – рядка привилегия – или приема да вечерят на ресторант. „Почетните кореспонденти“ изготвят дълги донесения върху структурализма, психоанализата и мястото, което Кръстева заема в тях. Други са с по-геополитическа тоналност. Сестрата на Юлия, Иванка, която се установява в Париж, също е обект на настойчивото внимание на ДС. Един доносник – „Марк“ – направо се измъчва с нея: намира, че Иванка „не блести с ум“, но може да се използва в подхода към Юлия Кръстева и Филип Солерс.

Семейството ѝ като разменна монета

Сетне Центърът разиграва друга карта: през 1975 г. пристига на служба във Франция един от най-добрите им кадри – майор Владимир Костов, който официално се води като кореспондент на Българската телевизия и радио. Той вече е пребивавал във Франция между 1960–1964 г. Образован и безспорно интелигентен, той се ползва със свобода на действието, нещо рядко в тогавашната бюрокрация. Освен това „Владо“ е много близък с Юлия Кръстева: той е бил нейният първи главен редактор във в. „Средношколско знаме“. Когато ѝ се обажда по телефона през октомври 1975 г., тя е „приятно изненадана“. Бременна е (синът ѝ Давид ще се роди в края на годината) и нейният събеседник я описва като „обърната изцяло към живота си във Франция, към университетската си кариера и семейството си“.
Владимир Костов разполага с двойно предимство: ползва се с доверието на Кръстева и пише онова, което мисли. Той смята, че всеки натиск върху нея ще има само обратен ефект. В името на „старото им приятелство“ проучва нагласата ѝ към България. Тя отговаря, че винаги е готова „да помогне“ на родината си в рамките на възможностите си, например с издаването във Франция на книгата на една българска поетеса, а не с нещата, които ѝ искат „от посолството“. Костов стига до извода, че ДС би трябвало да се заинтересува от съпруга ѝ – Филип Солерс, и да го използва за провеждането на „активни мероприятия“ (пропагандни операции и дестабилизиране на западното обществено мнение), както и да се възползва от познанията му за Китай.
Агентите на ДС в Париж са наясно, че Кръстева, Солерс, Барт и цялата банда на „Тел Кел“ са извършили пътуване в Китай през април 1974 г. и че поддържат тесни връзки с китайски дипломати в Париж. Костов предлага да покани нея и Солерс на вечеря, на която да бъде заедно със съпругата си. Той уточнява, че Солерс е много чувствителен към външните признаци на внимание като подаръци или покани за вечеря и че за разлика от китайците нито един български официален представител не е направил нищо в тази насока… Който има уши, да чуе.
Остава въпросът за родителите на Кръстева и нейната сестра. Очевидно това е разменна монета в отношенията ѝ с ДС, която играе с безграничната си власт при издаването на визи. „Опитва се да действа по начин, характерен за нея – да получи нещо от нас, без обаче да даде насреща нищо“, изнервено отбелязва в една справка Димо Станков, новият ръководител на резидентурата на ДС в Париж, заел мястото на Драганов. „Само тя има полза от това“, добавя „приятелят“ Владимир Костов.
На 9 април 1976 г. Кръстева отправя протестно писмо, подписано от нея и съпруга ѝ, до посолството. Тя заявява на всеослушание в консулството, че Филип Солерс иска да пише специална статия във в. „Монд“ за това, че родителите ѝ са лишени от възможността да видят внучето си, но че тя го била въздържала. Работата стига чак до ушите на министъра на външните работи Петър Младенов, склонен да удовлетвори молбата ѝ. В ДС отзвукът е по-различен: „България няма да коленичи пред заплахата!“. Българските шпиони разискват случая на високо равнище в кабинета на един генерал. Ръкописна записка след тази среща цинично разкрива избраната стратегия: „Решено бе ние да не се намесваме, тъй като даже ние да уредим въпроса, „Сабина“ ще реши, че Будинов (посланикът – б. р.) е уредил всичко, а не „Кръстев“ (Владимир Костов – б. р.). Ние нямаме причини да възразяваме (за родителите – б. р.) – даже и да не се върнат, остават за НРБ апартаментът им и две пенсии. А освен това имаме интерес тя да не се сърди, а да помага“. Управлението иска да разбере веднъж завинаги готова ли е тя да помага по „Линия А“. „С това пряко поставяне на въпроса поне ще е ясно можем ли да разчитаме на нещо.“ Само няколко страници по-нататък досието „Сабина“ свършва, без да стане ясно дала ли е стратегията плодове. Имало ли е Сезон 3 в сериала между Юлия Кръстева и българския шпионаж?

