Косъмче от четка (изкуство), брой 10 (3112), 18 март 2016" /> Култура :: Наблюдатели :: Самоизолация или бягство
Български  |  English

Самоизолация или бягство

 
„Форми на съпротива 1944 – 1985“, куратор Красимир Илиев, 3 март – 26 май 2016 г., СГХГ
 
Историята на българското изкуство в периода на комунистическата диктатура все още не е написана. Засега разполагаме само с монографията на Димитър Аврамов „Летопис на едно драматично десетилетие“ и отделни статии по въпроса. Вероятно историците на изкуството, които ще напишат тази история, в момента са студенти, а може би дори ученици. Твърде много престъпления, унижения, лъжи, полуистини и конформизъм крие този период, а много от хората, които съучастваха по един или друг начин в съсипването на човешки животи, все още са живи. В този смисъл, изложбата „Форми на съпротива 1944 - 1985“ е възможност отново да се повдигне булото над услужливо забравяните тъмни страници от близкото ни минало. Трябва да се каже, че Софийската градска галерия е последователна в усилията си да осветли случилото се с нашето изкуство през годините на комунистическия режим и непосредствено след неговото рухване. През 2015 година беше показана изложбата „Изкуство за промяна 1985 – 2015“ с куратор Мария Василева, която беше фокусирана върху последните години на режима и усилията на различни автори и артистични групи за промяна не само в изкуството, но и в обществото като цяло. Сега в залите на СГХГ можем да видим изложба, обхващаща предишния период - от 1944 до 1985 година. Всъщност, това е първата изложба, която се опитва с помощта на художествени произведения, текстове и документи (за първи път се показват досиета на репресираните художници) да сглоби цялостен разказ за ситуацията на несвобода в българското изкуство през годините на комунизма. Тя е фокусирана върху отношенията власт – артисти в посочения период и показва работи на художници, които са станали жертва на режима или доброволно са избрали самоизолацията и бягството извън страната.
Изложбата е фокусирана върху отделни съдби, а не върху тенденции в изкуството от този период. Красимир Илиев се е опитал чрез отделните истории на художници да покаже как действа системата с тези, които не приемат правилата на играта, наложени от Партията по съветски образец. Тези правила касаят както определена естетическа доктрина (социалистическия реализъм), така и различни форми на лоялност към режима и неговите институционални структури и протежета в сферата на изкуството.
Естетическата доктрина след 60-те години минава на заден план, но не и лоялностите, за които стана дума, както и общото условие да не се критикува открито режимът. Предполагам, че най-силните възражения към тази изложба ще бъдат насочени точно към късния период на комунизма, когато, в общи линии, почти всички репресирани художници в първите години след преврата на 9 септември 1944 г. са реабилитирани, а в ОХИ-тата социалистическият реализъм е в отстъпление. По това време СБХ става най-мощната творческа организация в страната. Членовете на Съюза могат да разчитат на редовни откупки; правят се международни биеналета, триеналета и безчет пленери и симпозиуми; творческата база на СБХ е разпростряна във всички живописни градчета на България. За каква съпротива можем да говорим в този късен период на режима? Трябва да признаем, че въпреки значителното разширяване на полето на творческата свобода, в тези години няма примери на изкуство, което да е дотам радикално естетически и същевременно с директно политическо послание, че да предизвика реакция от страна на властта. По това време тя не се страхува от „формализма“, който е преследван в първите десетилетия на режима. Тя се страхува само от директното и публично изобличаване. Свободата да експериментират с цветовете и формите (основно в границите на ранния модернизъм) и гарантираните откупки правят художниците конформисти по отношение на останалите аспекти на несвободата в тогавашното общество. Малцина са тези като „лудият“ Генко, които на публични места открито говорят срещу властта, но за тях в психиатриите има инсулинови инжекции. Системата е станала много по-гъвкава. По това време автоцензурата и страхът за привилегиите са всъщност много по-ефективни от пряката репресия. Но дори и тогава има хора, като Любомир Далчев или Григор Бояджиев, които бягат от България не защото са репресирани, а защото са отвратени от общата атмосфера на лъжа и посредственост. Всъщност, през целия период на комунистическия режим бягството извън страната и най-вече самоизолацията вътре в нея са единствените форми на съпротива, които малцина български художници избират.
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”