Български  |  English

С обич за Веса Василева (1926 – 2016)

 
В началото на 70-те години, когато правех първите си стъпки в областта на изкуството, за Веса се носеха поредица легенди от палавите й години, в които тя се засича с Найо (Атанас Нейков) и Генко Генков, Ничето (Николай Ников) и Джурлата (Георги Баев). Тя самата носеше опасен характер – саркастичен до хапливост, извън приетото благоприличие, при цялото й обаяние и съблазнителна женственост, която излъчваше.
Близо двадесетгодишната разлика във възрастта не ни пречеше да си имаме приказката и да се покриваме като характери в определени моменти. И това не беше само защото мъжете ни бяха от ЦСКА и бивши известни спортисти. Нейният Гацо Панайотов бе футболист, обичан не само от публиката, но и от колегите си, а моят Георги Христов, със спокойния и уравновесен характер, също имаше респекта и уважението на своите съотборници – гимнастици. С Веса имахме и едно особено привличане, най-вероятно заради чепатия ни характер, малко безпардонен и със силно чувство за неприкосновена лична свобода.
Запознаването ми с нея стана на изложбата на ОХИ през 1969 година, когато сред тематичните табла се бе приютила една нейна „Нива“ – безкрайна житна маса, изградена с поантилистична фактура, действаща далеч повече знаково, отколкото натурно. Обагрена в златни, ритмично нанесени тонове, картината не възпроизвеждаше буквално, а внушаваше по чисто естетически път усещането за летен урожай. Особеният похват, който Веса запази и в следващите години, а именно нисък хоризонт, й даваше преимуществото да застели като килим почти цялата повърхност на картината с бледожълти и светлозелени тонове, за да пресъздаде растителна маса.
В онези години нейна заслуга бе и достигането по чисто интуитивен път до сигнален изказ, далеч от съзнателното осмисляне, характерен за абстрактната живопис. И, макар че пейзажите й наистина носят нещо от абстракционизма, Веса остана до края вярна на лиричната интерпретация на обектите, изразена чрез растерова структура, пулсираща, вибрираща мазка, с която си служи и по-нататък в серията Дървета, в тази, посветена на морето, и особено в Кукери. Това бяха запечатали се в съзнанието на всички ни големи платна, третирани извън познатите ни мазки. Особеният „ореол“ около тях бе изведен на преден план, за да ни напомня за преплитането на езичеството и християнството в народното съзнание като един от феномените на нашата култура.
 
 
Тази особена живописно-пластична фактура и сигнално въздействие на работите на Веса я откроиха веднага в арт пространството у нас, извоюваха й място на тънък, деликатен и сложен живописец, което тя запази през годините. Нейните идеи не стояха на повърхността, за да ги разкриеш от първия контакт с творбата, нито пък композициите и дифузната живописна структура спомагаха за това. Напротив, при цялата сръчност на рисувач, работите й бяха лишени от търсенето на лесната рисунка и конструкция на формите. Тя беше най-добра, когато сръчността отстъпваше на чисто живописното третиране на тона, омекотяващ контурите и създаващ впечатление за дифузност на обемите в една приглушена живопис, която се превърна в патент на художничката. И това бе така, защото цветовете на Веса Василева са погълнали, абсорбирали светлината, станали са органична част от нея, слели са се. Живописната повърхност напомня тази на земята – грапава, напукана или разкаляна след дъжд, приличаща на изгорени стърнища и родопски халища. И това не беше модно привнесена хватка, нито етнографско заиграване с традицията. Това бе нейният преживян пластичен език, стилът „Веса Василева“.
