Скритата държава" /> Култура :: Изборът на "Култура" :: Анатомия на <i>Скритата държава</i>
Български  |  English

Анатомия на Скритата държава

 

Има правителство, което всички виждаме и то се намира във Вашингтон. Но има и едно друго, сенчесто и обвито в мъгла управление, което не е упоменато в гражданскоправните и гражданскопроцесуални норми и което посетителите на Белия дом или Капитолия[1] не могат да разгледат. Първото – това са добре познатите ни партийни кадри. Върхът на айсберга, който обикновените зрители, читатели и слушатели, следящи новините, наблюдават ежедневно и който теоретично може да бъде контролиран през избори. Но онази част на айсберга, която не се вижда, наричам „Скритата държава”[2]. Тя се движи, следвайки свой собствен компас, в посока, която не се влияе от никаква официална власт.
През последните пет години новинарските предавания се пръскат по шевовете от капацитети, които заклеймяват покварената политика на Вашингтон. Обичайната теза е, че днес едва ли не е нормално системата да функционира неправилно, а законите, необходими на хората, да се приемат изключително трудно заради разделения на лагери Конгрес. Това определено е така и аз съм сред най-суровите критици на случващото се. В същото време обаче е абсолютно задължително да си дадем сметка за слабите места в тази критика – особено по отношение на американското управление. От една страна, критиката е самоочевидна. Конгресът е в безнадеждна безизходица, най-тежката от 50-те години на XIХ век насам – десетилетието преди Гражданската война, изпълнено с омраза и насилие.
Както пиша в книгата си Край на купона[3], днес целта на републиканците е да обезсилят изпълнителната власт, поне докато в длъжност не встъпи президент републиканец (цел, за чието постигане в щатите, контролирани от Голямата стара партия, се прокарват закони, ограничаващи гласуването). Президентът Обама не може да изпълни целите, поставил си в сферата на вътрешната политика и бюджета. Това се дължи на непрестанните обструкции от страна на републиканците - заради тях той не може да запълни многобройните свободни места във федералната съдебна система, а освен това, политическите му опоненти възпрепятстват встъпването в длъжност дори и на най-безобидните служители, номинирани от него. В отговор на това демократите, които имат превес в Сената, взимат мерки за ограничаване на възможните обструкции, но със сигурност това няма да попречи на републиканците да приложат други парламентарни тактики на протакане. Тази стратегия води до непризнаване от страна на Конгреса на действията на отделни органи на изпълнителната власт, като зад това своеобразно „анулиране” стои партия, разполагаща с мнозинство само в една от камарите на Конгреса.
Въпреки това очевидно безсилие, президентът Обама може да ликвидира американски граждани без съд и присъда; да задържа арестанти за неопределено време, без да им бъдат повдигнати обвинения; да осъществява тотално наблюдение над американския народ без съдебна заповед и да участва в безпрецедентен или поне невиждан досега от ерата на Маккарти лов на вещици сред федералните служители (т. нар. “Програма срещу вътрешната заплаха”). В границите на САЩ тези президентски правомощия се изразяват в масовото демонстриране на сплашващата сила на милитаризираните федерални, щатски и местни правораздавателни органи. А навън президентът Обама може да започне военни действия, когато и както му хрумне; може да се ангажира с каквато и да било операция без санкцията на Конгреса от типа на организирането на принудително кацане на самолет, в който над чужда територия лети суверенен държавен глава. Напоследък по тези въпроси твърде малко се говори, въпреки обичайния хленч от страна на републиканците в Конгреса, че кандидат-диктаторът Обама има твърде големи правомощия в изпълнителната власт. Изключение правят коментарите на сенатора „шило” от Кентъки – републиканеца Ранд Пол. А демократите, като не броим отцепника Рон Уайдън от Орегон, също започнаха основателно да се притесняват дотам, че допуснаха лъжливи свидетелства от страна на служители от изпълнителната власт, дадени под клетва пред Конгреса, по въпроса за незаконното следене.
