Крешендо/декрешендо (музика), брой 37 (2874), 11 ноември 2016" /> Култура :: Наблюдатели :: Концерт със стил
Български  |  English

Концерт със стил

 

Програмата на Георги Димитров със Софийската филхармония (единствена столична поява на диригента за този сезон) бе съчетание на рядко изпълнявани у нас композиции. Началото й ми напомни много за прегледа „Нова българска музика”, където всеки член на Съюза на композиторите можеше да покаже това, което е сътворил през съответната година. В случая разликата бе в това, че „парчето” на Кирил Ламбов е отпреди 20 години. С него като солист се бе ангажирал изтъкнатият ни флейтист Георги Спасов. Той направи и невъзможното, за да избави Концертната пиеса за флейта и оркестър от нейната триделна предвидимост, да разнообрази темброво соловата партия, да търси заедно с диригента идеи за създаване на някаква драматургична интрига – съумяха да я „отгледат” в соловата каденца в края на втория дял и подхода към репризния, с по-отчетлива активност на мелодико-ритмичната страна на партитурата. Но усилията на изпълнителите не спасиха опуса от усещането, че идеята на автора е била да изпълни „по учебник” изискванията на формата с тематичен материал, „раздаден” на 2 обоя, 2 корни и щрайх, които го повтарят така, че да резонират на солиращата флейта.
Подходът на Сергей Прокофиев в неговия твърде труден Четвърти клавирен концерт за лява ръка се отличава твърде от този на негови колеги като Равел и Корнголд, например, получили също поръчка за аналогичен концерт от загубилия в Първата световна война дясната си ръка пианист Паул Витгенщайн. Прокофиев пише концерта, както отбелязват негови изследователи, без дори да се опита да създаде илюзията за две свирещи ръце. Може би затова поръчителят му праща следното кратко съобщение: „благодаря за концерта, но аз не разбирам и една нота в него и няма да го свиря.” Годината е 1931. До края на живота си Прокофиев така и не чува изпълнена тази своя творба. Световната й премиера е през 1956 г. Солист бе френският пианист Оливие Казал. (Гостува на филхармонията и в началото на тази календарна година). Това е интерпретатор с внушителна конкурсна и творческа биография, с богат концертен опит по целия свят. Известен е неговият интеграл с всички клавирни творби на Пуленк за фирмата Naxos. Сега Казал избра по-едрия, монолитен прочит на текста, в чието начало соловият инструмент „тръгва”, все едно продължава един енергичен, пасажно издържан, моторен монолог. В стремителното движение оркестърът бе на мястото си, удържан от диригента в необходимия баланс с непреклонната солова партия.
Силно ми допадна липсата на какъвто и да е сантимент във втората част. Лириката на Казал е по-скоро сурова, желаеща сякаш да прикрие стремежа към интимност, предписан в оркестровата партия. Тази недоизказаност бе пресъздадена майсторски от диригента и солиста. Те очевидно имаха сходни виждания в прочита на творбата. Така, за разлика от латентния лиризъм във втората част, в третата Казал бе твърде императивен в изложението, в категоричността на до мажорната тоналност, щедро отиграващ звуково контраста с прокофиевата маршообразна гротеска. А финалът бе близо до визията за инструментален балет..
Не е чудно, че сюитата на Чайковски „Моцартиана” се изпълнява толкова рядко от родните оркестри и диригенти. (Репертоарните търсения и култура на днешния процъфтяващ у нас български диригент са интересни за наблюдение) Тя е първа по рода си композиция, създадена изцяло върху чужд материал – музика на Моцарт. Тази „невъзможна” амалгама между стила рококо и кипящия романтичен стил изисква от диригента опит, култура и търпение за поддържане на звукова дисциплина в прочита. Нека припомня на читателя, че за създаването на тази 4-частна сюита Чайковски се опира на четири композиции на Моцарт, три клавирни, а великолепният късен мотет Ave Verum Corpus е „дръпнат” от клавирна транскрипция на Лист. Творбата е деликатно, дори ювелирно съчетание на два стила. Мисля, че изпълнението й бе кулминацията на концерта – с огромно удоволствие музицира оркестърът под палката на Димитров, който сякаш му поднесе ключа към пресъздаването на звуковите различия между модела на XVIII век и неговата инструментална интерпретация от композитора на XIX. Тъкмо този тип звукова транспозиция бе най-привлекателното в изпълнението на сюитата. Както и майсторството във фразирането, културната мярка, която не позволи сантиментът да „присвои” Моцарт. Дори разгърнатата молитва върху всеизвестната тема на мотета приближи аудиторията много по-близо до църковния храм, отколкото до натоварения с емоционален излишък прехлас. Прекрасно е, че сюитата прозвуча точно по този начин, след като толкова рядко се свири. И пак ще напомня, че е жалко за софийските оркестри, че се срещат така рядко с диригента Георги Димитров - от него може много да се научи за музикалната култура, стила и звуковия оркестров еквивалент в постигането им. Жалко е и за софийската публика, която все по-успешно не разпознава параметрите на истинското изкуство и се задоволява с ерзаци.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”