Български  |  English

Как с епоса си немският писател Илия Троянов изпревари българските

 

Илия Троянов, „Власт и съпротива”. Превод от немски Любомир Илиев. Сиела, 2016
 
Много ти разбира главата, жено глупава. Минало! Айде, де. И сега играем главната роля. Я виж голямата политика, Америка, Русия, навсякъде на власт са хора от тайните служби. Стиснали сме света за гушата, ние решаваме дали да диша или да не диша, или кога да диша, схващаш ли? Иди му възразявай. Говори Методи Попов: невръстен куриер на партизаните, след 9 септември 1944 г. бияч, инквизитор и убиец на Държавна сигурност с вертикална кариера в апарата на ДС и Партията, а след политическата смяна на тапетите – преуспяващ бизнесмен и член на висшия партиен съвет на столетницата.
Как се казваш, предателство? Къде живееш, колко ти е дебел вратът? Излезе ли вече в пенсия? Ще кротнеш ли изобщо някога? Пишеш ли мемоарите си? Колко свои изчадия пръсна вече по света? Научи ли и тях да предават всичко и всички? Говори Константин Шейтанов: анархист, който на 25 февруари 1953 година залага самоделна бомба под паметника на Сталин в „Парка на свободата”, предаден, получава смъртна присъда и отървава като по чудо въжето, за да оцелее, не пречупен, след десет години физически и психически инквизиции по лагери и затвори. По-късно, за да изпревари новото си арестуване, потъва с променена идентичност в пернишките мини. След „промените” Константин се рови в остатъка от огромното си досие, изтръгнато лист по лист и папка по папка от Комисията по досиетата на уж бившата ДС, разлиствайки в пожълтелите страници гнусотиите на едно вездесъщо доносничество и предателство.
Константин и Методи са протагонистите в новия роман на Илия Троянов „Власт и съпротива” и монолозите, в които двамата в паралелно несъприкосновение правят равносметка на живота си, захранват основната тъкан на повествованието. Така читателят възприема разказаната България единствено през погледа на двамата протагонисти, които в самотните си монолози ословесяват и останалите образи, населяващи романа. Но между тези два наративни слога авторът е подпъхнал периодични художествено-исторически екскурси („1949-а разказва”, „1950-а разказва” и т. н.), които, досущ старогръцки хор, коментират с меланхолия и сарказъм отделни епизоди от комунистическото минало. Редуват се и автентични документи от досието на Константин, които, не на последно място, и като език допълват с миазмите си цялостната картинка на България от зората на комунизма до наши дни. В резултат на тази монтажна техника читателят бързо се озовава в една комплексна, четирипластова композиция на романа, която с многогласието си богато компенсира основната му слабост: доста монохромната образност на Константин и Методи. Предимно на първия, защото поради нескритата близост и симпатия към този образ, авторът като че ли губи художествена дистанция. А може би и защото „лошият”, в случая Методи, по принцип е по-интересен. При това, още в първия монолог на Методи авторът въвежда Незабравка Михайлова, един особено заинтригуващ образ, и с голямо умение разгъва като своеобразен роман в романа конфронтацията на Незабравка с биологичния й баща, който пиянски е изнасилил майка й по време на една своя инспекция в лагера Скравена.
Методи, естествено, не е изначално лош. Когато някъде през 1944-та съпровожда баща си в лекарските му визити по панагюрските паланки, Константин за първи път съзира полусирака Методи в безутешната му мизерия до болния баща: „В ъгъла се бе свило момче, по-голямо от мен, към което любопитно заничах, но то през цялото време не сваляше поглед от баща си, сякаш искаше да постигне с ината си неговото оздравяване.” Малко по-късно, след „победата”, Константин повторно среща в местната гимназия това мълчаливо момче, вече комсомолски секретар и всеизвестен доносник на новата власт, и се заяжда с него в коридора: „Колко ти плащат на донос, Методи?” (В досието си десетилетия по-късно действително ще разпознае съученика си Методи като автор на един от първите доноси.) Последното му непосредствено съприкосновение с Методи е през 1953 година, когато като следствен попада в ръцете му. Методи е изградил междувременно в очите на колегите репутацията си на „Микеланджело на разпита”. Дори десетилетия по-късно този Микеланджело ще се завръща със следователското си изкуство в кошмарите на Константин.
