Реплика от ложата (театър), брой 22 (2902), 09 юни 2017" /> Култура :: Наблюдатели :: Трохи и фрагменти
Български  |  English

Трохи и фрагменти

 

„Като трохи на прозореца“ от Нил Саймън, превод Стайко Мурджев, адаптация и режисура Малин Кръстев, сценография Елица Георгиева. В ролите: Станка Калчева, Светослав Добрев, Силвия Лулчева, Рая Пеева, Петър Дочев, Севар Иванов. Младежки театър „Николай Бинев“
 
Под заглавието „Като трохи на прозореца“ се крие пиесата, позната у нас като „Джин и медени питки“ – също неубедителен опит за възпроизвеждане на непреводимото „The Gingerbread Lady“. Представена премиерно през 1970 г., пиесата на Нил Саймън отдавна е абонирана за българските сцени. В самия младежки театър тя се появява за трети път. Поставена с успех още през 1976 г. от актьора Банко Банков, тя постига блясък в постановката на актьора Николай Бинев (2000 г.), ангажирал за главната роля Илка Зафирова и сам влизащ в образа на чаровния хомосексуалист Джими – най-верния приятел на Мейра.
Текстът е образцов за драматургията на Саймън, за всичките му 34 пиеси. Залага се на много силен диалог, зареден с хумор от различни нива, който раздвижва абсурден – но желязно форматиран – концентрат от наглед възможни житейски ситуации. Без да достига екстремни дълбочини, Саймън успява да заговори убедително за съществените теми от човешкото съществуване, удържайки, заедно с фината меланхолия, един фонов, но плътен оптимизъм. Структурата, съдържанията и внушенията, характерни за неговите пиеси, го полагат сред най-успешните драматурзи на всички времена, включително у нас.
Особеното в „The Gingerbread Lady“ е въвеждането на – макар и смехово рамкирани – откровено трагични теми. Без да е същински биографичен разказ, пиесата има за основа битката с алкохолната зависимост на певицата Евелин Мейра, майката на Лайза Минели. Оттук Саймън забърква ефектен коктейл, щедро включващ гранични ситуации, полярни състояния, антропологически турбуленции, човешка трошливост. Пиесата е сценично съблазняваща.
Чест прави на сегашния екип, че се обръща към цялостния текст чрез нов превод, преодолявайки накълцаната версия. Наистина, цензорската ножица е била мотивирана не толкова идеологически, колкото от позициите на комунистическия (псевдо)морал. Както винаги при Саймън, словото е натоварено с тежки пластове „политическа некоректност“ – социална, сексуална, всякаква. Изминалият повече от половин век само е уголемил тези масиви – на фона на нарасналото лицемерно чистофайничество.
Симптоматично е, че двама от селекцията на Бинев участват и сега: Малин Кръстев и Станка Калчева – тогава в ролята на Тоби, а сега на Мейра. Веднага искам да кажа, че ако има нещо, което би могло да направи гледането на спектакъла задължително, това са две актьорски изпълнения.
На първо място става дума именно за Калчева. Тя вкарва в действие впечатляващ актьорски потенциал. В много широк спектър тя извежда до предел сложни психологически и моторни състояния – колкото въздействащо, толкова и запомнящо се. Веднага след нея се нарежда Светослав Добрев (Джими). В далеч по-еднотонната си, но затова пък в много отношения парадоксална роля, той не допуска никакъв фалш, постоянствайки в нетривиалност на ходовете и решенията. Сцените, в които диалогизират само Калчева и Добрев, носят знака на висока театралност.
За съжаление, това не може да се каже за останалите актьорски присъствия. Най не може за Рая Пеева. Визуално отлично покривайки Поли, дъщерята на Мейра, тя е сценично неубедителна почти без изключения. Неслучайно пробойните в спектакъла започват да стават видими с нейната поява. Тоби пък е сама по себе си неблагодарна роля, защото представлява една силно стилизирана социална маска. Силвия Лулчева не успява да излезе от тази абстракция. Присъствието на Петър Дочев и Севар Иванов е бледо до незабележимост.
Съществените проблеми не са обаче актьорски. Малин Кръстев (при Бинев в образа на Лу Танър) поема тук ролята на режисьор. Окуражен от успеха си с поставянето на „Семеен албум“, Кръстев явно не отчита един факт: той е авторът на пиесата. Това му дава възможност да притежава зрителен ъгъл към нея, типологично близък до режисьорския. Казано иначе, там той спонтанно има пред очи цялостния концепт. Тук не е така.
Спектакълът не успява да защити себе си като единен – той се разпада на отделни сцени, етюди, диалози, действия, състояния, които не се мотивират взаимно. Това е главната причина, поради която даже Калчева и Добрев не успяват да изградят цялостни роли, а да останат затворени в отделни фрагменти, във фасетки, които не са в необходима връзка помежду си.
За така формиралата се картина несъмнен принос има и фактът, че тази по дефиниция камерна пиеса е качена върху голямата сцена на театъра. Сценографията на Елица Георгиева се опитва да покрие този дефицит. Тя успява обаче в твърде умерена степен. Пространството остава не докрай овладяно, а оформлението му затруднява допълнително актьорите. В последна сметка, почти двучасовият ход на представлението не е в състояние да концентрира еднакво мощно вниманието на зрителя, придавайки фрагментарен характер и на възприемането му.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”