Ходене по буквите , брой 15 (3160), 21 април 2017" /> Култура :: Културен коктейл :: Ходене по буквите
Български  |  English

Ходене по буквите

 

Йордан Велчев. „Събиране на значенията”. ИК „Жанет 45”, Пд, 2017
 
Йордан Велчев пази ключ от вече несъществуваща къща в моя роден град. И понеже Пловдив не е изрично указан в неговите стихотворения, мисля, че те възпяват и Търново. И всеки град, който приемаме като дом. Който целият е постижение на цивилизацията. Защото Човекът е град. Сложен, застрашен, прекрасен.
Стихотворенията на Йордан Велчев като че ли са ядката на неговата трилогия “Балканският човек”. Но ако тя е монументално изследване на всекидневието в историята, “Събиране на значенията” е изследване на възможността на човека за празник. Черта на стихосбирката е, че не настоява на многоезичността, многорелигиозността, многонародността на града (а това е далеч не само балкански град) - напротив, тя го предполага като самопонятен факт. Това е отправната точка, от която тръгва всичко, в т.ч. съсъществуването на времената. Защото в творчеството на Йордан Велчев срещаме свидетелства за формулното сплитане на културните измерения на историята, географията и дори човешката биология. Сплитане, което разгръща особената самота на лирическия Аз насред града и неговата потребност от близост. Близост, в която историята се е утаила до собствената си невинност. Близост между хората, която е възможна чрез споделяне на историята. И тук бих искал да добавя две имена, с които Йордан Велчев е в таен диалог - Вера Мутафчиева, която също вярваше, че историята е литература, а литературата - история, и Иван Теофилов, чиито стихосбирки “Амфитеатър” и “Град върху градове” са в основите на това завладяващо литературно мислене; мислене, което цени както разтерзаващото напрежение на мига, така и ширналото се спокойствие на дълбоката историческа перспектива - назад, към основанията на града, към основанията на човека изобщо.
В тази поезия има стихове, които обичам - заради срамежливата им патетика, заради отказа на изреченията от сказуеми, заради тъжната им доблест, заради непринуденото им благородство, заради усещането, че те ме свързват пряко с велики митове: кой пее алилуя за приятелствата мъртви; благодарност, скрита в истината; от уроците на читанките се сипят думи, подготвящи/ бъдещите ни изгнания; каквато тишина - такива хора… И разбирам все повече и повече този отронил се от устата на поезията трагизъм. Разбирам горестта на човека, виждащ не само в миналото, но и в настоящето града, който все по-малко хора виждат. Разбирам опиянението на Велчев от словото, което не може да спре да се бори с разчовечаването  - и продължава да се опитва да концентрира значенията. Слово, което носи внимателната сила на бдение. За убедителния му успех приноси има и редакторът й Илко Димитров.
Какво ли се е случило с онази несъществуваща вече къща, за която Йордан Велчев още пази ключ? Може би тя е гнездо, пълно с лед, както пише в едно негово стихотворение. Може би е съборена, за да построят на нейно място нови къщи и магазини, несръчно имитиращи старинни здания. За мен обаче най-важен остава ключът, а той е любовта към човека. „...Не знам защо, ала все повече обичам...”, казва поетът.
Аз знам защо.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”