Това не са изолирани случаи: такива противоречиви примери могат да се дадат много и те вече се възприемат като нещо естествено. През 2011 г., когато политическите боричкания за тавана на дълга започваха да парализират управляващите във Вашингтон, американското правителство успя някак да събере ресурсите, необходими за събарянето на режима на Муамар Кадафи в Либия. А когато нестабилността, причинена от този преврат, се пренесе и в Мали, Вашингтон успя някак да подпомогне - и явно, и скрито, френската намеса в региона. После в момент, в който течаха ожесточени дебати за възможното намаляване на строгия контрол върху месните продукти и самолетните полети поради бюджетен дефицит, правителството ни като по чудо успя да отдели 115 милиона долара, за да продължи да поддържа гражданската война в Сирия. А освен това, плати поне 100 милиона британски лири на правителствената служба по комуникации на Обединеното кралство, за да си купи влияние и достъп до разузнаването му. От 2007 г. насам, заради неадекватна поддръжка на инфраструктурата, се срутиха два моста на междущатски магистрали. При единия инцидент загинаха 13 души. В същото време, правителството похарчи 1.7 милиарда долара за реконструкция на сграда в Юта, която е с размерите на 17 футболни игрища. Този мастодонт следва да се използва от Агенцията за национална сигурност за съхранение на един йотабайт информация на най-мощния компютър, измислен някога от учените. Един йотабайт[4] се равнява на 500 квинтилиона страници текст. На Агенцията този склад й е необходим, за да може да съхранява и най-малката следа от електронния ви живот.
Да, има друго правителство, което е скрито зад официалната власт в края на „Пенсилвания авеню”. Това е хибриден субект, в който се преплитат обществени и частни институции, които през цялото време управляват страната по добре разработени модели, свързани, но само частично контролирани, от видимата държава, чиито лидери ние избираме. Анализът ми на този феномен не е разбулване на някаква голяма тайна или разконспириране на сложен заговор. Субектът „държава в държавата” в повечето случаи е скрит от очите ни, докато повелителите му действат основно на светло. Но това второ правителство не представлява някакъв кадрови апарат. Всички сложно съставни общества си имат утвърден кадрови апарат – социална мрежа, отдадена на собственото си облагодетелстване и обезсмъртяване. По отношение на мащаба, финансовите ресурси и глобално влияние, американската хибридна държава - „Скритата държава” - попада в своя специфична категория. Въпреки казаното дотук, тя не е всезнаеща, нито невидима. Тя не е и толкова мракобесна (макар да има своите изключително зловещи страни), колкото дълбоко окопана. Освен това, тя е и достатъчно видима, особено в провалите си – като тези в Ирак, Афганистан и Либия. А те се случват толкова често, че единствено защитата, която „Скритата държава” предоставя на висшестоящия си личен състав, му позволява да избегне последствията от хроничната си неадекватност[5].
Как стана така, че написах анализа си върху „Скритата държава” и на какво основание смятам, че имам право на това? Като член на Конгреса в продължение на 28 години и като специалист по национална сигурност с ниво на достъп "строго секретно", съм се докоснал най-малкото до периферията на света, който описвам. А причината да не достигна до центъра му е само поради липса на пълноправно членство и на психологическа настройка. Като всеки служител, и аз, в някаква степен, бях асимилиран от културата на институцията, за която работех. Но малко по малко, особено след инвазията в Ирак, започнах силно да се съмнявам в подбудите на властта, в мотивите на онези, от които, по думите на Джордж У. Буш, "зависят решенията".
Културната асимилация е отчасти въпрос на описаното от социалния психолог Ървинг Л. Джанис „стадно мислене” - хамелеонската способност на хората да възприемат възгледите на висшестоящите и колегите си. Този синдром е ендемичен за Вашингтон: характеризира се с краткотрайни моди и увлечения, били те преговорите за двугодишния бюджет, мащабните договорки или нападението над суверенни държави. Но след известно време готините „Вашингтонски” деца започват да странят от тези идеи, сякаш са радиоактивни. Както е в армията – всички трябва да са съгласни с мисията, защото оспорването й не е много полезен ход за кариерно развитие. Кръгът от хора, които критично оценяват случващото се в институциите, за които работят, винаги ще бъде малък. И както казва Ъптон Синклер, “Трудно е да обясниш нещо на някого, когато заплатата му зависи от това да не го разбира.”
