Български  |  English

В стихията на варварството

Премиера на Атила от Джузепе Верди в Софийската опера

 
Културата е памет за най-същественото. Затова тя, наред с другото, трябва да ни покаже и как да живеем с истината, че варварството е винаги част от участта човешка.
 
Сред 26-те си опери, в „Атила”, своята девета подред, Верди противопоставя на скотството и жестокостта високия романтически мит за духовното единство и неотменимата справедливост. Той е бил запленен от съдбата на легендарния предводител на хуните, когото Данте нарича „бич на земята”. И преди Верди ХVІІІ век използва образа на Атила и неговия противник Аеций. Те присъстват в композиции на Хендел и Глук, дори Бетовен търси канава за либрето върху историята на варварина, смутил Рим и споменаван нееднократно в епоса на нибелунгите. Верди е виждал във Ватикана импозантния стенопис на Рафаело, показващ как папа Лъв І плаща прескъпо мира си с Атила, а вероятно и алегоричната фреска на Дьолакроа, завършена през 1840 г., която изобразява бунтовния дух на Италия в стълкновение с вихрения Атила.
Интересът на Верди към участта на хунския вожд не е случаен. Той търси нещо повече от наситена колизия; търси сюжет, въплъщаващ духа на възземащото се италианско самосъзнание. Верди неочаквано научава за популярната трагедия на Захариас Вернер „Атила, крал на хуните” (1804), призната от авторитета Гьоте. Драмата е вдъхновена от недостоверна бележка на хрониста Марцелин Комит, според която безжалостният мъж бил обезглавен в шатрата си от собствената му жена в първата им брачна нощ. Верди прочел за пиесата в книгата на мадам дьо Стал „За Германия”. Немският романтичен драматург, родоначалник на жанра „трагедия на съдбата”, изпълнена с ярки театрални ефекти, исторически или средновековни персонажи, обвити в тайнственост и съдбовни прокоби, изненадал Верди с „великолепни, много впечатляващи неща и три превъзходни характера”. Най-вече с Атила - „не предполагащ никакво развитие”, историческата съпруга Илдико/Иделгонда/Одабела и Аеций/Ецио – „великолепен, много ми допада в диалога с Атила, когато му предлага да поделят помежду си света... така че трябва да измислим четвърти действащ образ”, любимия на Иделгонда – Валтер/ Форесто. Верди вижда в сюжета шанс за своеобразен призив към независимост. По това време Венеция все още е част от Австрийската империя и е учудващо как старателните цензори изобщо допускат премиерата й на 17 март 1846 г. в Театро „Ла Фениче”.
Разбира се, ако гледаме на операта само като на израз на борбата за независимост, бихме изпаднали в едностранчивост спрямо художествената й пълнота. „Атила”, макар и чрез историческа препратка за борбата между римляни и хуни от V век и опожаряването на Аквилея, е израз на нажежената духовна съпротива и жажда за еманципация, която ще избухне с пълна сила в прословутата му опера „Битката при Леняно” само три години по-късно, с която ще заслужи званието „Маестро на Революцията”.
Операта е в стила на късния маниер на Рисорджиментото (Risorgimento), който е продължение на казаното от италианския романтизъм на Росини, Доницети и Белини. Верди развива единството между мелодия и драматургия – ефектът на контраста е подчинен на експресивността на чувството. Мелодическите криви, построени в стремителни градации от напрежение, приповдигнатост и отпускане, съставят вътрешната архитектоника на творбата. Методът е разпрострян от микрониво в арията, дуета, сцената до цялостната драматургия. Стремежът към яснота води и до пестеливост на музикалната реторика. Оркестърът продължава да е средство за създаване на атмосфера, за емфазиране на колизията, но и опора на вокалното действие, което концентрира психологическия смисъл. Акценти все още са обособените ария, дует, квартет или хор. Целта обаче е новото драматургично-емоционално единство на цялото – или така търсеният творчески идеал на Верди за drama per musica, превърнал се в основа на естетическото му кредо –„хубаво е да обичаш правдата, но още по-хубаво е да я сътвориш”. И ако в „Атила” психологизмът отстъпва пред героиката и патетиката на масовите сцени, а до новите похвати присъстват епизоди, изградени по баналните шаблони на италианизма с доста сурова музика, то още тук се долавя умението виртуозността на белкантото да се подчинява на драматургията, а не просто да изумява и възхищава. Уж монолитният характер на Атила става повод за Верди да постигне по-дълбока и сложна емоционална образност - както в общото внушение, така и в съотнасянето на варварина към Одабела, Ецио или Форесто.
Приповдигнатият патос на тази сурова, мъжествена и експлозивна музика в спектакъла на Софийската опера е постигнат чрез енергични темпа, маршови ритми и резки отривисти мелодии. Диригентът Велизар Генчев владее архитектониката на партитурата, като запазва както строгостта и възвишеността чрез една чиста темпова логика, така и стихийността, налагайки по-обемно и динамично звукоизвличане. Оркестърът под неговата палка е концентриран и успява добре да артикулира мощната естетика на контраста, създавайки напрегната или тържествена атмосфера, без да наруши кантиленното единство. Въздействащите масови сцени – откриващият мъжки хор, оркестровото въведение и хорът от баси в стил средновековен хорал от началото на втора картина, както и смущаващата нощна буря и последвалата я картина на утринно спокойствие или разгърнатият финал на квинтета с хор, са емоционално плътни моменти, които заслужават да бъдат подчертани. Образът на природата с ономатопеично или акустично дескриптивно присъствие при Верди се среща много рядко и всяка поява е знакова, бележеща обрат или символна натовареност – така е в „Макбет”, „Риголето” и „Отело”. „Атила” не прави изключение. Велизар Генчев много добре изразява изключителността и символния характер на сцената, като насища оркестровия звук с богат колоризъм, а умиротвореното просияване на зората  се откроява като чисто въплъщение на романтическия идеал на рисорджименото, според който разумното начало и справедливостта рано или късно ще надделеят над страстите и жестокостта.
