Бавното четене
Ангел Игов. Кротките" /> Култура :: Уроци по бавно четене :: <font size="2"><font color="#228B22"> Бавното четене </font> </font><br>Ангел Игов. <i>Кротките</i>
Български  |  English

Бавното четене
Ангел Игов. Кротките

 
Андрей Захариев, водещ: Да минем направо на това, за което ще говорите днес. ще прочетете бавно днес.
Миглена Николчина: Ще говорим за един от романите, номиниран, и с много голям шанс и да вземе наградата на фонд „13 века” - „Кротките” на Ангел Игов. Един роман, който спечели вече доста голяма публика и който се занимава с една от най-проблематичните теми в нашето минало. Един от най-кървавите и най-загадъчните епизоди. Сега, ние четем бавно, но, за съжаление, трябва да говорим бързо за една тема, която не е лека. Аз вече писах на цяла страница в „Култура” за този роман1], който доста ме впечатли с елегантния начин, по който беше успял да реши твърде сложните проблеми, които стоят пред една такава задача. Още повече, че темата е на практика недокосната от сериозната българска художествена литература. Но, както се оказа, и от историците. Темата продължава да всява раздор, но този раздор е идеологически и той не почива все още – доколкото аз разбрах от историци, които познавам – не почива на достатъчно внимателно проучване на архиви, на факти; там има липси, там има бели петна. И от тази гледна точка, жестът на един млад автор като Ангел Игов, самото посмяване да се обърне към тази тема, е забележително. Аз не знам, искам да дам малко... да чуя Сашо, не съм го чула досега.
Александър Кьосев: Ние обикновено не сме на едно мнение, но този път ще бъдем вероятно много близки един с друг. Но това, което първо трябва да се каже за тази хубава книга, е, че тя има преди всичко, на първо място извънлитературни заслуги. Тя се хваща с една тема, която е изключително деликатна, изключително противоречива; и подхваща много голям проблем: как именно трябва да бъдат осъдени виновните от фашистките режими след Втората световна война и т.н. – тема, която не е българска. В някакъв смисъл, тя се занимава с българския вариант на Нюрнбергския процес и всички юридически и концептуални промени, които следват в законодателството след това. Разликата между Нюрнбергския процес и българския Народен съд обаче е огромна. Напоследък в България тя често пъти съзнателно и политически се замъглява – и се твърди, че Народният съд прави едва ли не същото като Нюрнбергският процес: върху тази свръхманипулативна глупост съм се изказал на друго място. Но по този въпрос тази книга навлиза в този много деликатен исторически материал по един удивително фин и дълбок начин и казва за него важни неща. Казва за него такива неща, които друг не е казал. И това е, така да се каже, познавателна заслуга, а след малко ще говорим и за художествените.
Миглена Николчина: Все пак, трябва да кажа и нещо по-критично. Има известна самонадеяност в това подхождане, защото действително става дума за много тежък епизод, за много мътен епизод, за много кървав епизод, за един от най-ужасните епизоди в нашата история. И аз поне - понеже говорих с Ангел още преди книгата да се превърне в книжно тяло, беше още проект – се учудих на смелостта му. Аз бих очаквала да се подходи така, както, да кажем, Ивайла Александрова подхожда към случая „Вапцаров”. Тук има страшно много ужасяващ материал. И Ангел – браво, че го е направил, нали, направил е един добър роман, нека говорим и за художествените му страни – но тази слабост на архивната основа си проличава в края, когато трябва да се стигне до процеса като такъв. И, според мен, там стават нещата и художествено по-проблематични.
Александър Кьосев: Аз мисля обратното. Литературата не е документалистика. Има си специфични историографски жанрове и историците трябва да си свършат работата. Наистина е необходимо да се изследва архивната основа на Народния съд и това е страшно важно, добре е да има документални съчинения по този въпрос, с много архивен материал зад себе си. Литературата е нещо друго. Тя представлява перспектива към един човешки свят, който в случая е много особен. Защото повествованието би могло да бъде много тясно свързано с конкретните административни, юридически и пр. процедури около Народния съд, но цялата история може да бъде погледната и от друг ъгъл, от съвсем различна перспектива. И точно това е направил Ангел Игов. Той е пречупил проблема за Народния съд през два много странни и твърде литературни инструмента за исторически анализ. Единият е сюжетът – тук сюжетът работи с едно пародийно съперничество между един пролетарски поет и един поет на албумни стихотворения; към него се добавя една плаха еротична история. Другото нещо е гледната точка и повествователната техника. И затова си заслужава да поговорим, защото то е най-интересното постижение на романа. Тоест, слабостта на архивната основа – това, което Миглена твърди, че може би е самонадеяност и евентуално дефект на книгата – за мен е нейно качество. Ангел Игов е избрал една изключително оригинална перспектива към това страшно събитие. И за нея си заслужава да поговорим.