„Все едно са ми изтръгнали орган“


Тъкмо този въпрос е в главата ми – заедно с толкова други – когато звънвам на вратата на апартамента ѝ срещу Люксембургската градина повече от три месеца след първия ни контакт. Юлия Кръстева ме посреща като стар приятел. „Колко години минаха, Александре?“ Изглежда смалена, главата ѝ е леко влязла в раменете, но непокорният кичур пак стърчи над бадемовите очи, а гласът ѝ, приятно оцветен от акцента, не е помръднал нито на йота. Препрочетох досието ѝ във всички възможни посоки, разговарях с много хора в София и в Пловдив, включително и с един от оцелелите в тази сага, случила се преди петдесет години. Ала най-трудно ми бе да намеря общ език с нея. Юлия Кръстева ми обясни по мейла колко ѝ тежи цялата тази история, тъй като ѝ „пречи да продължи работата си с обичайната концентрация“ и дори „да живее спокойно“. Помоли да „мине малко време“ и ме покани да се срещна с адвоката ѝ Жан-Марк Федида.
Един адвокат? Защо? Защото бди над нея и я пази от атаките на пресата, както ми обясни самият той с тенора на парижки защитник. А също и за да „организира контраатаката“: публикацията на дълго право на отговор в „Обс“ и „по-балансирани“ статии („Журнал дю Диманш“, „Мариан“). Както и на „ексклузивното“ интервю, излязло в началото на юли 2018 г. във френското издание на „Венити Феър“, в което Юлия Кръстева разгръща с присъщата си сръчност своята версия на историята. Осем гланцирани страници, гарнирани с нейни гламурни снимки, правени през годините. Сабина никога не е съществувала. Тя е измислица на кафкиански служители, наквасени със скоросмъртница и опитващи се да оправдаят заплатите си.
Интервюто тръгва почти хаотично. Сядаме на канапето в салона под плътно затворените прозорци, редом един до друг. Задушавам се въпреки пуснатия климатик в помещението. Домашната помощничка, в безукорна бяла блуза, ни сервира кафе в малки порцеланови чашки. Юлия ми казва колко е била наранена да види писмата до родителите си – около трийсетина, съпроводени с изрезки от пресата за първите ѝ парижки успехи – „изложени urbi et orbi“. Написани с кръглия почерк на млада жена, в тях тя споделя грижите около здравето на баща си, говори за предстоящото раждане на сина си и за семейството на съпруга си. За омаята от обиколките по света, съпътстващи знанието на един млад университетски преподавател, за откриването на Ню Йорк… „Разголване“, „изнасилване“, казва тя. Безумно я е яд на Комисията по досиетата, тази „зловеща“ институция, изложила интимността ѝ на показ, извадила от досието ѝ заключения без никакво разграничаване на нещата. „Не са ли видели, че наблюдаваната, шпионираната съм аз?“ Ако ѝ се вярва, единственото истинско нещо вътре са писмата ѝ. Твърди също така, че не е имала време, за да проучи досието. Твърде рано, твърде тежко е за нея. Всичко, което знае, го е прочела в пресата или го е научила от приятели.
Иска да споделя впечатленията си. Смее се над класификацията ми по сезони, като в телевизионен сериал, но ме слуша внимателно – особено за Сезон 2, за чието съществуване не подозира. Според нея Комисията е публикувала досието в момента, в който България председателства Европейския съюз – между януари и юни 2018 г. – за да „се вдигне шум и се покаже каква бдителност има спрямо тоталитарното минало“.
Изтича час, после втори, накъсвани от „със сигурност не съм казвала това!“, „невъзможно!“, „измишльотини!“. Тя е превъзбудена, аз също, често говорим едновременно. Срещала се е няколко пъти с този Лука Драганов, „леко недодялан човек“, зад гишето на консулството, и то по административни въпроси, но историята свършва тук. Не е имало срещи в парижки кафенета, не е имало малки услуги. Думите, приписвани ѝ в донесенията, са плод на въображението на Драганов. Не се е ангажирала с палестинската кауза и разбира се, не е казвала, че парижката преса е под контрола на ционистите.
Говоря ѝ за Стоян Георгиев или още Петров. Никакъв спомен. „Носи същото име като баща ми, нямаше да го забравя.“ Разказвам ѝ за дългото ми издирване на това лице (починало през 2010 г.), за мълниеносната му кариера, за основополагащата му роля в досието „Сабина“, където той се явява като неин вербовчик. Припомня ми мимоходом, че никъде няма неин подпис и че нито един от документите в досието не доказва сътрудничеството ѝ. Никакво саморъчно донесение, нищо. Срещата взима полицейски обрат… Единствено фактът, че ДС е искала да вербува мъжа ѝ, силно я забавлява. „Не са ли усетили сюрреалистичната страна на персонажа?“ Филип Солерс обича да казва, че е агент на Ватикана и на Мао.
След като отминава първата вълна от думи – и гняв – долавям, макар и под сурдинка, да се очертава друга линия на защита, не толкова отчетлива, но по-реалистична. Юлия Кръстева никога не е искала да я възприемат като „враг на народа“: родителите ѝ остават в България, сестра ѝ живее в Париж, но с български паспорт. Когато ѝ подсказвам, че ДС може би е искала тя да си остане „приятелка“ на НРБ, един вид чаровна посланичка на режима, това не я шокира. „Никога не съм възприемала дисидентството като разчистване на сметките с миналото, а като отваряне към нови форми на мисълта.“ България, с нейните икони, духовност и детските ѝ спомени, винаги си остава в сърцето ѝ. Ала с делото „Сабина“ връзката е прекъсната. „Все едно са ми изтръгнали орган“, казва тя. Или още: „Все едно да си евреин и да я няма държавата Израел“.

