Крешендо/декрешендо (музика), брой 10 (3112), 18 март 2016" /> Култура :: Наблюдатели :: В Русе март е фестивал
Български  |  English

В Русе март е фестивал

 

В началото на месеца към културния елит на Русе се присъединиха не случайни музиканти : Жан-Бернар Помие започна майсторския си клас по пиано още преди началото на фестивала „Мартенски музикални дни”, Иван Консулов и Георги Димитров работят върху стила и вокалните проблеми на „Симон Боканегра” от Верди, предстояща премиера, Емил Табаков и Минчо Минчев пристигнаха от Пловдив часове преди концерта си заедно със Симфоничния оркестър на Държавна опера – Пловдив. Тяхно е откриването на фестивала, след това идват и прочутите камеристи-барокисти от английския Ансамбъл за старинна музика. Така, близо три седмици тук се срещат артисти отвсякъде, музикална Аркадия става Русе. И понеже градът не е голям,фестивалът „Мартенски музикални дни” (за 56-и път) някак го покрива, обгръща, въпреки делниците, въпреки дъждовния неуют и студения вятър, който преследва хората по улиците. Вървят репетиции в операта, майсторски класове, изложби, пресконференции, радио- и телевизионни предавания. Една извънредност на битието завладява човека, подтиква го към аналогии... Такава е всяка година атмосферата тук. И всичко в живота изглежда на мястото си. Случаен избор във фестивала няма, затова съотношенията или сравненията на идеи, естетики, предпочитания се подслоняват в истини, същности, във високи професионални категории. Което е и смисълът на събитието.
От гледна точка на историята на фестивала, програмата на откриването бе повече от многозначителна. Музиката на Шостакович е неотделима от фестивалната традиция, която пази скъп спомен за композитора. Не само е гостувал на фестивала, но и през музиката си трайно е свързан с него. А фактът, че Минчо Минчев бе солист на концерта, свързваше с една друга линия във фестивалната история – на незабравими артисти инструменталисти. Три концертни пиеси показаха какво означава work in progress за процеса на интерпретацията. Елегантност, метафоричност във фразирането, изискана естетика в тембъра и звука, фино сменящ спецификата си спрямо Полонезата на Виенявски (деликатен, но непреклонно катализиращ  щрих), носталгично чувствен прочит на Песента на Владигеров (метаморфозираща динамична скала с изумително въображение на тембъра) и бляскава игра на светлини и сенки, на трепетно извайване на контраста, на невероятна инструментална видимост в перспективното партньорство с оркестъра под палката на Табаков. Бисът от Хендел, посветен на Георги Бадев, изработен заедно с музиканти от щрайха, бе затрогващ изискан жест-почит към паметта на колега.
Две композиции, полюсни за творчеството на Шостакович, бе избрал Емил Табаков: Празнична увертюра и Десета симфония. Увертюрата е добре лъсната музика, музика за „пред трибуната на Мавзолея”. Това не я прави лесна за изпълнение, изисква енергия и инструментален блясък от оркестъра. Старанието на музикантите не можа съвсем да преодолее степента на ръждясване на оркестъра, с който очевидно не се работи, както е необходимо, и не със стимулиращ равнището му репертоар. Но бе ефектно начало за фестивала с ентусиазирания професионализъм на музикантите, щастливи, за разлика от свои софийски колеги, че свирят Шостакович с Табаков. Десетата симфония е абсолютен контраст на увертюрата; след парадната приповдигнатост дойде дълбокият катарзис в неистова, потресаваща изповед. В тази музика Табаков е на своя територия, тя е много близка до личния му симфоничен профил, до начина, по който мисли в цялост принципите на музикалното развитие. Въпреки изконната възможност за патетичен прочит, той не върви по тази линия, търси равновесието в посланието – и в тази дилема конфликтът става още по-внушителен. Мащабът на творбата бе възпроизведен и чрез впечатляващата дисциплина на движението в оркестъра и колорита в изявите на неговите солисти духачи. Бавният разказ на първата част се сгъсти, уплътни, а колосалното симфонично изграждане от третата, флейтовата тема до тежките масиви музика, в които звукът дълбаеше, оставяше рани в пространството, бе паметно. Скерцото задълбочи драстично трагизма през звуковата сила и нейната помитаща ураганна мощ. Незабравимо свързани в драмата се изляха третата и четвъртата част, която в прочита на Табаков не изглеждаше никак оптимистична, а по-скоро символизираше изразената през тъжна усмивка безнадеждност. Музиката на Шостакович днес е по-актуална от когато и да било с „вградените” образи на злото, пошлостта, насилието над човека.
За първи път в България Академията за старинна музика „отключи” портата към английското тайнство „свирене на барокова музика”. Дойдоха в състав от 10 души. След смъртта на Кристофър Хогууд през 2014 г., ръководството на ансамбъла е поверено на цигуларя Павло Безносюк, свързан със състава от близо 30 години. Музика от Пърсел, Джеминиани, Галярд, Роман и Хендел бяха подбрали за гостуването си на фестивала, което е сериозен мениджърски успех. Зашеметиха слуха – с чудотворната комбинация от звукова гъстота и релефност и в същото време – магическото сякаш разстилане на звука като паяжина в пространството. Почеркът на Академията е своеобразен по отношение на стила, имат специфична философия за инициума на фразата, за импулсите в ансамбловата реторика, за преместване тежестта на тембъра в баланса между инструментите. Съзнанието е поканено да следи не само музикалния текст, но също и полифоничния му прочит от страна на музикантите. Тук не излизат сравненията с други ансамбли; тези хора сякаш поемат към музиката от възможностите на инструмента към възможностите на текста. Могат да си го позволят, защото са експерти по отношение на тази историческа епоха. Това им дава свободата да я „обръщат” в идеи, които се превръщат в нови метафори за стила Пърсел или стила Хендел, например, чиято музика сякаш чухме за първи път.
 
Русе-София
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”