По-недоловим аспект на културната асимилация е самата инерция на рутината - да заемеш стола си в офиса за пореден, стохиляден път. Обикновено животът на служителите на правителството не прилича на сцена от роман на Алън Друри[6] за машинациите в Капитолия. Да седиш и да се взираш в часовника на посивялата стена в офиса в единадесет вечерта и да се кълнеш, че повече никога, ама никога няма да вечеряш пица, поръчана по телефона, не е изживяване, което да събуди литературно вдъхновение от по-висш порядък у един аматьор в сферата на мемоарите. След време обаче заетият с държавни дела започва да дочува неща, които в друг контекст биха направили впечатление или поне биха били отбелязани, докато в неговия случай те просто рикошират в съзнанието му като камъчета о стоманен капак. Неща от типа: “Имаш предвид, че броят на терористичните групи, с които се борим, е класифицирана информация?”. Нищо чудно, че има толкова малко вътрешни информатори, различни от онези, които го правят с порочни намерения или за отмъщение. И ако човек не е надарен с въображение и изтънчено чувство за ирония, той лесно ще бъде имунизиран срещу будещите любопитство елементи в близкия свят около него. Ще перифразирам неподражаемия бивш министър на отбраната Доналд Ръмсфелд, признавайки, че не осъзнавах колко много знам, докато не прекарах няколко години извън правителството, за да го осмисля.
„Скритата държава” не включва цялото правителство. Тя е хибрид между националната сигурност и правораздавателните органи: Министерство на отбраната, Държавният департамент, Департаментът на вътрешната сигурност, Централното разузнавателно управление и Министерството на правосъдието. Включвам в този списък и Министерството на финансите заради юрисдикцията му върху финансовите потоци, правомощията му да налага международни санкции и органичната му симбиоза с Уолстрийт. Всички тези структури се координират от Изпълнителното бюро на президента чрез Съвета за национална сигурност. Определени ключови сфери в съдебната система са под контрола на „Скритата държава”. Това например важи за Съда на американското външно разузнаване, чиято дейност остава загадка за по-голямата част от членовете на Конгреса. В списъка включвам и няколко основни федерални съдилища, като източния окръг на Вирджиния и южния окръг на Манхатън, където се гледат чувствителни за националната сигурност дела. Последният стълб на управлението (и вероятно последният по значимост сред уредените от конституцията стълбове на държавността) е един жалък Конгрес, който се състои от председателите в Конгреса и някои (но не всички) членове на комисиите по отбрана и разузнаване. Останалата част от Конгреса, обикновено изключително раздробена и партийно обвързана, едва долавя съществуването на „Скритата държава” и обичайно, в необходимите случаи, се подчинява на малкото добре подбрани думи, казани от пратениците й.
Много пъти съм ставал свидетел на подобно раболепие. Запомнящ се случай бе приемането на поправка в Закона за надзор на чуждото разузнаване от 2008 година. Тази законодателна инициатива легализира със задна дата незаконното и неконституционно следене, извършвано от администрацията на Буш, за пръв път разкрито отНю Йорк Таймс” през 2005 г., и защити телекомуникационните компании, сътрудничели й при тези действия. Законът се прие лесно: необходимо бе само да се спомене думата „тероризъм” и повечето конгресмени се отзоваха като железни пломби на магнит. Един от тези послушни сенатори бе Барак Обама, който скоро след това бе избран за кандидат-президент на Националния конгрес на Демократическата партия в Денвър. Той вече бе спечелил по-голямата част от делегатите с по-левите си убеждения по отношение разхищаването на средства в международната борба срещу тероризма и потъпкването на конституционните свободи в сравнение с тези на своя основен опонент – Хилари Клинтън.
