Български  |  English

Да не живеем в лъжа

 

Есето „Да не живеем в лъжа“, публикувано в самиздат на 13 февруари 1974 г. и излязло пет дни по-късно в Daily Express, е нравствен призив към съветската интелигенция. Солженицин възнамерява да го публикува по-рано, но научава за конфискуването на „Архипелаг ГУЛаг“ и с риск за живота си отпечатва книгата на Запад, а есето отлага като „резервен изстрел“ в случай на арест или смърт. Поставя го в тайници с уговорката в случай на арест да бъде „пуснато“ след денонощие, без да се чака потвърждението на автора. В здрача на днешното „постистинно“ време, превърнало истината просто в конвенция, този апел на Солженицин за лично неучастие в лъжата звучи едновременно актуално и ненавременно.

 

Някога не смеехме и звук да отроним. Сега вече пишем и четем самиздат, а засечем ли се в пушалните на научните институти, почваме да се оплакваме от все сърце: какви ли безобразия не сътвориха те и докъде ли ще ни докарат. И ненужното космическо самохвалство при цялото разорение и бедност у дома; и поддържането на далечни дивашки режими; и разпалването на граждански войни; и безразсъдното отглеждане на Мао Дзедун (с наши средства) – макар че сега ще ни подкарат срещу него, и ще трябва да вървим, къде ще ходим? И съдят когото си поискат, и здравите довеждат до лудост. И всичко това – „те“, а ние сме безсилни.

Вече сме стигнали дъното, грози ни всеобща духовна гибел, а и физическата – аха да пламне и да изгори и нас, и децата ни, а ние постарому все се усмихваме страхливо и мънкаме полугласно:

– Ами как да ги спрем? Не ни е по силите.

Тъй безнадеждно сме се разчовечили, че за дневната дажба сме готови да захвърлим всичките си принципи, душата си, усилията на нашите предци и възможностите за нашите потомци – само да не разстроим жалкото си съществуване. Не ни останаха ни твърдост, ни гордост, нито сърдечен плам. Не се страхуваме дори от всеобщата атомна смърт, нито от трета световна война (може пък да успеем да се скрием в някоя цепнатина) – боим се единствено от стъпките на гражданското мъжество! Само да не се откъснем от стадото, да не направим крачка встрани – и да се окажем изведнъж без бял хляб, без бутилка газ и московско жителство.

Набиваното в главите ни на политкръжоците се вкорени у нас, за да живеем удобно и навеки да добруваме: средата, социалните условия, от тях няма как да избягаш, битието определя съзнанието, и ние що да сторим, от нас нищо не зависи.

А можем всичко! Ала сами себе си лъжем, за да се успокоим. Никакви „те“ не са виновни за всичко, а само и единствено ние.

Но ще ми възразят: нима не е видно, че нищо не може да се измисли! Запушиха ни устите и нито ни слушат, нито ни питат. Как да ги заставим да ни послушат?

Невъзможно е да ги разубедим.

Естествено би било да ги избираме! – Но в нашата страна няма избори.

На Запад хората познават стачките, демонстрациите, протестите, а ние сме тъй наплашени, това ни се струва страшно: как така ще спрем да работим, как ще излезем на улицата?

Всички други съдбовни пътища, пробвани през последния век в горчивата руска история, са още по-малко за нас и съвсем не ни трябват! Сега, когато брадвите свършиха своето, а всичко посято избуя, разбираме как са се заблуждавали самонадеяните младежи, дето смятаха, че с терор, кърваво въстание и гражданска война ще направят страната справедлива и щастлива. Не, благодарим, бащи на просвещението! Вече знаем, че мерзостта на методите поражда единствено мерзост на резултатите. Нека ръцете ни останат чисти!

Нима кръгът се затваря? Наистина ли няма изход? Нима ни остава само да чакаме безучастно: дали пък няма да се случи нещо от само себе си?

Ала то никога няма да се откъсне от нас само, ако ние всички продължаваме непрекъснато да го признаваме, прославяме и утвърждаваме, ако не се оттласнем поне от най-чувствителната му точка.

От лъжата.

