Български  |  English

След санкциите

 
В Европа разговорите за това, че е възможно още тази година да паднат санкциите срещу Русия, са все по-чести. Към страните, традиционно благоразположени към Русия, като Италия и Австрия, изглежда е готова да се присъедини и Франция. На ниво експерти започва обсъждане как в близко бъдеще биха могли да изглеждат отношенията с Москва. На този въпрос засега отговор няма, но е поне възможно да се правят предположения, като се изхожда от обективни показатели.
И така: юридическите отношения между Русия и Европейския съюз се базират на Споразумението за партньорство и сътрудничество (СПС), подписано през 1994 година и ратифицирано три години по-късно. Това е обемен и много подробен документ, който регламентира различните аспекти на сътрудничеството, а като политическа цел има отношения на „стратегическо партньорство”. За развиването на СПС има и други нормативни актове и декларации, включително и за намерението да се създадат четири „общи пространства” – в областта на икономиката, правото, културата и т.н.
Идеологическата основа на СПС е идеята за „Голяма Европа”, някаква общност с единни правила и ценностна насоченост, които се формират около Европейския съюз. В тази „голяма Европа”, след разпадането на СССР, се преобрази идеята за Общоевропейски дом, която Михаил Горбачов активно поддържаше и която намери отражение в Парижката харта за нова Европа от 1990 г. Прочее, тогава се предполагаше паритетно участие в строителството на тази нова Европа, което загуби своята актуалност с изчезването на СССР.
Русия се възприемаше (а в този момент и самата тя беше готова да се възприема) като реципиент на регулативна база, а не като равноправен създател на новата.
В средата на 2000-те години започна разговор за подготовката на базово споразумение, което да замени СПС, изтичащо през 2007 г. Имаше се предвид, че следващият договор ще включи в себе си опита от взаимодействията, натрупан до този момент, и ще заложи основи за по-нататъшно качествено сближаване. Всъщност, към този момент политическата обстановка започна да се променя, удължиха действието на СПС, преговорите за нов документ се водеха с все по-малък ентусиазъм, после се и прекратиха.
Отношенията наистина отидоха на ново равнище, само че не нагоре, а надолу.
Вследствие на това бяха въведени взаимни санкции след началото и бързото задълбочаване на украинската криза. Времето на декларираното „стратегическо партньорство” завърши, като остави и в двете страни неприятен вкус в устата.
В известна степен това предизвика в участниците и чувство на облекчение. Грубо казано, омръзнало им беше да се преструват и да измислят прогрес в развитието на отношенията, който бюрократите постоянно да отчитат. Промените зарадваха много по-малко бизнеса, който се беше добре приспособил да работи в благоприятна политическа среда. Но събитията през 2014 г. - 2015 г. показаха, че в днешния свят сблъсъкът на политиката и икономиката завършва с поражение на икономиката.
Връщане към предишния модел няма да има, даже ако си представим съвсем слабо вероятния сценарий за безконфликтно умиротворяване на Украйна.
И Русия, и Европейският съюз днес са съвсем други в сравнение с началото на 90-те, когато се поставяше предишната основа на отношенията. Опростено казано: Русия вече не иска да стане част от единна Европа, а единна Европа се е уморила от експанзии и се стреми да се „прибере” в себе си, за да регулира своите многобройни вътрешни противоречия.
Струва си да се отбележат няколко основни параметъра, в рамките на които има смисъл да се обсъжда бъдещата схема на отношения.
Първо, не е възможно да се възстанови „стратегическото партньорство” по модела на 1990-2000 години. Логиката „Голяма Европа” е вече неприложима. Преговорите по нов базов договор, които се водеха вяло от края на 2000-те години, не продължават в предишния си вид.
Отношенията след сегашната криза няма да имат всеобемащ характер, а по-скоро ще се фокусират върху отделни приложни области. Всъщност, Русия започна да предлага такъв вариант дълго преди украинската криза, когато Москва обяви идеята за кратко декларативно споразумение вместо СПС, което да се придружава със секторни (всъщност, отраслови) и много практически договори.
Въпросът за „общи ценности” вероятно ще излезе от употреба. Не само защото те са оспорвани от Русия, но и защото Европейският съюз твърде вероятно ще претърпи ценностна промяна във връзка с необходимото преразглеждане на модела на интеграция. Проблемът с бежанците вече служи за катализатор на този процес.