В разговори с колеги и днес се коментира противоречието между изключителната живописна деликатност на картините й и остротата на характера й. Но в действителност, и темите, които тя разработи през 70-80-те години, съвсем не бяха от деликатните: Човекът не е мишена, Сократ няма да се върне, Стъклария, цикълът Мъже, напомнящ на рентгенови снимки, метафора на физическата и духовна корозия на човека. Голите мъжки тела въздействаха като скелети; женските бяха прободени като мишени; сините часове на природата в Сините залези бяха драматични, както са драматични, заглъхнали и дълбоки, подобно на въздишка, тоновете в Кукерските маски. Никаква деликатност или поне не само. В картините й се преплитаха дързост и деликатност. Дързостта на мисленето бе омекотена от деликатността на живописната пластика. Докосвайки се до някои аспекти на действителността, тя ги превърна чрез цвета в преживян собствен свят, в стил и съдба.
В ранната и много студена пролет на 2013 г. (10 април) отидох в ателието на Веса в Бояна. Посрещна ме в своите изискани тонално степенувани дрехи, които й бяха толкова широки вече, че имах усещането, че от нея е останал само духът й. От последната изложба, която й открих в Галерия „Българи“ на 3 септември 2007 г., тя се бе стопила и само силната й воля и живите, не загубили блясъка си очи, издаваха буйния нрав и непокорната й природа.
Ателието беше пълно с картини, стари и много нови, така че не беше проблем да я уговоря и избера творби за нова изложба. По стените и между книгите в библиотеката бяха поставени снимки – нейни и с Гацо, и това ме върна към спомените от началото на 70-те години, когато около огъня на камината в техния хол Гацо събираше моите и децата на Иван Димов да им разказва за футбола, печейки прочутите си пържоли с картофи. Сега този пламък го нямаше и от стените в хола ни гледаха тъмните като дупки очи на кукерите, пробили ореолите им, трептящи в различните нюанси на приглушената гама.
Веса започна да показва последните си цветя и пейзажи, а аз използвах възможността да я върна назад във времето.
- Веса, кога започна да рисуваш? Как реши да станеш художник?
- Никога не съм спирала, въпреки че бях в Класическата гимназия в Пловдив с изучаване на латински, старогръцки и т.н.
- Ти от Пловдив ли си?
- Не, там са живели нашите. Майка ми е пловдивчанка. Баща ми е русенец – типичен – те са характерни с това. Той бе завършил в Русе професионален техникум по дървообработване, както и по-големият му брат. Двамата са ходили на специализация във Виена и не за кратко, а за по-продължително време.
Аз още от хлапе много четях. Майка ми имаше библиотека с неголяма, но избрана литература, което ми даде по-разчупено виждаше за нещата. Не се оставих на пряка агитация и моделиране в изкуството.
- Това личи и в работите ти - ти не допусна толкова години някой да ти се намеси в изкуството. А на свободна практика ли беше, както повечето от нашите художници?
- Не! Соня Бакиш, когато беше главен редактор на „Жената днес”, търсеше художник за списанието, но постоянно да седи там. Аз не знам как достигна до мен тази информация и се явих. Тя много предпазливо ме попита дали ще се съглася при тези условия и аз веднага приех, защото който не е на щатна работа, плащаше много по-големи данъци, и казах: „Бих приела да съм щатна, но ако работя в ателието си”.
- И тя прие веднага?
- Да! И работата не само потръгна, но и се сприятелихме много.
- … А с Борис Ангелушев как стана връзката?
- О-о-о, по-късно.
- И по какъв повод?
- В „Литературен фронт”. Славчо Васев ли беше, нямаше достатъчно набори на буквички за отпечатване на различни шрифтове – по-големи и по-малки, по-строги, по-ръкописни – затова прибягваха до художническа намеса. Тоест, рисувахме заглавието – буквите бяха и по-обикновени, и малко по-свободни. И аз ги изненадах. След около година им хареса. На Борис Ангелушев, който много дълги години беше учил в Германия и правеше някои от заглавията, му се събираха от днес за утре няколко наведнъж. И реши, както сме си говорили на неговата маса в Клуба на журналистите, да ме покани да правя заглавия за вестника. Масата на Борис побираше осем човека – трима на канапето и трима отстрани. Обаче рядко се събирахме толкова. Той предпочиташе като шеф на масата да няма приходящи и все казваше: „Не слагайте тука столове, да не се трупат много хора”. После започна да идва и Стефан Кънчев – бай Теню, той бе много добър в приложните работи, Милка Пейкова и Гришата Ковачев също. Аз стоях от дясната страна на бай Борис. Той казваше: „Веса тук!”. Даже ме подозираха, че имаме флирт. Не!