Миглена Николчина: Така. Аз съм написала за тези неща, както вече казах. Не съм ги подминала, те са много важни, те са голямо постижение на романа. Но въпреки всичко, все пак, не става дума за село Черказки, не става дума за седемте кралства, нали. Става дума за един много ясен и конкретен исторически момент. Между другото, много софийски! Затова пък да кажем и друго хубаво качество на тази книга – това е една много добре уловена София от този момент, след края на войната и на бомбардировките, на разрушенията и на всичките крушения. Така че, има го и това като качество на книгата. Но това не е измислен свят. И това е шега, която вече съм споменавала в рецензията си – но не можеш да пишеш за тази епоха и да споменеш, че героят е проспал 9 септември, защото било събота.
Александър Кьосев: Точно това можеш.
Миглена Николчина: Не, не можеш. Събота е работен ден до 70-те години. Това е много странен пропуск. Това означава...
Александър Кьосев: Нека да възразя още веднъж. Не става дума за София, става дума за Ючбунар. И думата, темата и топосът Ючбунар са централни в цялата книга. И има едно любимо мое изречение от този роман, което аз ще цитирам: „Ючбунар не беше разбрал, че народът е взел властта.” Т.е. между Ючбунар и Народа очевидно има някаква разлика. И онова, което става във високата историческа плоскост – там, където Народът взима властта и извършва пролетарска революция... в Ючбунар, където живее някакъв махленски „народ“, някак си се вижда по особен начин. Точно тази ючбунарска перспектива, която не е софийска, а е много квартална, бих казал, наистина махленска, е качеството на романа. Голямата находка на Ангел Игов е откритието на това повествование от особена гледна точка – колективно-ючбунарско. Тя принадлежи на едни момчетии, хлапетии, някакви гамени ючбунарски. Те въобще не работят, повечето от тях правят някакви полукриминални работи; и те са колективният разказвач на романа и говорят и разказват през своя странен ючбунарски, момчешки стереотип за света. И те виждат 9 септември, Народния съд и участието на българската литература в Народния съд по доста особен начин.
Миглена Николчина: И не е ли там пропукването, за което се опитвам да кажа нещо?..
Александър Кьосев: По-скоро голямата история присъства като някакъв странен отблясък в един свят, в чийто център е Ючбунар. Тя не е централната тема, тя е странична тема и ние виждаме главно нейния отблясък в ючбунарския свят. И Народният съд се появява в някои пасажи на романа, разбира се, обаче той се появява най-вече през перспективата на тези момчетии.
Миглена Николчина: Не съвсем. Там се въвежда и една друга перспектива. И ние действително едва ли имаме време в такива детайли да обсъждаме... За мен там се появява и проблемът. Тоест, там не е издържал Ангел Игов докрай, говорейки вече за художествените качества на романа. Той там излиза от тази гледна точка и се опитва да влезе в по-голямата гледна точка на темата за Народния съд. И там се появява слабият момент в този роман, изпускането на нещата.
Александър Кьосев:. Аз ще защитя тази книга още веднъж и ще кажа, че между ючбунарския свят и голямата история има една пародийна фигура, която е и главният герой. Той се казва Емил Стрезов - име, наситено с много асоциации. То напомня на Емил Боев[2], напомня на инспектор Стрезов[3] и т.н. И този Емил Стрезов не е ючбунарец, той е провинциалист, външен на махалата човек; освен това, той е поетът, който бива постепенно обладан от една все по-силна поетико-политическа страст, която го довежда до това да стане обвинител в Народния съд. Тази фигура е постижение, според мен. Тя е трагикомична и едновременно с това в нея се вижда маниакално-поетическата логика на участие в подобни исторически процеси – струва ти се, че ставаш значим, участваш в Историята. И този Стрезов е нещо като медиатор, като посредник между ючбунарския свят и света на конспиративно-партийно... вече държавни структури, които извършват т.нар. Народен съд. Наистина нямаме време да обясним всичко това в подробности. За тази фигура си заслужава да се поговори. Само още две думи за стила, този ючбунарски стил. Той е пълен с литературна памет. Помни Смирненски, „Жълтата гостенка” (там Ючбунар, знаем, е традиционен топос) и още много други неща. Помни Виктор Пасков, помни популярната българска култура, в която се пее „В Коньовица живееше Пешо...” и т.н. И по някакъв начин този абсурден персонаж и историята около него е истински литературно-исторически инструмент, с който още по-абсурдната действителност на 9 септември бива мерена. И се оказва, това е най-странното – всичко, което се е случило в Народния съд, има махленски мащаб, но този махленски мащаб успява да бъде много, много по-кървав. И това е разликата с Нюрнбергския процес.
Миглена Николчина: Махленски мащаб – не и ако се вгледаме в...
Александър Кьосев: ... в резултата.
Миглена Николчина: В реалните резултати, да. И от тази гледна точка...
Александър Кьосев: Точно така. На практика се вижда, че „Бавното четене” изисква повече време.
Миглена Николчина: И да кажем още веднъж, че това е книга на издателство „Жанет 45”, което имаше три книги в номинацията на „13 века...”. Едната от тях спечели голямата награда – на Здравка Евтимова; другата също заслужава разговор, това е „Печатарят” на Силвия Томова. Така че, беше една хубава година за българския роман.
14 май 2016


[2] Централен персонаж от социалистическите детекстивски романи на Богомил Райнов.
[3] Персонаж от рубриката за криминални загадки „Решава инспектор Стрезов” на сп. „Космос”.
още от автора


Бавното четене
Българският обрат
Бавното четене
Надежда Радулова. Когато заспят
Уроци по бавно четене
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”