Както се вижда от сигурния вот, „Скритата държава” не се състои само от правителствени служби. Това, което евфемистично наричаме „частен бизнес”, представлява неделима част от функционирането й. В специална поредица на „Вашингтон Поуст”, озаглавена „Строго секретната Америка”, Дейна Прийст и Уилям К. Аркин описват обхвата на приватизираната „Скрита държава” и степента на развитие на метастазите й след терористичните атаки от 11 септември. Понастоящем военните служители с осигурен достъп до строго секретна класифицирана информация наброяват 850 хиляди души. Техният брой надвишава невоенизираните правителствени служители с подобно ниво на достъп. И тяхното влияние върху вътрешната и външна политика на Вашингтон е несъмнено: след 11 септември са построени или са в процес на довършване 33 съоръжения за строго секретни разузнавателни цели. Ако се съберат на едно място, площта им ще се равнява на три Пентагона — около милион и 570 хиляди квадратни метра. Седемдесет процента от бюджета на разузнаването отива за разплащане на подизпълнители. Образно казано, мембраната в отношенията между правителството и военната индустрия е високо пропусклива: директорът на националното разузнаване Джеймс Р. Клапър е бивш изпълнителен директор на „Бууз Алън Хамилтън”, един от най-големите подизпълнители в обществени поръчки на правителството в сектора на разузнаването. Предшественикът му - бившият директор, адмирал Майк Макконъл, понастоящем е заместник-председател на същата компания, издържаща се 99% от участието си в обществени поръчки. Фирми като „Бууз Алън Хамилтън” задават политическия и социален тон на Вашингтон и все повече започват да влияят на курса, поет от страната. Те обаче го правят тихомълком. Дейността им не се води в стенографските дневници на Конгреса или във Федералния регистърна САЩ и те рядко са обект на изслушвания пред Конгреса.
Вашингтон е най-важната пресечна точка на „Скритата държава”, превзела Америка, но не е единствената. Невидимата паяжина на парите и амбициите я свързват и с други центрове. Такъв център е Уолстрийт, който захранва политическата система с пари в брой и я поддържа в летаргия, превръщайки я в марионетен театър. А ако се случи политиците да преминат някаква граница и да заплашат статуквото, Уолстрийт излиза на сцената със своите пари и адвокати, за да припомни на наетия персонал какво е в техен личен интерес. Изпълнителните директори на финансовите мастодонти се ползват дори с имунитет. На 6 март 2013 г. в своите показания пред съдебната комисия на Сената министърът на правосъдието Ерик Холдър заявява следното: “Притеснявам се, че размерите на някои от тези институции са набъбнали до такава степен, че изключително трудно могат да бъдат подведени под съдебна отговорност – просто защото, ако им бъдат повдигнати обвинения, това ще се отрази пагубно на националната ни икономика, а вероятно и на световната”. И това го заявява главният представител на правораздавателната система, който практически отменя конституционното право на съд на по-бедните ответници, обвинени в определени престъпления. Ето защо не преувеличавам, като казвам, че Уолстрийт може би е главният идеолог на „Скритата държава” и нейните стратегии поради една единствена причина - че разполага с пари да награждава правителствени служители с кариера в сянка, която им носи печалби, надхвърлящи и най-алчните им щения, и мечтите на редовия им колега на заплата.
Коридорът между Манхатън и Вашингтон е като добре „отъпкана” магистрала от познатите ни лица в периода след масовата дерегулация на Уолстрийт: Робърт Рубин[7], Лорънс Съмърс[8], Хенри Полсън[9], Тимъти Гайтнър[10] и много други. Но в този трафик не участват само лица, свързани с чисто финансови правителствени операции: през 2013 г. генерал Дейвид Петреъс се присъединява към инвестиционната компания „ККР” (преди известна като „Колбърг Кравис Робъртс”) със седалище „Западна 57 улица” № 9 в Ню Йорк, частна фирма с активи на стойност 62.3 милиарда долара. „ККР” е специализирана в управлението на дългове и допълнително банково финансиране. Как генерал Петреъс има експертни познания в тази област, остава загадка. Но пък уменията му, свързани с търговия на влияние, са добре известни и високо ценени. За разлика от римските пълководци обаче, военните командири на „Скритата държава” не се хващат за греблото, щом оставят меча. И генерал Петреъс придобива синекурна длъжност като стипендиант на Центъра за наука и международни отношения “Белфър” към Харвард[11]. Както знаем, Бръшляновата лига е предпочитано място за изчистване на име и обаятелна школа за американската олигархия.