Щом насилието се втурне в мирния живот на хората, лицето му пламти от самоувереност, то развява флага си и крещи: „Аз съм Насилие! Разпръснете се, отстъпете – ще ви смачкам!“. Но насилието старее бързо, минават няколко години и то вече не е тъй уверено в себе си. И за да успее да се задържи и да изглежда благоприлично, непременно вика за свой съюзник Лъжата. Тъй като насилието не може да се прикрие по друг начин освен с лъжа, а лъжата може да се закрепи само с насилие. При това не всеки ден и не на всяко рамо насилието стоварва тежката си лапа: то изисква от нас само покорство пред лъжата, всекидневно участие в лъжата – в това е цялото му верноподаничество.

И тъкмо тук се крие пренебрегваният от нас най-прост и достъпен ключ за освобождението ни: личното неучастие в лъжата! Дори лъжата да е покрила всичко, дори да е овладяла всичко, нека ѝ се противопоставим в най-малкото: нека тя не владее чрез мен!

И това – този процеп в мнимия пръстен на нашето бездействие! – е най-лекият път за нас и най-разрушителен за лъжата. Защото отвърнат ли се хората от лъжата, тя просто престава да съществува. Подобно на заразата, тя може да съществува само сред хората.

Не се зовем, не сме съзрели да излезем на площада и да извикаме гръмко истината, да изречем на глас това, което мислим – не бива, опасно е. Нека поне откажем да говорим туй, което не мислим!

Това е нашият път, най-лекият и най-достъпният за органичната ни страхливост, много по-лек (страшно е дори да се изрече) от гражданското неподчинение на Ганди.

Нашият път е с нищо да не подкрепяме лъжата съзнателно! Щом осъзнаем къде е границата на лъжата (за всекиго тя е различна), нека се отдръпнем от този гангренясал синор! Нека не подлепяме мъртвите костици и люспи на Идеологията, да не кърпим гнилите ѝ дрипи – и ще бъдем поразени как бързо и безпомощно ще се свлече лъжата, а онова, което трябва да бъде голо, ще се яви голо пред света.

И тъй, независимо от присъщата ни плахост нека всеки избере: дали да остане съзнателен роб на лъжата (разбира се, не поради склонност, а за да изхранва семейството си и да възпитава децата си в духа на лъжата!), или е дошло времето да се отърси от лъжата и да бъде честен човек, достоен за уважението на своите деца и на съвременниците си. И нека от този ден той:

    – по никакъв начин не пише, подписва или отпечатва ни една фраза, която според него изкривява истината;

     – не изказва подобна фраза нито в частен разговор, нито публично, нито в бележка, ни в ролята си на агитатор, учител или възпитател, нито в театрална роля;

    – не изобразява, съпровожда или разпространява нито живописно, ни скулптурно, ни фотографски, технически или музикално нито една лъжлива мисъл, нито едно изопачаване на истината, което съзира;

    – не привежда нито устно, ни писмено нито един „ръководен“ цитат, за да угоди, да се застрахова, да постигне успех в работата си, ако не споделя изцяло цитираната мисъл или тя не е подходяща за съответния случай;

    – не позволява да бъде принуден да отиде на демонстрация или митинг, ако това е против неговото желание или воля; не издига транспарант или лозунг, който не споделя изцяло;

     – не вдига ръка да гласува за предложение, на което не симпатизира искрено; не гласува нито явно, нито тайно за лице, което счита за недостойно или съмнително;

    – не позволява да бъде принуден да присъства на събрание, на което се очаква принудително и изкривено обсъждане на въпроса;

    – да напусне незабавно заседание, събрание, лекция, спектакъл, кинопрожекция, ако чуе от оратора лъжа, идеологическа глупост или безскрупулна пропаганда;

    – да не се абонира или да си купува вестник или списание, в които информацията се изопачава, а първостепенните факти се скриват.

Разбира се, няма как да изброим всички възможни и необходими начини да се отклоним от лъжата. Но този, който започне да се очиства, лесно ще различи с погледа си на очистен и други възможни случаи.

