Реплика от ложата (театър), брой 10 (3112), 18 март 2016" /> Култура :: Наблюдатели :: Жанрови капани
Български  |  English

Жанрови капани

 
„Сестри Палавееви”. Драматизация: Алек Попов и Деляна Манева по едноименния роман на Алек Попов. Режисура Елена Панайотова. Сценография Петър Митев. Костюмография Николина Костова-Богданова. Музика Асен Аврамов. Хореография Татяна Соколова. Видео Петко Танчев. Анимация Сотир Гелев. Фотограф Георги Вачев. Участват: Боряна Братоева, Мила Люцканова, Добрин Досев, Симеон Алексиев, Венелин Методиев, Елена Кабасакалова, Алексей Кожухаров, Ивайло Христов, Димитър Димитров, Красимир Василев, Троян Гогов, Димитър Банчев, Стилиян Стоянов, Петър Петров - Бас, Тихомир Кутев, Александър Секулов. ДТ – Пловдив. Гастрол в Сатиричен театър „Алеко Константинов – 9.03.2016.
 
Спектакълът на Елена Панайотова се движи с твърде променлив успех в жанра пародия на соцепохата. Казвам на соцепохата, защото, независимо от развитието на сюжета в десетилетието между 1943 и 1953 (между партизанското движение, влизането на съветските войски в България през 1944 и смъртта на Сталин през 1953), текстът на Алек Попов езиково играе изобщо със символиката на соцепохата в България. И играе с нея добре. Познаването на различните вътрешни нива на идеологическия дискурс и на неговата символика му позволява да я размества, преобръща и разиграва с рядко срещано в българската литература чувство за хумор. Удоволствието от тази игра на моменти изглежда е било толкова голямо, че дори му пречи да се самоограничава в изискваното от екшъна движение във фабулата на романа. Без да се спирам тук на централния въпрос за жанра, ще кажа засега само, че в драматизацията, която е направил Алек Попов заедно с Деляна Манева, фабулата под натиска на сценичната принуда е съвсем основателно доста стегната.
Действието е обрамчено между двете фази на случайната среща на сестрите Кара и Яра Палавееви в Лондон през 1953 г., където Кара е майор от ДС в българското посолство, а Яра е вече мис Финеган. Срещат се точно по време на обилния плач в посолството след смъртта на Вожда и срещата е повод за връщане към миналото и фактическото отваряне на действието към екшъна - партизанските им подвизи и причините за тяхната раздяла в Сърбия, където ги отвява войната. Представлението се разполага най-вече в тази част от фабулата.
Началото в посолството е само кратка експозиция, а четвъртата сцена на четвъртото действие, която е симетрична на началната и в която в посолството се появяват отново партизаните с Вапцаровата „История”, за да тръгнат към светлото бъдеще, изобщо е отпаднала в спектакъла. От влизането на двете близначки, дъщери на фабриканта Палавеев, в отряда през попадането в ръцете на анархистката група в Даданския лес и спасяването, през ученията в бивака и срещата на Кара с пионерчето след 9 септември – действието тече изцяло като пародия на соцекшън. И тече забавно.
Човек трябва съвсем да е лишен от чувство за хумор, за да не се забавлява искрено с абсурдния идеалистичен патос в играта на двете актриси (Боряна Братоева и Мила Люцканова) и със разбиващите със селските си номера “стоманената” линия на съветския “подводничар” Медвед български партизани. Тази пародийна линия се удържа най-вече от актьора Добрин Досев (Медвед) и двете чудесни млади актриси. И ако при тях контурът на образите е еднозначен, наистина добре следван без пропадания, при Досев все пак е най-доброто постижение на представлението. Неговият Медвед е доста по-сложна пародия на образа на партизанския командир и е единственият, които успява на места да премине в гротеска и да покаже истинската абсурдност на този образ. Пародийният рисунък на групата на партизаните е обаче с доста неясна стилова линия, макар всеки от актьорите да се старае усърдно да се справи с героя си. Режисьорката видимо ги е оставила да се оправят сами с колективния/хоров образ, а това е сложна работа, ако тя няма ясна представа какъв е този образ в цялостната логика на представлението и как всеки от тях се вписва в него. Паралелната двойка на враговете полицаи - Базов и капитан Нощ, е не по-малко забавна от сестрите и Медвед. При нея пародията е изцяло в стила на комикса и актьорите го постигат успешно - особено смешен е Симеон Алексиев (Базов). Сред най-интересните “герои” е музиката на Асен Аврамов, която е стабилен партньор на актьорите в представлението и носи чудесно чувство за хумор.
За съжаление обаче, възможностите на пародийната игра в текста не са напълно използвани от режисурата. Видеото и анимацията преобръщат плакатната и фотографска символика на периода с идеята визуално да изглеждат като комикс, но подходът има повече илюстративен, отколкото реално перформативен ефект в спектакъла. По-добре се е справила с костюмите Николина Богданова (особено на двете сестри), следвайки рисунъка на комикса от 50-те. Но, като цяло, визуалният свят на представлението, за съжаление, е далеч от равнището на игрите със символиката на соца, които играе езикът в теста на Алек Попов. За сценографията по-добре да замълчим. Изисква се също толкова добро владеене на визуалната символика на соцепохата, за да се създаде пространство, костюми и пластични образи, адекватни на текста.
Вярно е, че и в драматизацията е проблематично преминаването на веселата пародия на соцепохата в на места твърде мрачна гротеска. Но спектакълът съвсем не успява да се справи с това му предизвикателство. Затова въздействието силно спада дори в смешната сцена с разказа за сладоледа, който от Москва ще стигне до Враца, и особено безпомощно секва при “завета на Медвед”, когато той разказва, че Съветският съюз е затвор. Поради невъзможността да се справи тъкмо с жанровите обрати, вероятно е отпаднала и последната сцена от драматизацията. Така че, човек в последна сметка се чуди що е това, което гледа, доколкото жанрово то е ни риба, ни рак. За онези, които нямат никаква представа от епохата, вероятно е просто забавно преживяване, което мигом се забравя.
Текстът на Алек Попов беше белязан от рекламния етикет пародия на “партизански роман” и въпреки сериозните литературоведски анализи, той измести вниманието от резервите, които романът, но също и тази драматизация, все пак имат в жанровата и стиловата си характеристика. При всичките си кусури и колебания, текстът е много близо до онова, което с всички уговорки би могло да се нарече соцноар. И в този смисъл, ако не попадне в ръцете на Митовски, има шанс да се получи един добър филм при съвместна работа между режисьора и автора. Или и представление, и филм, ако Явор Гърдев, който има опит с Ханох Левин, братя Коен и Владислав Тодоров, реши да посегне към него.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”