Крешендо/декрешендо (музика), брой 25 (2862), 08 юли 2016" /> Култура :: Наблюдатели :: Музикално приношение
Български  |  English

Музикално приношение

(Рецензия в режим на репортаж)

 
Заглавието, както се знае, е на Твореца Бах. Поводът за него е бил обичаен за времето – дарил Бах своя творба на един крал (в случая, Фридрих Втори Велики, който пък му задал темата-темел на тази творба).
Поводът да го използвам над този текст е зареден с емоционална енергия. Концертът на Юри Башмет и неговия ансамбъл „Московски солисти” на фестивала „Варненско лято” за мен започна, както всеки път, когато той е в България, с репетицията непосредствено преди концерта. В началото на програмата бе Камерна симфония за струнни на руския композитор Георги Свиридов. Създадена през 1940 г., това е студентска работа, многократно преработвана. Действително, композиция на своето време, както сполучливо я определи Башмет, с музика, разположена в класическа четири частна структура, написана по канона на сонатността, професионално тезисно упражнение върху музиката на учителя Шостакович с интензивна, впечатляваща кантиленност. Преди десетина години фирмата „Оникс” публикува запис на симфонията с „Московски солисти” под диригентството на Башмет – всъщност, и досега те са може би единствените й изпълнители. Започнали са да я свирят, изпълнявайки желание-завет на покойния композитор.
Паузата на репетицията започна, когато в залата, за да се види с Башмет, дойде Емил Табаков. Дойде с дар-приношение за приятеля – партитура и солов щим на кратка композиция – „Вокализ” за виола и струнен оркестър. Башмет разгърна партитурата и след минута каза: „Да го изсвирим сега на концерта.” Концертът започваше след по-малко от два часа. Имаше къде да се извадят оркестровите щимове, взеха решение да изсвирят пиесата на „бис”.
Продължението на концерта е с вариационни рефлексии „Лакриме” на Бритън върху теми на колегата му от ХVI-XVII век Джон Дауланд за виола и струнни. Те са писани за шотландския британец Уилям Примроуз, но всеки път, когато слушам Башмет да ги свири, ми се струва, че неговите енигматични прочити ще останат знакови, ще се изучават. Най-вече заради уникално метаморфозиращия звук и особената артикулация на колорита, която влага в музикалния текст на Бритън. Всеки път нагнетява тоновете в него с различна тежест, сякаш постепенно разтваря човешката печал в мрака, в бездната. Потопява тембъра на виолата в струнните, за да изплува, преобразен в различен, следващ нюанс на тъмнината. Слушах тази пиеса с Башмет за последен път (и далеч не за първи) миналата година в Русе. Като че стига до все по-кънтящи дълбини на страданието, които дефинират границите на смирението, величината на катарзиса. („Луда музика”, каза той след репетицията.)
И „Мимолетности”-те на Прокофиев не бяха изненада за професионалния слушател - седем от тях в оркестрация на Рудолф Баршай и на Роман Балашов ни напомниха за впечатляващото щрихово изящество на ансамбъла. А след паузата се отвори контрастният свят на Симфония в сол мажор за струнни от Шуберт (всъщност, оркестрация на Владимир Кисин на 15-и струнен квартет). Късният Шуберт някак се избягва от концертния мениджмънт – изключението е вокалният цикъл „Зимен път”. Да не говорим за камерната инструментална музика на композитора извън квартета „Смъртта и момичето” и квинтета „Пъстървата”. Някакво мълчаливо високомерие се усеща, когато стане дума за инструменталния Шуберт. А там е златоносният преход между две музикални епохи. „Много е труден за свирене, няма къде да се скриеш”, продължава охотно Башмет. Той посочва с удоволствие подводните камъни... Оркестриран квартетът звучи невероятно, увеличаването масата на звучащите инструменти насочва мисълта към Малер и към Брукнер, разбираш за пореден път генезиса на техния мелос. В тази творба, освен срещата на драматичните колизии със силно лирическата природа на песенника, много ярко се вижда ефектът на „виенското колело” (ненаучно казано), на онова повтарящо се тематично движение, което винаги излиза на преден план, независимо как се определя формата, в която е заложено. В Шестата му симфония, последната част, този ефект е прекрасно доловим. В изпълнението на руснаците можем да говорим само за изкуство на диалога между гласовете, за красиво показване на колебанията на стила. Великолепна втора част с цялата смугла баладичност на темата, поверена на виолончеловия тембър, разгърната елегия през различните й варианти. Съвършеното легато на челите излъчва някаква ведра безнадеждност... Тъкмо тарантелата в последната част създава илюзията за виенското колело, идеята за непрекъснатост и безспирност в житейските събития... Всичко тече неотклонно, така го чете и Башмет-диригентът, няма спирка, разликите са само за ухото, чувствително към модулациите в повторяемостта. Забележително изпълнение! И когато залата се приготви за дълги аплаузи, Башмет, верен на себе си, разказа как излязъл на улицата и видял свой стар приятел... „който ми каза: „Нося ти изненада”; това е забележителният композитор и диригент Емил Табаков. Той ми подари нова партитура за виола и струнни. Доколкото това беше малко преди началото на концерта, не можахме да го репетираме, но аз смятам, че на фестивал можем да рискуваме”. Той покани Табаков на диригентския пулт и така, под диригентството на автора, със солист Юри Башмет и с ансамбъла „Московски солисти”, на фестивала „Варненско лято” се състоя световната премиера на Вокализ за виола и струнни от Емил Табаков – съкровена, интимна пиеса, изградена върху поетичното въздействие на една ламентозна тема, поверена от самото начало на виолата (само Башмет може да я изсвири по този раздиращ начин). Образ на душа, която търси покой в тихата печал на своето уединение. Тази притихнала скръбна музика укроти и залата, макар че не е в конвенцията на ефектния бис... Тя по-скоро затвори кръга на пречистването, създаден от „Лакриме” на Бритън, пречистване, в което големи музиканти приношаваха - на себе си и на публиката, къс различен живот.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”