Крешендо/декрешендо (музика), брой 22 (2902), 09 юни 2017" /> Култура :: Наблюдатели :: Извънредно солистично присъствие
Български  |  English

Извънредно солистично присъствие

 

В неизгодна позиция бе поставен оркестърът на Софийската филхармония в програмата на „Софийски музикални седмици” да изнася концерт непосредствено след оркестъра на Мариинския театър. Но съзнанието и слухът се адаптират, оказа се, бързо, дискомфортът отстъпва, домашните навици се възстановяват.
Хайме Мартин, диригент от Испания, бе на пулта пред филхармониците. Традиционният бегъл реверанс към българската музикална култура тук бе направен със стандартно изпълнение на известната „Празнична увертюра” от Веселин Стоянов. Произведението е на майстор, но това не го избавя от „проклятието” почти всеки диригент да използва като основен код в прочита му гръмкото, преекспонирано, едропанелно изсвирване – поради което наистина изглежда като еталон на баналната соцреалистическа бодрящина. За съжаление, и този път импресионистичният финес в средния дял, както и инструменталната пищност на оркестровия език не бяха изтъкнати достатъчно релефно и чисто. Очакваше се диригентът да разкрие интерпретаторския си потенциал в Симфонията „Из новия свят” на Дворжак. Хайме Мартин е известен флейтист, който започва да се изявява на диригентския пулт от 2012 г. насам. В такива случаи името работи за новото поприще и импресарските къщи реагират позитивно на смяната на попрището. Той е чувствителен към формата музикант, владее оркестъра, отстоява естественото движение на музиката, с подчертано внимание е към динамическите предписания в партитурата, без амбиции за оригинален, личен прочит. А когато в един оркестър дори едновременното встъпление се оказва нееднократен проблем, може би и стоящият на пулта гост лимитира изискванията до границите на възможното. Тук над тези граници бе специално втората част на Симфонията – красиво изваяна, изпъстрена с хубави сола.
Солистът на концерта, известната пианистка Елена Башкирова, гостува за първи път в България. Закъснелият й български дебют бе предхождан от обилна лична и професионална информация за нея. Най-напред - че е дъщеря и ученичка на големия пианист и педагог Дмитрий Башкиров, който е гостувал в България много отдавна и много за малко, но за сметка на това е учител на Марина Капацинска, Веселин Станев, Пламена Мангова... Следва брак с Гидон Кремер, но също концерти и записи, в които нейното присъствие (там носи името Елена Кремер) е изключително съществено за дуета. По-нататък идва бракът с Даниел Баренбойм и двама синове, единият от които, цигуларят Михаел Баренбойм, е също класически музикант, солист (през февруари идния сезон ще свири Концерт за цигулка от Шьонберг с Берлинската филхармония), концертмайстор на оркестъра „Източно-Западен диван”. Двамата свирят заедно, а Башкирова свири често в различни камерни конфигурации. Тя е и сред протагонистите на Международния камерен фестивал, който основа през 1998 г. в Ерусалим и който е средище на най-големи музиканти от цял свят.
Третият концерт на Бетовен изобщо не може да се нарече триумфален, още по-малко показващ чувство за хумор, както пише в програмата за концерта. Той е създаван в един от най-тежките, най-изстрадани периоди от живота на композитора, а музиката му сякаш изпява прочутото Хайлигенщатско завещание, което композиторът пише в годината на завършване на концерта. Този е и ракурсът в прочита на Башкирова. След стилното енергично въведение, реализирано от Мартин – маркатно, с плътен звук, интензивно протичащ, дълбинен, внушаващ, в нейните ръце музикалният текст „проговаря” в определена емоционална гама, преминава с лекота от наратив към драматичен изблик, репликира оркестъра изключително красноречиво, съдържателно ясно, драматургически изпипано – можеш да доловиш съгласие, протест, недоразумение, обяснение. Музиката напуска формàта си, преминава сякаш на различна сцена, придобива витална пластичност. И вместо да се изненадваш, го приемаш напълно естествено, защото Башкирова го експлицира с неустоима емоционална логика в изпълнението си. Не случайно традиционната клавирна каденца в първата част бе като развълнуван, задъхан монолог, особено в края й пианистката направо сугестира изповедност на музикалната субстанция – тази линия бе продължена от диригента. Забележителна втора част, с разнообразно пипнат звук, щедро вариращ в динамика, в тембър, в обем, осезаемо променящ тоновата графика, с множество умерени, стилни рубати, с едва доловими, но съществени дъхове в клавирното слово, чиято поетичност Башкирова извежда впечатляващо и благодарение на великолепната си педална техника. И финалното рондо в нейния прочит задържа в известна степен меланхолния тонус, като го съчетава с просветление и енергиен заряд. Впечатляващият й звук я отличава сред международно етаблираните пианисти, дори, бих казала, звуковото й въображение ми е по-интересно, по-всеобхватно, по-необичайно от това на знаменития й съпруг, когото съм слушала нееднократно на живо. И накрая, сякаш за да ни раздаде още от личната си звукова палитра, в посока на поетичното вишегласие Башкирова изсвири на бис първата от „Фантастичните пиеси” на Шуман – „Вечерта” – с изящно легатирана, интензивно изнесена фраза.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”