Бавното четене
Българският обрат" /> Култура :: Уроци по бавно четене :: <font size="2"><font color="#228B22"> Бавното четене </font> </font><br>Българският обрат
Български  |  English

Бавното четене
Българският обрат

 
Георги Ангелов, водещ: Добро утро на Миглена Николчина и на Александър Кьосев. Започваме нова рубрика - „Бавното четене”. Защо „Бавното четене”?
Александър Кьосев: Веднъж една специалистка по бързо четене, моя приятелка, ми каза: „Имам един курс по бързо четене. Искаш ли да дойдеш да направиш една лекция в него?” Казах: „Аз съм специалист по бавно четене”. Както всеки литератор, аз смятам, че доброто четене е бавно. То изисква време, концентрация, внимание, да се връщаш, да преповтаряш, да се чудиш, пак да се връщаш и т.н. Тоест, то винаги е бавно.
Тук с моята приятелка и колега Миглена Николчина ще говорим винаги за по една книга. Но като за първи разговор, предложихме една по-обща тема: българският обрат. Тоест, какво става с българската литература като цяло, има ли тя значение, има ли тя политическо значение или има някакво друго, духовно значение, и въобще какъв е интересът към нея в момента.
Миглена Николчина: На мен ми се струва, че определено има такъв обрат – български обрат – за това се пише, за това се говори, за това има статистики, факти, има едно обръщане на публиката, на четящата аудитория към българските книги. Митко Новков се оплака, че харесваните книги не били непременно художествени... На мен това не ми се вижда беда – не е казано, че книгите трябва да бъдат само висока художествена литература. Очевидно книгите изпълняват най-различни, най-разнообразни, всякакви функции, те отговарят на някакви нужди. Така че ние тук се разбрахме, че аз, като доброто ченге (а Сашо като лошото), ще гледам нещата позитивно. Най-напред да кажа, че е много позитивно това, че имаме, според мен, даже за пръв път създаване на една голяма аудитория за българска литература. За пръв път аз като преподавателка по западноевропейска литература мога да кажа, че все по-често в нашите магистърски курсове идват студенти, които искат да продължат с докторантури в българска литература, което по-рано не беше така. Тоест, дори на нивото на студенти, които идват при нас, аз виждам този обрат, този завой към българската литература. Дали това е добре само, не знам, какво мислиш ти?
Александър Кьосев: Първо нека да кажа, че се радвам на това, което се случва в последно време – имам предвид последните десет години. Ситуацията безспорно е променена и за това имат заслуга конкретни хора, и техните имена трябва да се кажат. Романът на Милен Русков, романите на Георги Господинов, романи и на Алек Попов, на млади хора като Ангел Игов. Прекрасни поети, като започнем от, така да се каже, бащата на съвременната българска поезия Ани Илков и минем през различни други поети. Да кажем, Надя Радулова или Владимир Сабоурин, или Димитър Кенаров. Има много добри литературни произведения, това е безспорно. Има автори, които си стоят на мястото, тежат и създават обществен интерес около себе си; някои създават и международен обществен интерес. Това безспорно е важно. Но литературата е нещо повече от автори и текстове. Литературата – това са читатели, това са публики, това са канали на комуникация, това са институции, това е обществен интерес, това е критика и още много други такива неща. Тоест, литературата е един цял организъм, който има много равнища и много системи и подсистеми в себе си. И затова трябва да се прецени целият организъм, какво е неговото състояние. Впрочем, аз съм на мнението, че когато литератори говорят за литература, не бива да им се вярва напълно. Както, когато спортисти говорят за спорт, политици говорят за политика, икономисти за икономика и т.н. Винаги има една външна гледна точка, която вижда неща, които потопеният в полето не може, а най-често и не иска да види. И аз възнамерявам да кажа после две-три думи на тази тема.
Миглена Николчина: Тъй като времето ни наистина е бързо, а не бавно, веднага бих добавила какъв риск има в такова силно обръщане към българската литература. Има риск да застинем доволни от някакви свои собствени провинциални критерии, да престанем да се сравняваме, да престанем да се състезаваме, да престанем да се интересуваме от някакви по-обширни процеси и да забравим големите образци, включително в българската литература... Просто нахвърлям теми.