Второ, има практически аспекти в отношенията Русия – Европейски съюз, при които е невъзможно да се действа вън от зависимостта от политическата атмосфера. Това е енергетиката (поне за две десетилетия взаимозависимостта е неразривна), придвижването на хора (днес много по-малко остър проблем заради казуса с бежанците), развитието на граничните територии (крайграничното сътрудничество, необходимостта от решаване на общи проблеми). По всяко от тези направления интензивното взаимодействие не е изключено, обаче да се включва всичко това в единна програма и да се търси обща основа за всички тях не е необходимо. Още повече, че собственият нормативен фундамент на Европа може да започне да се променя и под въздействието на вътрешни промени, и поради сключването на Трансатлантическото търговско споразумение под егидата на САЩ.
Трето, въпросът за перспективите пред икономическото развитие сега е много по-актуален не в мащаба на „Голяма Европа”, която не се случи, а на „Голяма Евразия”. Главната причина за това е външна: Китай се обърна на запад и съвсем сериозно е решил да строи пътища до Европа и Средиземноморието. И този фактор в перспектива ще влияе все повече и повече не само на Русия, която се опитва (вяло) да завие на изток, но и на Стария свят.
Форматът Русия – ЕС е безполезен за организирането на „Голямата Евразия”, но се нуждае от многопланов диалог: Европейски съюз – Евразийската икономическа общност (ЕАИО), Русия/ ЕАИО – Китай, ЕС – Китай и, накрая, Китай – ЕАИО – ЕС.
Именно в последната комбинация има смисъл да се обсъжда онова, за което преди говореха Москва и Брюксел – общото икономическо пространство, хармонизацията на правила и норми. Едно възможно преимущество: в този многоъгълник има шанс за решаване на проблемите на страните, които са увиснали между различни интеграционни проекти и се превръщат ту в поле на безсмислена конкуренция, ту в никому ненужна тежест. Става дума за няколкото бивши [съветски, б. р.] съюзни републики, които така и не намериха устойчива основа за развитие.
Четвърто, принципно се измени съдържанието на понятието „европейска безопасност”. И работата не е само и не единствено в Украйна и в други страни, където Русия и ЕС/НАТО влизат в реално или въображаемо съперничество (въпреки че украинският пример показва колко лесно е хлъзгането към военно противопоставяне дори да е от странен, опосредстван тип).
Европа като цяло престава да бъде пространство на гарантирана стабилност. От една страна, това е свързано с факта, че ЕС не може и няма да успее да се огради от все по-фаталните провали в Близкия Изток. От друга – натрупаните вътрешни дисбаланси на проекта водят към демонтирането на обединяващи режими (изглежда Шенген в сегашния си вид няма шанс) и задълбочаващо се противоречие между страните членки.
Най-опасната зона е югоизтокът на Европа, Балканите, където кризата на европейските идеи може да доведе до възобновяването на изглеждащите загасени конфликти от близкото минало.
Бежанците и тук са мощен катализатор. Централна Европа, която все по-единно застава срещу Берлин и иска от него да реши (фактически вместо цяла Европа) въпроса с бежанците, заплашва да се превърне от главен апологет на европейския проект в негов основен критик. А пък съчетаването на нестабилната ситуация в страните на „Източното партньорство” с брожението в страните от Централна и Източна Европа при най-лош сценарий възражда версия на конкуренцията за „междинна Европа”, която два пъти води до големи войни през ХХ век.
И укрепването на ОССЕ, за което сега много говорят, няма да помогне. Организацията е наследник на Хелзинкския процес, който беше много важен за осигуряване на европейската безопасност в годините на Студената война, а след нея се привиждаше като инструмент за градеж на самата тази „Голяма Европа”. Когато е изчезнало и едното, и другото, смисълът от ОССЕ е минимален.
Тези опасни обстоятелства би трябвало в идеалния случай да накарат всички да запретнат ръкави и да се хванат на съвместна работа за минимизирането на растящите рискове за онова, което преди искахме да наречем „Голямата Европа”. А вместо това имаме, неизвестно защо, мински процес и още няколко месеца маневри около санкциите...
 
Газета.ru, 28.01.2016
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”