Реплика от ложата (театър), брой 25 (2862), 08 юли 2016" /> Култура :: Наблюдатели :: Разговори за същественото
Български  |  English

Разговори за същественото

 

„Разговори с мама“ от Жорди Галсеран по сценария на Сантяго Овес, превод Нева Мичева, режисьор Венци Кулев, сценография и костюми Нина Пашова. В ролите: Меглена Караламбова и Георги Къркеланов, Театър 199, премиера на 25 юни 2016
 
„Разговори с мама“ е драматургичен текст на Жорди Галсеран („Дакота“, „Методът Грьонхолм“, „Канкун“). Създаден е през 2010 г. върху сценария на Сантяго Овес за едноименния – великолепен – филм (2004 г.), режисиран от самия Овес. Галсеран не просто свежда седемте персонажа до двата основни и не само пренася действието от Аржентина в Испания. Ако първата част на пиесата следва сравнително дисциплинирано филмовата първооснова, то втората, ключовата за нея, се базира върху една сцена от филма с обща дължина 30 секунди.
За завършеност на картинката нека се добави, че постановката е режисьорска дипломна работа на Венци Кулев, който иначе е завършил актьорско майсторство през 1981 г., бил е седем години професионален актьор, а от над 25 години пише пиеси. Натрупаният му театрален усет не го подвежда.
От една страна, той строго редуцира обемния текст до най-същественото. От друга страна, удържа почти неотклонно една линия на непринуденост и „естественост“, без която сюрреалистичният в последна сметка сюжет би зазвучал неубедително. Казвам „почти“ с оглед на общо два излишни ефекта. Имам основания да мисля, че те ще изчезнат при следващите представления.
Още испанската критика налага върху пиесата характеристиката „романтична комедия с черен хумор“. Кулев тръгва уж послушно от там. Стига обаче до дълбочини, които поставят под тежък въпрос този етикет. Изходната ситуация, в която майка и вече възрастният й син спорят достатъчно смехотворно по битови дела, набира до драматични обрати, където се промислят най-съществените, базисните жизнени пластове. Без при това да се губи надсмиването над суетните им опаковки. За изграждането на тази спирала режисьорът се доверява на актьорите. И не греши.
В тяхна услуга е и сценографията на Нина Пашова. Привидният веризъм е толкова подвеждащ, че част от публиката хуква преди началото на спектакъла да разглежда фотографиите на авансцена. В същото време, Пашова деликатно „разширява“ неудобното сценично пространство и „отвързва ръцете“ на Караламбова и Къркеланов. Които се отблагодаряват многократно.
Меглена Караламбова е великолепна. Спокойно може да се твърди, че с трите си главни роли от последните две години – в „Откраднати разкази“, „Четири“ и „Разговори с мама“ – тя надхвърля досегашната, и без това позитивна, представа за актьорската й величина. Зачертавайки всякакви щампи и рутина, Караламбова е зашеметяващо внушителна в разнообразието от нюанси и сложни преходи. Нейната само на пръв поглед стандартна старица е непретенциозна и неуморно кокетна, свенлива и в паралел безцеремонна, безпомощна и при това властна, наглед дементна, а мъдра – всякаква. Караламбова преминава с могъща лекота през серията парадоксални ситуации, за да наложи един отговор на питането за най-същественото в човешкото съществуване, който зазвучава смазващо убедително.
Ако за нея тази роля е разгръщане на една все по-продуктивна линия, за Георги Къркеланов ролята на сина е нещо като освобождение. Работата е там, че от вече доста години той е насила вкарван в една характерна щампа – тази на коравия праволинеен бабаит. Режисьорите безмилостно го нагласяват в нея – дали ще е Яго, дали ще е Димитър Общи или ще се разлайват кучета, все тая. Не може да се отрече, че в последно време сценичните му присъствия излъчваха някаква умора, би могло даже да се каже – страх от несвоевременно изхабяване. Тук нещата са коренно различни.
Бабаитлъкът е последното, което ролята му би изисквала. Тъкмо напротив. В изходната ситуация неговият „герой“ е депресивен сбутаняк, подложен на шамари отвсякъде. Притеснен, сгърчен, опразнен от смисъл. Ако трябва да се опише линията на ролята с един израз, той ще е „изправяне на гръбнака“. Не става обаче дума за външни неща или отношения, а за душевното и духовното, за самосъзнаването и самоопределянето.
В лабиринта на ролята Къркеланов е уязвим, колеблив, двусмислен, некреслив, концентриран: сложен. Методично раздипля полифоничната композиция, положена от Галсеран, за да извлича от нея нови и нови съзвучия, дестилирайки съществено човешкото. В хода на действието той постига плътност с изключително качество, имаща за обертонове една системна интелигентност и една провокираща самоирония. Високо, много високо актьорско постижение.
Отличен актьорски дует, спектакъл с мощни интелектуални и емоционални внушения, светла и силна театралност. Дай, Боже, всекиму така берекетни дебюти!
Георги Каприев


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”