„Операция, полезна за всички“

В едно кафене срещу Пон д’Алма, близо до българското посолство в Париж, един мъж оставя на масата дадения му от мен лист хартия. Той „много добре“ знае какво е писал преди четиридесет години. Тъкмо тук, в това кафене, агентът под прикритие и бивш главен редактор на в. „Средношколско знаме“ се среща с Юлия Кръстева през 1975 г. „Погрешно е да се чете тази история през днешните критерии“, ми казва Костов под одобрителния поглед на жена си Наталия. Малко след епизода „Сабина“, тоест през 1978 г., този офицер от ДС решава да не се върне в България. Осъден задочно за предателство, той по чудо оцелява след опит за убийство. Лекарите откриват в гърба му миниатюрна сачма, идентична с онази, с която няколко дни преди това са отровили дисидента Георги Марков в Лондон.
Владимир Костов днес е на 87 г. Живее в далечно парижко предградие. От всички герои в историята той и Юлия Кръстева са единствените живи участници. Няма ли усещането, че си е губил времето със Сабина?
„Защо? Операцията беше полезна за всички. Юлия постигна желаното, а ние направихме така, че тя да не застане срещу НРБ.“ Реакцията ѝ в пресата не го изненадва: „Юлия Кръстева защитава образа на своя живот такъв, какъвто го е градила в съзнанието си, какъвто го обича и цени. Сега ѝ се налага да се види отвън, но това е друга история!“.
Казват, че в шпионските истории всички лъжат: най-добре мистифицира този, който мистифицира последен. На кого да вярваш? В романите и в публичните си изяви Юлия Кръстева обича да разказва историята за едно младо момиче, озовало се в Париж в навечерието на Коледата на 1965 г. с чисто нов куфар и банкнота от 5 долара в джоба, която разменя на място. Един приятел не я чака на летище „Бурже“, но пък жената на български служител ѝ предлага да я съпроводи до посолството и накрая кореспондентката на БТА в Париж я подслонява в дома си. После идва любовта от пръв поглед с Филип Солерс и неудържимият възход към върховете на литературата и науката. Що се отнася до заминаването ѝ от София, тя го представя като мимолетно откриване на режима („размразяването“) или като бъг в системата, известна с бюрокрацията и тромавостта си. Минала е между капките. „Родителите ми обезумяха от радост. Настояваха да замина веднага от страх да не би някой партиен член да заеме мястото ми“, пише тя във „Венити Феър“. За онова, което следва, винаги ще има две версии: Юлия и Сабина не разказват една и съща история.

© Alexandre Lévy
Превод от френски Тони Николов

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”