Петреъс и повечето въплъщения на „Скритата държава” - съветниците в Белия дом, които посъветваха Обама да не налага ограничения в компенсациите на главните изпълнителни директори на Уолстрийт; мозъчните тръстове, свързани с фирми подизпълнители, които ни увещаваха да „държим курса” в Ирак; икономическите гурута, които неуморно пропагандират, че глобализацията и липсата на регулация са манна небесна, която ще се отплати в дългосрочен план – всички те мимикрират и се превръщат във фигури, които твърдят, че не са зависими от идеологии. Предпочитат да играят ролята на политически неутрални технократи, които предлагат добре обмислени съвети на база стопроцентов професионализъм. Това са глупости! Те са ярко обагрени в нюанса на официалната идеология на управляващата класа, идеология, която не е нито демократична, нито републиканска. Каквото и мнение да имат в лично качество по пиперливи въпроси, като аборта и гей браковете, те почти неизменно вярват във “вашингтонския консенсус”: финансиране, аутсорсинг, приватизация, дерегулация и превръщането на труда в стока. В международен план те прегръщат теорията на новото хилядолетие за „американската изключителност”, изразяваща се в правото и задължението на САЩ да се намесват във всеки регион на света с дипломация и пехота, както и да пренебрегват болезнено извоювани международни принципи на поведение. Перифразирайки казаното преди 400 години от сър Джон Харингтън[12] за държавната измяна, сега, когато идеологията на „Скритата държава” процъфтява, никой не смее да я нарече идеология. Затова да наречеш по телевизията изтезанието с думата „изтезание”, не се възприема толкова като политическа ерес, колкото като непростим пропуск във владеенето на етикета на Вашингтон: също като пушенето пред камера. В днешно време това просто „не се прави”.
След разкритията на Едуард Сноудън за мащаба и сериозността на следенето, извършвано от Агенцията за национална сигурност, обществено достояние стана и фактът, че Силициевата долина също е жизненоважен център на „Скритата държава”. За разлика от обществените поръчки във военната сфера и сферата на разузнаването, фирмите от Силициевата долина са изцяло ориентирани към частния сектор, но явно дейността им е от толкова голямо значение за правителството, че между тях е възникнала странна връзка. И въпреки че правителството е в състояние да принуди високотехнологичните компании да се подчиняват на Агенцията за национална сигурност, то предпочита да си сътрудничи с този ключов икономически двигател на принципа „око за око, зъб за зъб”. Може би това обяснява изключителната щедрост, която правителството демонстрира пред Долината по въпроса за интелектуалната собственост. Ако някой американец дръзне да „освободи” смартфона си (т.е. да го модифицира така, че да може да използва доставчик, различен от избрания от производителя), той може да бъде „зарадван” с глоба до 500 хиляди долара и няколко години затвор. Както се казва - дотук с прехвалените граждански права върху закупената собственост! Либертарианската поза на акулите от Силициевата долина, така внимателно култивирана в отношенията им с обществото, винаги е била измамна. Представителите на Долината отдавна следят с рекламна цел действията на всички хора с електронни устройства, затова не е никак чудно, че „Скритата държава” подражава на Долината и прави същото, но за специфични свои нужди. Освен това, няма какво да се учудваме, че за целта „Скритата държава” използва услугите на Долината.
Но все пак, въпреки основната роля на Манхатън и Силициевата долина, центърът на тежестта на „Скритата държава” е във и около Вашингтонските потайности. Физическото разрастване на „Скритата държава” и консолидацията й около Вашингтон сякаш открито се подиграва с безспирните възгласи, че властта в столицата е не функционираща и покварена. Това, че тайната и необяснима „Скрита държава” се рее свободно над двата края на „Пенсилвания Авеню”, е големият парадокс в съвременната американска политика. От една страна, имаме войни с дронове, следене на информационни масиви, тайни затвори и контрол като в Паноптикум[13], а от друга – обикновени и видими парламентарни институции на самоуправлението, сринали се до органи на бананова република насред срината обществена инфраструктура.
