Български  |  English

Европейците, Европа, тревогата за нея

 

Николай Табаков, „Ветровете ни мраморни“, София, Издателство lexicon, 2017
„Ветровете ни мраморни“ е десетата авторска книга с проза на Николай Табаков. Както си му е ред, тя демонстрира в най-висока до сега степен увереност, овладяност, избистрена позиция, ясно формулирана мисия, ако щете.
Увереността и овладяността се виждат отчетливо още в нивото на езика. С нараснала невъзмутимост, Табаков въвежда в една и съща фраза банално и фантазно, битово и невероятно, което в тази смес се преобразява във възможно, че и в действително. На това отгоре си позволява мимоходом да въвежда поетични стъпки в проза или да цитира ритмики от легнали на душата му писатели. Нека спомена само Йордан Радичков и Вера Мутафчиева, но списъкът е много по-дълъг.
Езикът обаче е при него не цел, а средство, градиво, откъдето идва възможното привиждане на някакво хулиганско нехайство. Защото Табаков не желае да произвежда четиво. (Поради това проявява твърде повърхностен интерес към епископите в храма на литературното, чиито икони и утвар са четивата.) Той държи да създава литература. Нейното определяне изразява позицията му и онова, което нарекох „формулирана мисия“.
За Табаков литературата е живот – нито повече, нито по-малко. Тя е животът, наречен литература. Тя е вдъхновение и възторг. Високото питане и отговаряне за вчера, днес и утре, за смисъла на живота и за смъртта. Литературата е другото на бедността на ума. Без нея не знаем да бъдем. Този колаж от негови настоявания прави ясно едно: литературата по Николай Табаков е собственото му автентично съществуване, привличащо към точно такова съществуване. Тя е практикуването на „да бъдем“, това е нейната мисия.
Както се полага на такова съществуване, то се разгръща в сложна мрежа от истории и техните лица. Композицията му е многоизмерна и многоетажна, многогласна. Само главните действащи лица са около дузина, като сред тях е и самият автор с коментарите му на ставащото и неставащото. Неговите крака постоянно стърчат навън, колкото и да не се харесва на някои от читателите. Внимателният поглед забелязва обаче във всичко това един достатъчно строг ред с категорична ценностна йерархия.
Носещите стени и върхът на тази йерархия са талантът, автентичността, самобитността, а посредствеността, мижитурковщината, скучнотията са боклукът, насметен дълбоко в мазетата й. Във високите етажи на този ред гениални селски чешити заедно с днешни български интелектуалци или артисти свободно съседстват с жени и мъже, рязко променяли физиономията на света през ХХ век.
Табаков се изхитрява да внедри в разказа си историите на Екзюпери, Мария Кюри, Хайдегер, Пикасо, майка Тереза, Джон Ленън, Жан Моне, Йоан Павел II, Айнщайн, Шарл дьо Гол, а редом с тях - на певеца Борис Христов, художника Иван Ненов, писателя Йордан Радичков, всички, които Боян Бенин, скулпторът, уж трябва да изобрази. Истории, досконално премислени и дълбоко преживени от Табаков, с белотите и чернотите им, с техните падини, но и с устремните им възходи. При всичкото това телесната смърт или актуалното физическото живеене не са мярка за нищо. Защото става дума за живота на духа. За европейския дух в неговия живот. Това е темата на романа.
Темата е европейското, неговата същина, критериите за наличието му и неговата сила. Геният на Европа, какъвто го извежда Табаков, може да бъде кратко описан. Той стои в личната креативност, в уникалната градивност, отиваща отвъд въобразените граници. Линията „регионално-глобално“ има своето място. Жизнеността на европейската цялост е в регионалното многообразие, в продуктивните локални отлики. Акцентът пада обаче върху дистинкцията „персонално-безлично“. Европа е мрежата, тъкана от персоналния обмен на енергии между ярките, неповторимите, екстраординарните, съзидателно отстояващите се в първо лице единствено число.
Ако някой привиди в романа сериал от възторзи и екстази, значи чете нещо друго. През вътъка на цялата тъкан тече будна тревожност. Тревога за битието на автентично живяната Европа. Тревога от настъплението на лесното, интелектуално и морално ленното, на правенето по калъп, унифициращото, униформиращото – на всичко, което е не-животът на европейското, а е неговото препариране, неговата смърт. „Ветровете ни мраморни“ е възхвала на същинските европейци, на европейското в неговото най-високо. И за това, точно за това – текст-тревога.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”