Български  |  English

Критическият индивидуализъм

Една от най-безнадеждните възможни задачи е да откриеш проблемна мисъл в текстовете на българските критици. Нямам предвид точно съвременните (тях и без това по-скоро ги няма), нямам предвид даже скандално без(с)мислената социалистическа критика, а изобщо традицията на българската култура. Веднъж реших да си спестя част от усилията по измислянето на кандидатстудентска лекция върху Яворов. Хитро посегнах към сборника "Пейо Яворов в българската критика", който съдържа най-доброто, писано за поета от началото на века докъм 80-те години. И започнах да прелиствам: страница след страница ... десетки ... стотици страници. Водопади от думи, сред които не могат да кристализират идеи; есеистика без проблеми, сантиментална реторика... Нещо подобно преживях неотдавна с Йовков. И не става въпрос само за Симеон Султанов и Пантелей Зарев, а също така за автори като Владимир Василев и много страници от Иван Мешеков: словото е разтворило своите граници в някаква нарцистична истерия, парад на самозадоволителното опиянение...

Върху фона на тази традиционна нагласа Владо Трендафилов просто е Друг. Разбирам донякъде опита да му бъде прикачен етикета "априловец" - не защото "априлци" имаха навик много да мислят, а защото той е обратното на една тенденция, която (пак) доминира: да се пише в полето на мъгляво-безбрежната ерудиция, без концептуална позиция и нагласа и най-вече: без идея за лично присъствие; критикът като блажено бродеща сянка в постмодерното царство на словото. Думата, в която побирам своята представа за критиката на Владо Трендафилов, е позиция. Бихме могли да тръгнем оттам: какво кара един академичен специалист по английска литература да скочи в аквариума с риби-пиранки на интелигентския егоизъм. Моят отговор е: потребността от позиция в себе си, при това позиция, която е в опозиция с доминиращите социални структури. Донякъде имам усещането, че в/чрез критиката Владо Трендафилов решава своите вътрешни отношения: възпитава опозиция към традицията у себе си, изгражда алтернативна традиция на опозицията в културното мислене... Всичко това отбелязва някакви инициаторни рефлекси, може би праг или преход, усещане за промяна. Истинската критическа тема на книгата е властта и нейните институции, респективно пишещият човек във/чрез властта. Различните статии извеждат във фокус различни мотиви: проблема за (държавния) център и (културната) периферия; мита за началото или вечното ни (въз)раждане; легендата за "априлското поколение"; груповите легитимации в пространството на културната политика... Всички мотиви обаче варират голямата тема за институционалните превъплъщения на човешката нравственост, в някакъв смисъл за не-човешкото на институционализираната човешкост.
Погледнато от друга позиция, този проблем може да бъде наречен аз и властта. "Аз" - от гледната точка на правото (винаги утопично) да бъда извън властта, извън групите, извън "институционализиращата" потребност; но в същото време самите думи са власт и група, езикът е институция (както впрочем и самата човешкост); как да избягам от властта, когато я правя? А пък без власт - как изобщо ще имам власт над себе си, властта да бъда "аз"? "Борбата на Владо" е всъщност борба на всеки критик, който играе по правилата на критическия индивидуализъм. Тя е танц по ръба на възможното и невъзможното, между отвън и отвътре на желанието за власт, между силното себе си и позицията на моралиста, между аналитичното наблюдение и митологията на личното мнение. Стилът-Трендафило⠘ крайно личен, пристрастен, открит и недвусмислен в оценъчно отношение, категоричен, но в същото време чувствителен и способен на по-сложни, нееднозначни решения. Цялата книга се чете с увлечение - и за мен е много важна нейната смелост да разказва своя създател.
още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”