Резултатите от това противоречие не са някакви абстракции и вие ще ги забележите при обиколка на прогнилите и банкрутирали градове от американския среден запад. Но уви, те не се ограничават само до тези части на страната, изоставени от вашингтонския консенсус, който повелява разчет на финансовите резултати и деиндустриализация на икономиката в интерес на ефекта от сделките и цената на акциите. Този парадокс е очевиден дори в самия Вашингтон. Макар демографите и градските изследователи постоянно да обявяват Вашингтон за “световен град”, това не винаги е толкова очевидно за жителите му. Буквално при всяка сериозна лятна буря десетки, дори стотици хиляди граждани остават без ток, като аварията може да продължи с дни. От време на време има и режим на водата, засягащ големи райони заради лошо конструираната и неадекватно поддържана водопреносна мрежа[14]. За кметските власти във Вашингтон е непосилна задача дори строежа на транспортен коридор към международното летище в града – с малко повече късмет той ще бъде завършен около 2018 година.
И дори управляващите елитив „Скритата държава” да продължават да се самозаблуждават, че ще постигнат всемогъществото на Зевс, то има и доста по-различни мнения. Когато през 2013 г. „Pew Poll” интервюира 38 000 души по целия свят, бе установено, че в 23 от 39 изследвани страни мнозинството анкетирани смята, че Китай вече е детронирал САЩ като най-голяма икономическа сила в света или че просто му предстои да го направи. (…)
Освен това, има структурна причина „Скритата държава” да е достигнала своя краен предел на господство. Въпреки че сякаш плава над конституционната държава, нейният характер е основно паразитиращ, което означава, че тя е силно зависима от официалните механизми на управление. „Скритата държава” процъфтява, когато правителството прокарва облагодетелстващи я политики. (…)
И ако има нещо, което й е особено необходимо, това е мълчание, непрекъснати парични потоци и увереност, че нещата ще продължат, както в миналото. (…)
Накрая, последния ключов фактор за разклащането на „Скритата държава”, който ще разгледам, е Силициевата долина. Заради секретния характер на договореностите и объркващата им сложност, е трудно да се разбере до каква степен отношенията между Агенцията за национална сигурност (АНС) и Силициевата долина почиват на доброволно сътрудничество, на правна принуда или се дължат на тайното проникване на АНС в системите на софтуерните компании. Като се има предвид официалното изискване за информиране на клиентите, обезпокоени за сигурността на личната им информация, с цел тяхното умилостивяване, е трудно да се приемат за чиста монета либертарианските възражения на телекомуникационните компании. Те обвиняват правителството, че ги принуждава да правят компромиси с принципите си, докато в същото време тези фирми спокойно ги нарушават в изпълнение на търговските си цели. Има доказателства, че Силициевата долина губи милиарди от бизнеса си в чужбина заради частни лица, компании и правителства, които искат да запазят неприкосновеността на личните си данни. За предприемачите във високотехнологичния сектор е по-убедителен аргументът, свързан с финансовите измерения, отколкото с желанието на „Скритата държава” за патриотично сътрудничество. Освен това, за разлика от обикновения гражданин, високотехнологичните компании имат достатъчно дълбоки джобове и богат запас от юристи, с които да се борят срещу всякакъв правителствен диктат.
В резултат на по-горе описаните отношения на 17 януари 2014 г. се стигна дотам, че президентът Обама обяви преразглеждане на програмите за събиране на данни от страна на Агенцията за национална сигурност. В това число, той отне правото на АНС да съхранява записи на проведени по домашния телефон разговори, увеличи изискванията за издаване на съдебни заповеди за подслушване и прекрати практиките на шпиониране на „приятелски настроени” чуждестранни лидери. Критиците определиха промените като хитър пиар ход с незначителни последици. Но действията на АНС не можеха да останат незабелязани и имаха своето значение - шумотевицата, която ги съпътстваше, бе толкова силна, че президентът почувства, че е длъжен да реагира.
