Български  |  English

Глас, който не лъже

 

Отварям „Затворисърце“.
Първо ми направиха впечатление заглавието и корицата, в която първосигнално видях ръка в молитва, държаща стиснат юмрук. Казах си: „Константин (Трендафилов – бел.ред.) се заиграва с читателя, още преди той да е посегнал към романа.“ Трябва да отворя тази книга.
Началото. Стара жена, бебе, сажди, свещ…
Ако останалото беше написано с молив, щях да го изтрия, но пак ясно да видя ритуала. Тази сцена на най-истински живот, чийто край няма да разкрия, е умел подсъзнателно зададен код, с който Константин подготвя читателя за това, което следва. (Това начало ми напомни за забитата с карфица пеперуда на Набоков в „Лолита“, когато Хъмбърт стои на рецепцията на хотела и чака Лолита да слезе, за да й каже, че майка й е мъртва - с което ще промени живота й и ще я превърне в жертва на своята илюзия.)
Картина след картина чувам мъжки глас, който не лъже.
Вярвам му. Гласът е автентичен, има тембъра на Константин, прегракналия глас на детето на Прехода, което вика, но никой не го чува. После нещо ме хваща като вълна и обръща стаята наопаки. Изгубвам този глас и влизам в тялото на друг мъж със същия тембър. След тази вълна последваха още няколко, с които се отказах да се боря и се пуснах по течението. Доверих му се, направих това, което трябва да направи всеки читател, ако иска да изпита удоволствие от четенето, а именно да се остави да бъде излъган от писателя. Заживях с опитите за свобода и любов на двамата мъже, обитатели на високото и на ниското небе на България. Красива социална геометрия. Стъпалата ставаха все повече и водеха все по-надолу в мазето на двама убийци, на които Константин е дал перфектни алибита на реално съществуващи убийства, с които да прикрият истинските престъпления, които са извършили.
Имаше моменти от четенето на романа, в които бях сигурна, че става дума всъщност за един и същи човек. Това е моето най-голямо и радостно разкритие за този текст. Казвам го спокойно, защото не мисля, че бих ограбила читателя, като издам тази информация, а, обратно, ще опитам да го предизвикам да прочете романа с още един чифт очи, втренчени в разкъсания на две човек, търсещ мир в душата си. Човек, разпънат между София и вилата в Подбалкана. Разбира се, допускам, че Константин може изобщо да не съзнава, че двамата му герои всъщност са един човек. Предпочитам това да остане мистерия. Харесва ми и това, че любовта с жената е една от нишките, които се преплитат в ДНК веригата на разказа, но не е основната линия. Константин описва още няколко вида любов, нужни за целостта на човека, стигайки до най-висшата любов – към Бог и вечния копнеж за мир в душата.
Затварям „Затворисърце“.
Константин Трендафилов е само на двадесет и няколко години, а романът му вече го е надживял. Оставям тази книга с вяра, че ще влезе в домовете на стотици негови млади почитатели и в малките часове на нощта ще им нашепва смисъл, с който на сутринта ще се събудят пораснали.
 
Бел. ред. Думи от представянето на романа „Затворисърце” от Константин Трендафилов (ИК „Жанет 45”, 2017), състояло се на 21 март т.г. в София.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”