- Кога се запознахте с Гацо Панайотов?
- А, виж какво, първото нещо, което Гацо чу от моите уста, беше „простак”. Видях го в Клуба на журналистите. Седи на изхода на клуба, на вратата. Тръгнах да излизам, той се опитва да ме заговори. Не каза нещо грозно или мръсно, но ни в клин, ни в ръкав, изведнъж ме заговаря. Тогава вече беше известен футболист.
- Той беше легенда.
- Изглежда, че на върха на кариерата някой да му каже „ простак”, го е амбицирало страшно, както после ми разказа. И започнаха да идват с Митко Якимов – другият голям футболист – в Клуба на журналистите, но сядаха на отделна маса и не се обръщаха да поглеждат. Келнерите обаче бяха луди по тях, по хората на футбола и като че ли ние за тях бяхме никой. Така беше десетина дни. Но един ден той стана от масата, остави Митко Якимов и приседна така, както е канапето, отстрани, обаче двама наши колеги, които бяха на масата, почнаха да му правят бележка, да го ругаят -  откъде накъде идва и сяда на нашата маса. Те не бяха от класическите мъже, които обичат футбола, и не го познаваха.
- Виж ти, какво значи класически мъж в онези години! Силен, спортен тип.
- Да! Така беше... И се опитват да го изгонят от масата, дето е седнал, а той вика: „Добре, добре, ще си тръгна след малко”. Не знам защо ме беше избрал – може би заради походката. По-късно ми казваше: „Няма да се клатиш така, като ходиш”. Сещай се какво имаше предвид.
- А защо се ожени за Гацо?
- Ами, харесах го като мъж, понеже аз имах малко предразсъдък към спортистите за общуване. Един ден той звъни на „Ален мак”, където живеех. Аз имах шпионка, поглеждам и си казвам: „Няма да отворя”. И той имитира стъпки, че се оттегля, а стои там, а аз пак не му отварям и разни други неща. Много настоятелен беше – не в лошия смисъл. И аз в края на краищата го пуснах, защото да те ухажват, не е лошо, нали, а и толкова дълго! Пуснах го, почнахме много добре да се разбираме.
- Вие бяхте много хубава двойка.
- Да. Две години ала-бала, след това две години бяхме гаджета и като навърших 40, си казах: „Да взема да се оженя, сега на толкоз години, вече съм стара мома”. Навремето беше лошо.
---
Сред картините в ателието още можеха да се видят нейните торсове като Разпятия, кукерските маски, въплътили живота и смъртта, изпепелените от слънцето житни поля, тайнствената тишина, сред която любимите й цветни корони на дърветата действаха като маркери на една отиваща си природна красота. Учудващо бе как Веса успяваше да съчетае дематериализираната живопис, която правеше, със здравата композиционна структура.
Тези пръснати в ателието натюрморти, пейзажи, серията "Кукерски маски" от началото на 60-те години на ХХ век на Веса Василева още веднъж ме убедиха, че те в действителност бяха емблематични за нашето изкуство със свободното пресъздаване на природата извън натурата, на празника извън етнографския детайл, както и с чисто нейната интерпретация на късния постимпресионизъм. Излизайки от натурното живописване, те и днес носят мекота и изящество с монохромния си колорит, въздушност чрез пулсиращата живописна мазка, но не само с това тя сложи траен отпечатък в българското изкуство. Извън етнографията, чрез своите ненадминати до днес Кукери, тя влезе най-дълбоко в мистерията на националния фолклор, намирайки неговия пластичен еквивалент.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”