Български  |  English

Да отдадем дължимото приживе

 
Созополският семинар на Фондация „Елизабет Костова“, тази година на тема художествена документалистика, беше открит с четене на Филип Греъм (САЩ) и Марин Бодаков (България) - по случайно съвпадение, с текстове, посветени на смъртта на техните бащи.
Проф. Филип Греъм е автор на седем книги: един пътеписен мемоар - The Moon, Come to Earth& Dispatches from Lisbon, както и два мемоара за Африка, написани в съавторство с неговата съпруга, антроположката Алма Готлийб – Parallel Worlds (носител на наградата „Виктор Търнър”) и Braided Worlds. Автор е на сборника с разкази The Art of the Knock и Interior Design, както и на романа How to Read an Unwritten Language. Съосновател на списание литература и изкуства Ninth Letter. Филип Греъм е почетен професор на Университета на Илинойс, Ърбана-Шампейн. Текстовете му са излизали в The New Yorker, Washington Post Magazine, McSweeney's...
 
- Прочетох откъс от „Преплетени светове“ - това е втората от африканската серия книги. И двете са написани заедно със съпругата ми Алма Готлийб, с която описваме преживяванията си в селски общности в Кот д'Ивоар, Западна Африка. Племето, сред което живяхме, се нарича бенги. Бяхме там от 1979 до 1981 г., след това отново през 1985 г., върнахме се и през 1993 г. През това време бебетата станаха тийнейджъри, хората на средна възраст остаряха...
- Какво ви връща непрекъснато там?
- Първото ни посещение беше свързано с професионалния интерес на Алма – африканската култура. Но когато работиш на едно и също място, ти се сприятеляваш с хората и дори започваш да ги чувстваш като семейство. Ние пристигахме от заможна част на света и можехме да си позволим дори да отделяме по два часа на ден, за да отговаряме на медицински въпроси от по-лек характер. Когато през 1993 г. се върнахме отново, вече бяхме написали двете книги и искахме да върнем всички приходи от продажбите на хората, които сме описали в тях; чувствахме, че трябва да им помогнем.
Но това не е толкова проста история - и ще дам пример. През 1980-а спасихме два човешки живота. Единият беше на момче, ухапано от отровна змия: закарахме го до поликлиниката, която беше на 30 мили, и навреме реагирахме, за да може той да получи серум. След няколко месеца помогнахме и на жена, която имаше много трудно раждане, спасихме нейния живот и живота на бебето й. И се чувствахме много доволни от това. Когато през 1985-а се върнахме, попитахме какво се е случило с момчето. И разбрахме, че то отново е било ухапано от отровна змия - и е починало. А жената, която бяхме спасили, също беше починала при раждане на следващо дете, което беше изгубила, а предишното дете се оказало болнаво и също починало. Това, което ни казаха нашите приятели селяни, е, че сме направили добро – да ги спасим, но тяхната съдба е била детето да умре от ухапване от змия, а жената да умре при раждане - ние просто сме отложили смъртта им. И тук вече се появява въпросът какво да правим с тази информация – дали наистина решаваш, че това е съдбата и не можеш да направиш нищо, или... Моето виждане е, че човек никога не знае какво мисли другият, колкото и да се опитваме да разберем. Другата възможна позиция е да избереш мълчанието и изолацията.
- Как работите заедно със съпругата си? Когато хората живеят дълго заедно, те започват да си приличат, дори визуално, а и усещанията им се уеднаквяват. Но все пак сте различни хора... Как тогава пишете една и съща книга? В какво лице пишете?
- Не е прост процес. Винаги пишем в първо лице. И се редуваме. Тя пише една част от книгата, аз - следващата. Изследваме хронологически историята, докато я изчерпим. В началото Алма пишеше академична литература, аз трябваше да я науча как да разказва история. А понеже моята биография е свързана с художествената проза, тя пък трябваше да ме научи как да не измислям нещата.
- Но откъсът, който прочетохте в Созопол, озаглавен „Африканският живот след смъртта на моя баща“, сте писали сам. Как го координирахте в общия текст? Навярно това е нещо много лично, много интимно? Трудно ли е да простиш на баща си?
- Отне ми цели осемнайсет години - завършихме книгата през 2011 г., пишейки за събития, случили се през 1993-а. Първата сцена - погребалната церемония в памет на баща ми - макар и подредена в книгата на финала, ми отне цялото това време, за да събера смелост изобщо да пиша.
А по отношение на прошката? Човек първо трябва да прости на себе си. Аз бях много огорчен от него в детството ми, но и много го обичах. И церемонията, която организирах в Африка, от една страна отдава почит към баща ми, но в същото време вътре в себе си продължавам да споря с него. И в откъса, който прочетох на откриването на семинара, се опитвам да съчетая любовта и гнева. Но когато се случиха тези събития, бях на 41 години, а сега съм на 65 - и с времето, колкото повече се доближаваш до годините, на които е бил баща ти, толкова по-лесно е да му простиш. Разбираш, че много неща, които навремето родителите са ти дали като проблеми, всъщност са подаръци. Майка ми, например, ме ядосваше с абсурдните си твърдения. Но с годините разбрах, че нейното въображение е въображението, което ми помогна да измислям героите в книгите си. А баща ми не беше уважаван в семейството именно защото майка ми имаше много лошо отношение към него. Но той ме взимаше в службата си и там виждах, че всички го обичат. Той беше човек, който се разбира с всички, независимо от каква националност, религия или социално-икономически статус са те. И така ми предаде урока, че всеки човек има своята ценност. Абсурдното е, че научих всичко това след смъртта на родителите си и не можах да им отдам дължимото приживе. Но нали затова и пишем.
Разговора води Ивайла Александрова
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”