При това, съпротивата срещу властта е старт в живота и на невръстното партизанче Методи. За разлика от Константин обаче, който рано намира в идеите на анархизма съдържание и смисъл на живота си и от тази позиция се опълчва на властта изобщо, Методи бързо на свой ред мутира в свиреп и безскрупулен човек на властта. Съпротивата на единия е до гроб, съпротивата на другия е до момента, в който сам пипне властта. Пропаст разделя естеството на едната съпротива от другата. В панелката си на 14 етаж, претъпкана с папките на „Групово следствено дело Злодеи” и с купища копия на доноси и разработки, Константин си е обрамчил на стената първия отговор на новите власти по въпроса за досието му, който гласи: „Извършената проверка в архива на Държавна сигурност установи, че Държавна сигурност не е събирала информация за вас”. От прозореца му се разкрива панорама към покрайнините на София, там някъде се намира и луксозната вила, в която бизнесменът Методи Попов доживява дните си, без да чуе за себе си квалификацията „злодей”. И двамата протагонисти като че ли нямат нито бъдеще, нито дори настояще. Само минало. Константин се рови в пожълтелите листове на доноси, справки и разработки, които продължават да му капят от Комисията, за да узнае кой, защо и как го е предавал. Няма от какво да се срамува, има си идеите, за които е готов да умре, и никой зло не е видял от него. На Методи му е по-сложно: за морално неутрализиране на престъпленията си – нали всеки иска някакво достойнство да го погледне от огледалото – му се налага да реди и пренарежда в ретроспекциите си всевъзможни софистики за достойно изпълнения служебен дълг. А те са колкото фрапиращи, толкова и убедителни като характеристика и типизация на този образ, та изкушават читателя да си ги препрочита наново и наново. В комфортното си кресло на институционално гарантирана неприкосновеност и осигурено материално охолство Методи доволно може да си припомня виртуозните тънкости за изтръгване на показания, да се любува на изкусните си сплетни и интриги под топлото бащинско крило на Тодор Живков и като дебил да превъзнася мистичната извисеност на неговата „космична дъщеря”. Възмездие няма. Към края на романа Константин по своему резюмира: „Народът трябваше да разбере, че едва лишаването на номенклатурата от власт и собственост би могло да промени нещо. Всичко друго е фасадност, витринна декорация.”
За безпощадната разправа на болшевишката власт с българския анархизъм и до днес не се знае достатъчно. В образа на Константин Илия Троянов хвърля нова светлина върху този мрачен епизод. За прототипите на двамата протагонисти междувременно се изприказва какво ли не в рецензии и интервюта. Авторът някъде ги нарече „събирателни образи” и това е достатъчно. Константин е анархист, но това не е роман-прослава на анархизма, а на съпротивата на човек изобщо срещу волята на властта да пречупи и съкруши достойнството му. Фамилното му име препраща към легендарния анархист и поет Георги Шейтанов, сподвижник и инспиратор на Гео Милев, с чиято поема „Ад” Константин оглася монолозите си. Има и други имена (Тренчо, Цола), за чиято реалия в емпиричния свят читателят лесно ще се досети. Имената на двамата протагонисти пък са, разбира се, препратка към българската културно-историческа емблема „Кирил и Методи”, което дава храна за интересни интерпретации. Немската публика, естествено, без надлежен коментар няма да разчете тези препратки.
