Реплика от ложата (театър), брой 37 (2874), 11 ноември 2016" /> Култура :: Наблюдатели :: Под летвата
Български  |  English

Под летвата

 

„Времето е спряло“ от Доналд Маргулис, превод Златна Костова, режисьор Ивайло Христов, сценография и костюми Марина Янева. В ролите: Кристина Янева, Пенко Господинов, Пламен Сираков, Даниела Стамова, Театър 199.
 
Не крия, че харесвам Ивайло Христов – и като актьор, и като режисьор, както в киното, така и в театъра. Подходът му като театрален режисьор е колкото семпъл, толкова и ефективен. Първо, избира се силен текст (Христов проявява нюх за съвременната световна драматургия, изискващ търпеливо ровене в обилната продукция). Второ, „часовникарски“ се изпипва динамиката, грижливо се отработват ударните моменти на действието. Трето, подбират се изпълнители от майсторския ред, които да превърнат неговия театър в „чисто актьорски“ от висока проба. Към „Времето е спряло“ подходът е същият, но не се е получило точно така.
Дефицитите са заложени в пиесата на Доналд Маргулис. С „Time Stands Still“ от 2009 г. многотитулуваният драматург обговаря в прав текст следното: професионалния дълг и морал, гоненето на перфекционизъм и изгарянето в занаята, ужасите на войната и страданието в света, съпричастността и безучастието лице в лице с тях, емпатията и егоизма, солидарността и отчуждението, медиите и безскрупулния им конформизъм, работата на съвестта и компенсаторните механизми, самотата и компромиса, болката и залога за преодоляването й, паметта и нейните кризи, цивилизационните натрупвания и спонтанността, конфликта и съзвучието между поколенията, интелектуалното в срещата му с чувствеността, любовта и изневярата, семейството и майчинството, живота и смъртта. Всичкото и цялото.
Въпросът, на който не мога да отговоря, е как опитният Ивайло Христов не е видял веднага, че няма начин тази многотия да бъде в органично единство на сцената. Маргулис не му оставя шансове в тази посока. На ниво текст линиите са изведени доникъде, неутрализират се взаимно и се разпадат. Стремежът към овладяване на ситуацията кулминира във фрагментиране на образите и плакатна декларативност. Видимите усилия на режисьора да проправи път през тези задънени улици са само частично успешни. Същото се отнася и за структурирането на пространството върху изначално неудобната сцена на Театър 199. Във всеки случай, идеята да се симулира континуитет чрез „пресечно“ преподреждане на интериора пред очите на зрителите не се числи към успешните решения.
Няма основания да се твърди, че актьорите не са достатъчно мобилизирани. Напротив, те задействат неслучайните си ресурси. За себе си откривам в този спектакъл Даниела Стамова с нейната виталност и способността й да внушава спонтанност. Тя е устойчиво убедителна с изключение на последната сцена, където е принудена да рецитира „партийно“ пристрастни прокламации във възхвала на майчинството и простите радости на живота. Повече са проблемите пред Кристина Янева, Пенко Господинов и Пламен Сираков.
Техните персонажи са по-претенциозно изградени, при което претенцията се излива най-вече в съчинено усложняване, наслояване на конфронтиращи се мотиви и въвеждане на „шумове“, разводняващи линията на действието. Положените от актьорите старания за избягване на тези капани заслужават уважение. Но те не са в състояние да запълнят всички пробойни. Разбягванията не винаги могат да бъда камуфлирани. Липсата на заложени вътрешни натрупвания възпрепятства мотивирането на спорадичните по-екстремни състояния. Накъсаната вътрешна логика води нерядко до декламативност. Казано обобщено, авторите на спектакъла, поотделно и като цяло, минават под свойствената им мяра.
Сега обаче искам да обърна камерата и да погледна от сцената към залата. В напоследък типичния за театралната ни публика режим там методично пищят мобилни телефони, упорито пречещи на стопаните си да се справят в тъмното с тях. Неуморното разповиване на дъвки и бонбони, загърнати в перфектно шумящ целофан, се следва от звучно мляскане и джвакане. В стабилен ритъм се отварят и затварят чанти, задължително с ципове. Все нещо се изпуска и издирва по пода. Достатъчно гръмко се водят разговори във или без връзка със ставащото на сцената. Ако в тази постановка творците минават под собствената си летва, публиката е масово толкова ниско, че оттам никаква летва не може да се съзре. Специфично за конкретното представление бе няколкоминутното запускане на охранителната аларма, предизвикало още по-дълго коридорно топуркане. И нищо от това не успява да прекрати играта.
Постоянно съм в удивление от висшата способност за концентрация на българските актьори. Огромна е енергията, която инвестират в абстрахирането си от така нагласената публика, при което евентуалната грижа за еманципирането, препоръчвано от Хайнер Мюлер, необходимо отива в съвсем заден план. Питам се все по-често: действително ли съм на спектакъла, който съм дошъл да гледам?
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”