Български  |  English

Светлописецът

 

Не знам дали ще успея да последвам един съвет на моя професор Цочо Бояджиев. Той обича да цитира свои разговори с Димитър Аврамов, чийто последен докторант по силата на житейска случайност съм аз. Та когато проф. Аврамов щял да пише книга за Генко Генков, художникът му казал: И Митко, никакви екстравагантности. Ще пишеш просто: Генко Генков е гениален художник. Съветът беше да не съм екстравагантна и просто да съобщя очевидното.
Приемайки - с радост, а и поласкана - поканата да кажа няколко думи за новата книга на Цочо Бояджиевq не си дадох веднага сметка с какво се захващам.
Непосредственото пристъпване към стиховете в тази „Книга на ирониите и опрощенията” си остава възможна стратегия. Тя би била обаче по-лесна за читател, лишен от привилегия, която имам – едно вече тридесетгодишно приятелство с автора.
Автор, който в още непубликуваната „Нова книга на ирониите и опрощенията“ твърди: „Някога бях метафора на самия себе си/ нуждаех се от разгадаване не защото/ бях прекалено сложен а защото не знаех/ какво е да бъдеш себе си“.
И ето че този автор гледа от корицата на книгата – с фотоапарат в ръка и от упор - и не е ясно дали погледът му е приканващ, възпиращ или предупреждаващ.
Но както казва сам той в една друга книга, „очевидно има неща, които могат да бъдат видени единствено, ако отклоним погледа си от тях и закрием очите си”.
И аз, отклонявайки поглед от снимката на корицата, възстановявах за себе си едно присъствие, налагайки – както може да се прави със снимките – едно върху друго множество лица, докато това присъствие се уплътни и ми се привидя доминанта. Мисля, че това е доминантата на светлината. Ще се опитам да обясня.
Най-явно тази доминанта се изявява във философските съчинения на Цочо Бояджиев, в изследователските му избори. Първо в академичната – и дълбоко лична – синтетична възстановка на платонизма, където принципът на битието е принцип на светлината. Тази метафизична нагласа – а именно да се мисли за битието като просветленост и, съответно, за нещата като „светлинни изваяния, чиято истина е светлината“ - е устойчив лайтмотив, който намира по-новата си тематизация в работата на Цочо Бояджиев върху философията на фотографията, а собствено практическото си измерение – в работата му на фотограф.
И така, цитирам: „принципът на битието е принцип на светлината. Но принципът на светлината не е светлина, а по-скоро не-светлина, особена „светлинна тъма“. Така самият мрак се оказва някакъв светлинен феномен. Той – с други думи – е не самостойна реалия или автономен принцип, а естественото инобитийно порождение от битиесъздаващата активност на преизпълненото със светлина и смисъл единно-благо.”
Можем вече да бъдем по-конкретни.
Онова, което по-горе ни се представя като очевидно, не е такова за сетивния поглед. То е умо-зримо и тъкмо зрението на ума избира да вижда мрака като светлина, като превръщение на абсолютната светлина, пред която на погледа причернява.
Така, за целите на съхранеността на смисъла, мракът се конструира като светлинен феномен. Ала самото му феноменологично присъствие е архаично и неотстранимо.
И не е случайна появата на херменевтиката на нощта - в Средновековието и не само. Понеже „истината за човека“ – казва поетът Цочо Бояджиев - “е във тъмното“.
През 1999 г. Цочо Бояджиев публикува свои стихове от 1970 – 1974 г., тези, както ги нарече тогава, отдавнашни работи. През следващите години – 2000 (с „Пастир на думи“), 2002 (с „Прозорец на север“), 2005 (със „Сбогуване с предмети и други живи същества“), стана ясно, че през всичките тези години на историко-философски изследвания, на преподавателска отдаденост, на преводи, на чийто обем цели институти могат да завиждат и които без съмнение са плод на par excellence монашеско усърдие и строгост към себе си – подмолната работа на поезията никога не е преставала. И днес е съвсем видимо, че Цочо Бояджиев би имал безапелационно присъствие в интелектуалния и книжовен масив на България дори и само като поет.
Изкушените от поетическата работа са наясно, че това е работа itus et reditus (ако се позовем на обичания от Цочо Бояджиев Блез Паскал). Отиване и връщане в себе-разпознаването, в преработването на травмите, в опитомяването на меланхолията.
Има много какво да се обикне в тази поезия: нейната почтеност и безкомпромисна откровеност; но и деликатността й, която е просто израз на милосърдие; действително естетската й форма, която пък от своя страна е израз на едно немилостиво към себе си усилие, но и на ерудиция, която няма никаква нужда да се афишира, защото е сигурна в своите устои. Най-сетне, нейната фото-графо-логичност.
Тя може да бъде разпозната: в доверието към експресивната мощ на предметите, които – казано ни е - са „живи същества”. Нали „дори преди да сме ги облепили със метафори/ нещата имат своите значения”;
- в обсебеността й от сенките, особено когато „пред залез... се удължават наливат се с плът/ преминават на самостоятелно дишане и предметите/ се превръщат в нещо като ненужен придатък към тях/ причина погълната от своето собствено следствие”; в специфичната й монохромност – явна особено при преобладаващите сюжети на паметта, доколкото „монохромността е допълнителен обозначител на времето”; в молитвата й за светлина „като за хляб насъщен“; в култа към фланьорското реене из градове и мигове, към това нецелесъобразно скитане, чиято случайна цел все пак винаги се явява, за да прокапе кръвта й по тъмния плочник, „но така че да прилича на слънчево зайче“.
Впрочем, що се отнася до случайностите, според цитирания от Цочо Бояджиев в книгата му върху фотографията Арнолд Нюман, „обикновено най-добрите случайности, кой знае защо, спохождат тъкмо най-добрите фотографи“. Това е буквален паралел на анекдот, който съм чувала за Лорка. Според негов приятел, компанията често се забавлявала, като всеки трябвало да съчини стихотворение около произволно паднала му се дума – и неясно как все на Лорка се падали най-подходящите думи.
Най-добрите думи, кой знае защо, спохождат най-добрите поети. Това си има цена. Защото хомогенизиращият понятиен език може и да е инороден на пунктуалната травматичност на фотографията. Поетическият обаче не е. Напротив: Ut phographia poesis.
“Фотографското изображение“, пише Цочо Бояджиев, „не е просто и само иконичен знак, то е и индекс, резултат от физическото въздействие на обекта върху светлочувствителната плака, филм или матрица“.
Така е и с поезията. Върху светлочувствителния материал на човешкото същество, понякога за икономия наричан душа, животът, т.е. времето, издрасква своите индекси. За разлика от ставащото със старинните фотографии, тези драскотини не избледняват. Заблуждаващо фини на повърхността, тези срезове зреят все по-дълбоко, открехвайки минималистични перспективи към онова, което Цочо Бояджиев често нарича „смислова бездна“.
Тези пукнатини упорстват към едно все по-перфектно несъвършенство. Така и трябва да бъде. Както се пее в един известен Химн: „Ring the bells that still can ring/ Forget your perfect offering/ There is a crack in everything/ That’s how the light gets in.“
 
Бел. ред. Думи при представянето на „Книга на ирониите и опрощенията” (издателство за поезия „ДА”) в Клуб „Перото“ (24 октомври 2016).
На 25 септeмври проф. Цочо Бояджиев навърши 65 години. Използваме случая, за да го поздравим и да му пожелаем нови книги и фотографии.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”