Немската публика прочете и рецензира романа в ракурса на неслучилата се в България Vergangenheitsbewältigung – един поизлъскан от употреба термин за разчистване и преодоляване на нацисткото минало. Този прочит не само погрешно идентифицира естеството на двете тирании. Милиони националсоциалисти от държавния и съдебен апарат на Третия райх се вливат в държавното и съдебно устройство на новата Федерална република досущ като българската държавно-партийна номенклатура в новото устройство на демократична България. Нацистките престъпници, понесли наказателна отговорност пред германски съдилища, се броят на пръсти. Както и престъпниците на комунистическия режим пред българските съдилища. За сериозно разчистване на нацисткото минало в Германия впрочем може да се говори едва от 1970-та нататък. Будният и критичен български читател обаче несъмнено ще намери в романа на Илия Троянов художествено потвърждение на това, което вече двайсетина години реално наблюдава в родината си: посредством новите елити в политиката и бизнеса, старата Държавна сигурност персонално и потомствено си остана на власт. Поради липсата на достатъчно желание, готовност и кураж за съпротива. Ето защо новият роман на Илия Троянов „Власт и съпротива” с всичките си безспорни художествени достойнства е нещо повече от важен литературен факт за България.
Няколко думи за превода. Илия Троянов виртуозно владее разказните форми: от техниката на вътрешния монолог до гротеската и всякакви колажни сглобки. А немският му е сочен, образен и пълен с речникови изненади. Впрочем, нещо свойствено за писател, роден извън езика, на който пише. Той като че ли е по-свободен в разиграването на немския езиков потенциал и ще съзре изразни възможности, за които т. нар. native speaker e сляп. Българският превод, за съжаление, оставя доста хетерогенно впечатление. Има пасажи, издаващи завидно преводаческо майсторство, има и изненадващи находки: „уд” за „Gemächt”, например (стр. 146). Значи, преводачът знае и може. Редуват се обаче и страници, на които не смее да се отлепи от нормативния синтаксис, впуска се в неестествени глаголни времена и наклонения и оставя впечатлението, че ни с немския, ни с българския се справя задоволително. Или пък, че е превеждал тези страници през куп за грош. Защо е например това преизказно наклонение на стр. 274, когато Константин от свое име и в изявително наклонение разказва за взривяването на паметника? „Бил съм чакал” вместо „изчаках”; „избягал съм” вместо „избягах”! Това променя смисъла. Освен това, на два пъти има спестени изречения, което пък е просто недопустимо. Особено жалко е за спестеното изречение на стр. 147, което е важно: Методи се прибира призори от работа, измъчван от впечатлението си, че арестантът, когото цяла нощ изтезава, продължава да му се хили, и се разминава с работници, отправили се за първа смяна, които при вида на синята му униформа (вътрешни войски!) извръщат глава, а на Методи му се привижда, че те също му се хилят. Има и множество ненужни грешки. Не „старшият надзирател”, а „старши надзирателят” (стр. 238); в затвора някой ще те заговори на карето, а не в карето (стр. 66); има мускули на главата, не „мускули в главите” (стр.227); на стр. 70 Константин го ритат не в слабините, а целенасочено в ташаците или топките („präzise…in die Eier“); „Tauwetter“ означава „разведряване” (в политическия жаргон на студената война), а не „затопляне на времето” (стр. 201); „Tropfsteinhölle“ на български е пещера със сталактити, а не „пещера, от чийто таван се процеждат капки”, и от тези „Tropfsteine“ водата се процежда (durchsickern), а не „направо шурти върху мен” (стр. 211); Константин говори за инфлация на разсекретяването („Offenlegung”), не за „инфлация на откровението” (стр. 180); „Chefsache“ означава работа или задача от такава важност, че я поема лично шефът, а не, както е в превода, „до него съм, макар и шеф” (стр. 226); „das Rudel Heuchler“ е „глутница лицемери”, а не „стадо лицемери” (пак там); изречението „Alles ging etwas aus dem Leim“ означава „всичко взе да понадебелява” (като коремчето на Методи в края на 60-те години), а не ”Нещата почваха да се пропукват” (пак там). И така нататък. Добре би било преводачът да разчисти всичко това за второто издание на романа, което от сърце му пожелавам.
Хага
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”