Александър Кьосев: Рискът за мен е друг. Рискът се нарича буря в чаша вода или по-лошо – буря в няколко чаши вода, които са отделни една от друга.
И когато тези чаши вода ги дават по телевизията или за тях има дискусии, изведнъж това става събитие. Но извън телевизионно, те си остават чаши вода. Малко числа по памет. Оборотът на цялата българска книжна индустрия за миналата година е някъде около 150 милиона лева. Което е оборотът на една малка фирма – не малка, средна фирма. Сега, всички български издателства заедно правят колкото една средна фирма. Може лесно да се пресметне, че при усреднена цена от 10 лв. на книга, общо взето се падат по две книги на човек, на българин. Не всички от тези книги са художествена литература, разбира се. Само за сравнение – статистиките от късния социализъм говорят за 14 закупени книги на човек за година. Може би са лъжливи, но това са официалните статистики. Статистиките на българските библиотеки показват, че около 15% от българите ги посещават. За сравнение – в Англия те са над 60%. На този фон самочувствието на българската литература трябва да бъде леко модулирано, то заслужава да има един скептичен нюанс около себе си. Аз споменах имена – Ани Илков, Милен Русков, Георги Господинов и пр. Мисля, че Миглена ще се съгласи с мен, че те са едни от важните български имена в българската литература. Но ние сме правили изследвания и в изследванията има въпрос към статистическа извадка от хиляда българи: „Избройте трима съвременни български автори”. Резултатите са смайващи за литератора. В последните години на първо място водят убедително (но само 5-6% от запитаните, значи 50-60 души на хиляда въобще отговарят на този въпрос) не посочените от мен, а Стефан Цанев и Недялко Йорданов. В нашите очи те са литератори от друго поколение и с друга нагласа, нищо не ни казват вече. Преди време, докато беше жив, веднага след тях беше посочен Христо Калчев, сега посочват Иво Сиромахов. А след това в отговорите има такива автори, като Иван Вазов, Христо Ботев, Любомир Левчев и Йордан Радичков – те не са съвременни автори, ще се съгласите. А онези, които изброих преди малко, въобще не се виждат, масовият читател не ги знае и не ги забелязва – с изключение на Георги Господинов. Понякога сред отговорите с 2-3% се появява и Алек Попов, понякога се вижда Захари Карабашлиев, а Милен Русков не е успял да пробие във видимостта на средния читател. Още по-потресаваща е картината на вкуса на средния читател по отношение на чуждата преводна литература. Там няма нито един автор, който да не е "бестселърен". Тоест, Паулу Коелю, разбира се, Дан Браун е на първо място, Хорхе Букай и т.н. Първата десетка – само такива автори.
Миглена Николчина: Изводът е, че трябва да се мисли не само за тези обширни и популярни предпочитания, а трябва да се мисли и от другата страна. Хубаво я правиш тази статистика; аз си спомням как една от важните стъпки на много широката дейност на Цветан Стоянов е през 60-те години да напише един текст: „Изоставаме в издаването на световна литература”. И там той прави едно сравнение, доста смело за онази епоха, между книгоиздаването в собствената му соцсъвременност и книгоиздаването преди 9 септември 1944 г. И показва, че сравнението е в полза на онова, което се е правело в буржоазна България преди 9 септември. И с това създава някаква нагласа, подтиква, може би предизвиква едни по-късни феномени, каквито бяха „Народна култура” през 80-те години или издателство като „Наука и изкуство”. Тоест, аз тук бих обърнала твоето питане към нас – какво правим ние в тази ситуация? Издателствата е ясно какво правят, те се опитват да съществуват. Между тези издателства има някои, които имат визия, има издателства с визия за българска литература, за световна те са в още по-голямо затруднение. Но всичко това означава, че в повечето случаи се издава до голяма степен безсистемно, без програма, без ясно желание да се попълва липсващото и да се вижда какво е нужно наистина да се направи. Тук трябва някаква подкрепа – държавна ли ще бъде, някакви институции трябва да се заемат. Защото – да помислим за друго нещо – големите автори, важните автори, трябва да се издават в събрани съчинения, многотомни.
