Петък, ранна утрин ( телевизия), брой 25 (2862), 08 юли 2016" /> Култура :: Наблюдатели :: За всекидневната журналистика
Български  |  English

За всекидневната журналистика

 
Те нямат гръмки анонси, не са рекламирани от сутрин до здрач, не са журналистически разследвания, те са най-обикновените репортажи. Не са снимани с дрон, нямат специални ефекти. Не блестят с нищо друго, освен с проучвателна работа преди снимките – проверки на документи, писане на писма до институции, чакане с месеци на отговори, снимане от институция в институция, а понякога и с амбицията все пак този обикновен репортаж да проследи дали започнатият разказ за някакъв проблем има резултат. Всъщност, тези „обикновени репортажи“ за отношенията между гражданите и чиновниците дълго време бяха отделяни в предавания като „Частен случай“. Докато не се осъзна в редакциите, че „частните случаи“ винаги са свързани с резултата от дейността на институциите. (От няколко години „частните случаи“ влязоха като „човешки истории“ в новините на частните телевизии, но важно се оказа не разрешаването им, а намесването на телевизията като морален съдник, който подбутва институциите, за да бъде промотирана „помощта“ на телевизията.)
От известно време в емисиите на БНТ обаче има поне няколко репортерски гласа на журналисти, които не са „на лов за човешки истории”, а се опитват да откриват къде е проблемът и най-вече да имат търпението да проследят какъв е резултатът за техния герой в репортажа. Всекидневната работа в редакциите понякога диктува бърза реакция, знания в различни области, снимане на репортажи в различни посоки. И така постепенно отива на заден план необходимостта да помниш защо е разказана една история. Какво се е случило след това? А защо не и – какво се е променило, след като е показана по телевизията.
Понякога тези не гръмки репортажи започват по зрителски сигнал. Както са част от репортажите на Пенка Ангелова по БНТ за пропуски в закони. Последният й репортаж е за пропуски в закон, който позволява имотни измами. Ощетеният гражданин е получил вече отговорите си от всички институции, които обясняват, че е прав, но „такъв е законът“. Завел е и гражданско дело срещу последния прекупвач на имот (също жертва на измама), но измамниците от брокерска фирма, които използват пропуските в закона, никога няма да отговарят пред закона.
Репортажът на Пенка Ангелова прилича на наръчник за имотни измами. Толкова лесно изглежда, като гледаш как нямало въведени в електронен архив всички сделки на имоти до 2002 г., а за тези преди новото хилядолетие трябвало специално в закона да пише, че нотариусът е длъжен да ги провери в дебелите книги с архивите на общините. Нотариусът пък обяснява, че не ходи до архива, а заверява това, което клиентът му поднесе като документ. (Дигитализирането на имотния регистър явно е по-трудно постижима услуга и от създаването на електронно правителство, каквото може и да не дочакаме.)
Най-добрият резултат след този изработен по всички правила на журналистиката репортаж щеше да е Министерството на правосъдието като институция да направи предложение за промени в закона в Народното събрание. Дали това ще се случи?
Мая Димитрова (която беше репортер в предаването „Частен случай“) вече има опит в показването на това как Народното събрание, независимо какъв е съставът му, може да отдели 4 години и средства за съдебни разходи в доказване на „правотата си“, вместо да започне да спазва закон, който е гласуван от самото него.
През 2013 г. Мая Димитрова и Людмил Велчев, който е правозащитник, се опитват да покажат на депутатите, че сградата на НС не е достъпна за хора с инвалидни колички. В репортажите, които последваха през годините след това, най-обидно май беше това, че имаше квестор в НС, който обясняваше, че всеки път помагал на „тези хора“. В закона е записано, че хората имат право да се придвижват сами, без ничия помощ. През 2016 г. репортерката Мая Димитрова и Людмил Велчев осъдиха Народното събрание за дискриминация на хората с увреждания.
Всъщност, затова започна всичко - проблемът с достъпността изглеждаше излишен за държавата. Затова и рампите масово се поставят проформа. С идеята да създадат "впечатление" за грижа и нищо повече. 5 процента наклон, пише в закона. 56 процента е наклонът на тази рампа., обяснява Мая Димитрова.
Най-напред подават официален сигнал до Комисията по дискриминация, че сградата на НС е недостъпна за хората с увреждания. Минава година и половина. Комисията, избирана от самото НС, отсъжда, че сградата на парламента е достъпна за хора в инвалидни колички.
След това обжалват пред Административния съд. Две експертизи доказват, че сградата не е достъпна. НС обаче обжалва решението на съда „с твърдението, че в сградата нищо не трябва и не може да се променя, не бива да се обременяват неоправдано останалите хора“. Четири години продължи този първоначално започнал само като констатация на проблем репортаж. Съдът доказа, че те са прави в твърденията си. Но дали НС ще направи платформата за колички, така че всички хора да имат достъп до институцията?
А колко журналисти имат 4 години търпение, за да завършат репортажа си?
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”