Да, отначало няма да е лесно. Някои временно ще изгубят работата си. Животът на младите, които искат да изберат истината, ще се усложни още в самото начало: та нали първите им уроци ще са натъпкани с лъжи, а трябва да се избира. А и за никого, който би искал да е честен, няма да има пролука: няма да има и ден – дори в най-безопасните технически науки – в който да могат да се избегнат стъпките в едната или в другата посока – към истината или към лъжата; към духовната независимост или към духовното лакейство. И нека онзи, на когото не достига смелост да защити дори собствената си душа, не се гордее с напредничавите си възгледи, нека не се перчи, че е академик или народен артист, заслужил деец или генерал, а просто да си признае: аз съм говедо и страхливец, искам само да съм сит и на топло.

Но дори този път – най-умереният от всички пътища на съпротива, ще бъде нелек за нас, обръгналите. Но пък колко по-лек е той от самоизгаряне или гладна стачка: няма пламък да обхване туловището ти, очите ти няма да се пукнат от горещина, а черен хляб и чиста вода все ще се намерят за семейството ти.

Нима не видяхме как предаденият и излъган от нас велик европейски народ – чехословашкият – успя да се изправи дори срещу танковете с незащитена гръд, щом в нея тупти достойно сърце?

Този път ще е нелек? – Но заедно с това и най-лекият от всички възможни. Нелек избор за тялото, но единствен за душата. Нелек път, само че и у нас вече има хора, дори десетки, които от години се придържат към всички тези принципи и живеят в истина.

И тъй: не се налага първи да встъпим на този път, а просто да се присъединим! Толкова по-лек и по-краткотраен ще е за всички ни той, колкото по-дружно и по-плътно застанем на него! Ще бъдем хиляди – и няма да могат нищо да ни сторят. Ще станем десетки хиляди – и няма да познаем страната си!

Ако пък се изплашим, няма защо да се оплакваме, че някой не ни дава да дишаме – сами сме си виновни! Да се снишим още и да почакаме, докато нашите братя биолози се доближат до четенето на нашите мисли и променят гените ни.

Ако и в туй се изплашим, значи сме нищожни и безнадеждни и заслужаваме пушкинското презрение:

Стадата свобода не дирят,
[нож с ножица ги чака пак]
от род във род наследство мирно:
звънец с ярем, и бич, и мрак!
[1]

12 февруари 1974 г.

 

Превод от руски: Димитрина Чернева

 

Александър Солженицин е роден на 11 декември 1918 г. Участник във Втората световна война, осъден за критика на Сталин в писма до приятел, излекуван по чудо от рак, лагерник, писател с невероятна съдба, той се превръща в символ на опозицията срещу съветския режим. Първата му творба – повестта „Един ден на Иван Денисович“, е публикувана през 1962 г., по време на краткото размразяване, когато начело на СССР е Никита Хрушчов, и се превръща в сензация, тъй като заговаря за пръв път открито за лагерите. Следват книгите „Ракова болница“ и „В първия кръг“, които са забранени в СССР, но излизат на Запад и му носят Нобеловата награда за литература през 1970 г. Три години по-късно, отново на Запад, излиза и първият том на „Архипелаг ГУЛаг“, който буквално разтърсва света. И тъй като е твърде прочут, за да бъде заточен или ликвидиран, през февруари 1974 г. писателят е изгонен от СССР. Завръща се в Русия през 1994 г., посрещнат е като месия, пише манифеста си „Как да си устроим Русия“ и проповядва веруюто си, че родината му трябва да върви по изконно руски път, различен от нравствения упадък на Запада. Но си остава докрай неудобен, макар идеите му за месианската роля на Русия да са в голяма степен в унисон с официалната идеология на новата власт. Умира на 89 години на 3 август 2008 г.



[1] Александър Пушкин, „На свободата син пустинен…“, превод Николай Хрелков. Б. пр.

 

още от автора


1 - 04.01.2019 10:53

Солженицин в корпоративния свят
От: Цветан Бойчев
Замисили ме - колко наивно звучи есето контекста на нашето съвремие, и как ли би "стоял" Солженицин в корпоративния свят - поле за разсъждение.
 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”