Александър Кьосев: С научен апарат.
Миглена Николчина: И с научен апарат. „Жанет 45” се опитва да прави такива издания – аз знам отвътре, че това е с цената на страшни загуби. И става дума за някакви единици български автори, а какво остава за преводни автори. Тоест, за да говорим за една добре образована публика, най-напред трябва да й подадем едно достатъчно образовано книгоиздаване. Разбира се, в книгоиздаването има прекрасни, фантастични хора, които се занимават с тази трудна работа. Да помислим за, примерно, „Критика и хуманизъм” – това, което прави Тони...
- Но то е едно почти бутиково издателство.
Александър Кьосев: Че може ли без бутици?
Миглена Николчина: Нужно е да има действително една по-широка програма с някаква педагогика в нея, насочена към това да бъде и образована тази публика, която очевидно иска да чете... Вчера са се продали тук[1], доколкото разбрах, пет хиляди книги.
- Тъй като всичко беше срещу пет лева, това е различно.
Александър Кьосев: Мислех си, че ще стигнем в разговора до тази точка. И тя е политиката на нашата собствена черга – какво правим ние, как утвърждаваме онези ценности, в които вярваме? Това е адски важно, естествено. И тук стигаме до един класически отговор – тези неща, за които аз говорих преди малко, те са еднодневки, те са дошли и си отишли; има моди, днес е Дан Браун, утре ще бъде някой друг. А големите автори остават, някои от тях ще станат класици, някои от тях ще станат съвременници на всички епохи и в този смисъл това е един основен, вечен капитал на нацията, който ще пребъде. Само че и в политиката по отношение на българския литературен канон има тежки неясноти. В последните 30-40 години, макар че има фантастични автори в българската литература, те не са били произведени в класици. А за да бъдеш произведен в класик, означава да влезеш в учебните програми. Да влезеш в списъци, да влезеш в задължителни четива, да те знаят учениците – такива прозаически неща. Интересът към добрата съвременна българска литература е микроинтерес в микросреди. И може би т.нар. масов „български обрат“ в литературата по някакъв начин е много косвено отражение на един зараждащ се национализъм в България, който има и хубави, и лоши страни. Главно лошите ги виждаме в момента. Но резултатът от този национализъм в образователната политика е това, че тези образователни списъци, каноните, класиците са представени на нивото на 70-те години. И оттогава абсолютно никой, нито един съвременен автор, колкото и да е добър, не е влязъл в учебните програми по никакъв начин. А всеки опит да се ревизират тези учебни програми води до фантастичен обществен скандал – „Ще махат пак „Аз съм българче“!?“. Така че, „масовият“ интерес към българската литература се базира може би на един тип масово настроение, чиято масово-националистическа призма, от друга страна, ограничава тази литература да представи онези свои съвременни ценности, които за нея са най-важни. Има такъв парадокс.
Миглена Николчина: Аз с това и бих приключила – че трябва повече да мислим каква да бъде нашата работа в това отношение - на нас като писатели, на нас като критици, на нас като теоретици и историци на литературата, на нас като преподаватели, разбира се.
Александър Кьосев: Да, и аз бих се присъединил към това. Ние, освен всичко друго, сме донякъде медийни лица, за добро или за лошо, макар и в едно ограничено пространство. И трябва да използваме това, защото така се случило и това е отговорност и авторитет. Сега ще завърша за себе си с метафората, с която започнах. Има чаши вода, в които стават разни бури и т.н. Изчакваме да се уталожи бурята – и в последна сметка, да изпиеш чаша хубава, студена вода, чаша хубава поезия, чаша хубава проза е нещо прекрасно. И ние се надяваме в това предаване тук, в това „Бавно четене” бавно да пием глътки подобна чиста, изворна вода.
16 април 2016


[1] Разговорът се провежда по време на Пролетния базар на книгата в НДК.
още от автора


Бавното четене
Ангел Игов. Кротките
Бавното четене
Надежда Радулова. Когато заспят
Уроци по бавно четене
Бавното четене
Мишел Уелбек. Подчинение
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”