Когато противоречията в една управляваща идеология станат твърде дълбоки, възниква разцепление и самата тя започва бавно да се разпада. Корпоративни олигарси като братята Кох, например, престават да са постоянно доволни от правещите гафове политически формирования – например популистката формация, за чието първоначално финансиране и създаване те помогнаха. Силициевата долина, както и различни привърженици на идеологията на Айн Ранд, започнаха ловко да лобират Конгресът да ограничи правомощията на АНС – провиждайки в него основен компонент на управлението на „Скритата държава”. Получава се така, че и високотехнологичните компании, и правителството се опитват изцяло да господстват над хората, като събират личните им данни, но корпорациите в момента са в ситуация на „паникьосано напускане на кораба”, тъй като силните обществени реакции срещу скандалите в АНС заплашват приходите им.
Резултатът от хода на тези развития е несигурност. „Скритата държава” - основана върху стълбовете на националната сигурност и корпоративната хегемония, доскоро изглеждаше непоклатима. Последните събития обаче могат да доведат до нейното сериозно разклащане. (..)
Разкритията на Сноудън (с изненадващо силно въздействие), неуспешната военна намеса в Сирия и капризният Конгрес, чиито погрешни действия започнаха да причиняват главоболия в „Скритата държава”, показват, че в момента има силен глад за промяна. Онова, което обаче липсва в Америка, е уверена фигура, която да обяви, че идолите близнаци - националната сигурност и корпоративната власт, са остарели догми, които няма какво повече да предложат. И изненадващо бързо хората сами ще разберат какво се крие зад „Скритата държава”.
Хъфингтън поуст, със съкращения, 24 февруари 2014 г.
(Публикуваме този текст, след като основната теза, застъпена в него, бе развита в цяла книга, излязла в началото на годината и предизвикала широк отзвук в САЩ.)
Превод от английски Михайла Миленкова

[1] Сградата на американския конгрес.
[2] Понятието „скрита държава” е въведено в Турция, за да опише съществуващите в нейната политическа система обединения между влиятелни антидемократични кръгове, мафия, представители на елита в армията, органите за сигурност, правосъдната система и разузнаването (вътрешно и външно). Този термин има същото значение като „държава в държавата”. Аз го използвам, за да характеризирам хибридния съюз между управляващи, финансов и индустриален елит, който реално може да ръководи САЩ без одобрението на управляваните.
[3] The Party Is Over, 2013.
[4] 10 на 24-та степен.
[5] Преди 25 години социологът Робърт Низбет описа това явление като „характерната особеност да си безгрешен”. Това убеждение сред отговорните фактори им пречи да си дадат сметка за извършените „глупости”, като операциите в Гренада, Ливан, а сега и войната в Персийския залив. Към този списък може да добавим и 9/11, операциите в Ирак, Афганистан и Либия.
[6] Носител на наградата „Пулицър” за „Съвет и съгласие” (1960)
[7] Бивш финансов министър и дългогодишен служител на инвестиционния гигант „Голдман Сакс”.
[8] Бивш секретар на Министерството на финансите.
[9] Бивш финансов министър с ключова роля при намирането на решение от кризата през 2008 г.
[10] Бивш финансов министър и президент на Федералната резервна банка на Ню Йорк.
[11] От началото на 1988 г. всеки американски президент е бил възпитаник или на Харвард, или на Йейл. От началото на 2000 г. всеки загубил кандидат-президент, с изключение на Джон Маккейн, е завършил или Харвард, или Йейл.
[12] Писател и преводач, приближен до двора на кралица Елизабет I.
[13] Философът Джереми Бентам дава името „Паноптикум” на проекта си за идеален затвор.
[14] Правителството на САЩ пое ангажимента да се възстанови канализационната система на Багдад срещу 7 милиарда долара.

 

 

още от автора
Майк Лофгрен е бивш съветник на републиканските конгресмени, за които е работил 28 години. Завършил е история в Акронския университет и е бил стипендиант на „Фулбрайт” в университета в Берн и в Базел. След като се пенсионира, пише множество критични текстове срещу политиката на Вашингтон. Последната му книга - „Скритата държава: упадъкът на конституцията и възходът на правителството в сянка”, излезе през януари 2016 година.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”