Думи срещу думи ( литература), брой 10 (3112), 18 март 2016" /> Култура :: Наблюдатели :: Правото на страдание
Български  |  English

Правото на страдание

 
Варужан Восганян. „Прошепната книга”. Превод от румънски Ванина Божикова. Изд. Авангард принт, Русе, 2013 
 
Тази книга е издадена преди три години, но аз попаднах на нея едва сега; ще си позволя да се върна назад във времето, защото смятам, че е останала незаслужено недовидяна от критиката, а и от мнозина читатели, които биха проявили интерес както към нейната тематика, така и към възможността да се запознаят с още един прекрасно написан роман от балкански автор.
Варужан Восганян, роден през 1958 г., има странна визитка: поет и финансист, отгоре на това политик, дори министър на икономиката в Румъния през 2006-2008 г. Едно толкова противоречиво преплитане на идентичности ми се стори подозрително и отначало зачетох със скептицизъм. Още предговорът, написан специално за българското издание, ме отказа от всякакви предубеждения към литературните способности на финансовите министри (и тук си спомних за българския пример в лицето на Христо Белчев, убит през 1891 г.). Восганян е автор на три стихосбирки, когато прави белетристичен дебют: „Прошепната книга“ се появява през 2009 г. и веднага събира пет награди; до днес е преведена на седем езика.
Най-лесно е да се каже: това е книга за съдбата на арменския народ от 1895 г., когато започват първите кланета и конвоите от Източна Анадола към пустините в Месопотамия, насам. И наистина, романът има ясно изведен исторически план, неговата основа е изградена от факти, документи и спомени на очевидци. Това е планът на голямата история, на Историята, за която смъртта на хиляди хора представлява статистика; разказът, който се пише от гледната точка на победителите или на потомците, за които събитията придобиват все по-легендарен нюанс. Дори в този план на Историята, която е виждала всичко, разказът за арменския геноцид от периода 1895-1922 г. звучи ужасяващо, представен с емоционално овладяната, но може би затова още по-трагична реторика на спомена. Милион и половина хора, сред които повечето жени и деца, подкарани на стада през пустинята, заколвани, разчленявани, давени със специални салове, задушавани в пещери, заравяни живи, охранявани в специални полета, за да бъдат оглозгани от гарвани и орли… Да изговаряш голямата история означава по някакъв начин да пребиваваш сред победителите. Още по-лошо обаче е да мълчиш за нея: мълчанието отрича възмездието над тези, които са убивали, и засилва чувството за вина сред потомците на убитите. Затова Восганян прави избора да говори, макар и насред политическа ситуация, която е толкова обременена с настоящите, че сякаш би искала да забрави за миналите проблеми.
И все пак „Прошепната книга“ не е роман, който търси възмездие; може би и това, но като вторичен ефект покрай много други неща. Сред тях на първо място е потребността да бъде разказан онзи вид история, до който „истинските“ исторически книги не стигат, но за който поетите – като Вапцаров например в стихотворението „История“ – понякога пишат. Това е историята на личните съдби, на малките разкази, скрити в гънките на големите световни процеси. Романът на Восганян събира десетки такива разкази за съдбите на хората – живи и мъртви, известни и неизвестни, преплита ги помежду им или с фактите, с официалните публикации. Получава се богат и разнообразен (анти)приказен наратив – като чудноват шарен килим, който неволно ни връща към близкоизточния „подход на Шехеразада“. Изглежда така, сякаш прогоненият народ се връща назад; неговата символична победа е способността да опази най-дълбоките корени на своя произход в умението за разказ, свързан с традициите на изгубените земи. Затова романът може да бъде наречен и книга на паметта. Най-силните спомени на повествователя са свързани с най-прости предмети и състояния: стари снимки, миризмата на втасващо тесто, уханието на ситно смляно кафе, цигулката на дядо Гарабед, броеницата на дядо Сетрак, вкусът на ануш абур… Значителна част от книгата представлява интимен и съкровен разказ за живота от детството в малкото молдавско градче Фокшан, сред колоритните фигури на близките хора и табиетите на арменската общност там. И тук Историята разкъсва историите, изхвърля уседналите мигранти от трудно съградения дом: войната, фашистката окупация, адът на съветските депортации из Сибир… „По света има толкова много болка, че няма смисъл да добавяш още с помощта на въображението“, пише авторът.
„Прошепната книга“ не е измислена: всяко име, всяка история в нея са съществували на своето място и в своето време. Восганян ги събира и вплита в сложно конструиран, майсторски изработен килим-наратив. Възвишеното и ужасяващото, голямото и малкото, красивото и грозното съществуват едновременно, защото такава е била съдбата на целия арменски народ. „Няма арменско семейство на този свят, в което да няма някой изчезнал в един от кръговете на смъртта. Така човек може да се моли покрай всеки масов гроб с мисълта, че там лежи някой от семейството му.“ От името на своя народ писателят се бори за това, което нарича „правото на страдание“ – не на някакво мазохистично „право да страдаш“, а напротив – „да приемеш факта, че всеки човек, всеки народ има свои символи, отправни точки и ценности, има свои болки и следователно – неизлечими рани, които трябва да бъдат уважавани“.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”