Сегашната премиера е възстановка по версията на Пламен Карталов от 2011 за Царевец и „Опера в парка” от 2012. В нея режисьорката Юлия Кръстева обаче поставя и свой акцент върху вътрешните противоречия в героите и ситуациите. Въпреки че основните ремарки и най-вече финалът с гонещите се сенки от интерпретацията на Карталов са съхранени. Въздействащата стилна сценография е дело на починалия в края на миналата година Борислав Стойнов – един от значимите български сценографи от последните десетилетия. И тук личи строгият му изчистен почерк и умението му да метафоризира пространството. Сцената напомня забит в земята връх на стрела или копие. Центърът е тъмен, ограден от стъпала, оформящи огромен обърнат триъгълник. Той сякаш подсказва етимологията на името на хунския вожд - от готски atta – il, „баща на земята”, и варварския обичай да се присвои земята в обхвата на стрелите на лъка. Пространството високо над и зад аванса е нещо като мостик-виадукт, отварящ поглед ту към небето с препускащи огнени облаци, ту към преграда от непробиваеми римски щикове. Не толкова обоснована от сценичната реалност е костюмографията на Любомир Йорданов (когото неотдавна също загубихме), защото смесва облекла с исторически характер и групи със съвсем съвременен облик.
В „Атила” Верди отприщва своя творчески максимализъм. Докато композирал „Атила”, се интересувал от всичко тевтонско, даже помолил един скулптор да му направи скица на облеклото на Атила от Рафаеловия стенопис. Взискателност, но преди всичко към артистичната убедителност и вокалното майсторство. Тук са необходими пределно обемни и гъвкави гласове, особена музикална рефлексивност и интерпретаторски опит. Може би заради това „Атила” не е от най-често поставяните произведения. Това е едва втората инсценировка в София след емблематичната от 1983 г. със знаковите златни имена Гена Димитрова, Никола Гюзелев и Стоян Попов. Драматическият ток се създава тъкмо около образа на безмилостния хунския вожд, но също и достоен, величествен и влюбен мъж, който цени гордостта и смелостта. Верди се интересува от темата за съдбата - неизбежно трагическо предопределение, като тук я въвежда чрез фигурата на Атила - веднъж чрез проклятието-участ, и втори път чрез заслуженото възмездие. В партията се редуват Мартин Цонев и Светлозар Рангелов. И двамата притежават добър артистичен рефлекс. Цонев обагря Атила с повече трагизъм, причудливост, хищническа осанка и властническа непристъпност, Рангелов пък акцентира на заблудата, пропукването и доверието към Одабела. Въпреки органичността и на двамата изпълнители, все пак остава някаква неудовлетвореност от образа на Атила. Цонев е много интелигентен вокалист на нюансите и чувството за мяра, но като Атила не му достига вокална импозантност, обем и клокочеща страст. В енергичния дует с Ецио или в арията от второ действие «Mentre gonfiarsi l'anima» Цонев постига блясък, проникновеност и дори нежност, но все пак не е типичен бас профундо, тъмен и тежък, а е с по-светъл, подвижен и кадифен характер, който не смогва да предаде съдбовния трагизъм на Атила. При Рангелов има опит за мащабност, но оттук идват на места неуместни портаменти и известно темброво еднообразие.
Като Одабела се редуват Габриела Георгиева, Баясгалан Дашням и Радостина Николаева. Георгиева е певица с мощен пробивен и звънък драматичен сопран. Именно тя е открояващата се Одабела – може би най-сложният образ в операта, откриващ серията кървави жени на Верди. Георгиева отлично умее да преминава от героика към лирически интонации, тя е ту девица-войн и бясна валкирия, ту влюбена жена, ту разкъсвана от вина дъщеря. Дръзко, бляскаво и мълниеносно е изпълнението й на героическата каватина «Santo di patria indefinito amor», където необходимият огромен вокален диапазон е добре защитен от дълбоки низини през сочни и плътни средни тонове до хладни разсичащи височини. Габриела има само едно вокално затруднение и това е легатото, което я принуждава да прави рискови, остри преходи или през сила в крешендо, или в по-лиричните в директно пианисимо. С много красота тя извайва и единствения в операта лирически акцент, деликатната ария «Oh nel fuggente nuvolo» („В този отлитащ облак”) във формата на романс, където затрогва с интимната си изповед и постига изящна поетическа филигранност и светлина. Като римския войн и любим на Одабела се представи Даниел Дамянов. Неговият Форесто е някак безцветен, лишен от вокална дързост. Дамянов не рискува и бляскавата каватина «Ella in poter del barbaro» преминава незабелязано, макар и без интонационни неточности, но с много вибрато, не по-различно се представя и в романса от последно действие «Che non avrebbe il misero». Доста по-освободени във вокално отношение са изпълнителите на Ецио - Венцислав Анастасов и Бисер Георгиев. Все пак, бих откроил интерпретацията на Анастасов, която е артистично и вокално най-адекватна. Неговият мощен баритон, зареден с пробивност, успява да въплъти както достолепността на римския патриции, така и неговата болезнена горделивост. Ецио е властолюбив, интелигентен и загадъчен мъж. Верди нарочно подчертава вокалните контрасти от моменти с матова приглушеност до рязка, почти стоманена отчетливост. Анастасов разгръща в пълнота вокалните си способности, а в дуетите и финалния квартет умело импонира на цялото. Много убедителен е дуетът Анастасов-Ецио и Атила-Цонев, където двамата постигат онова увличащо, така характерно за ранния Верди надстрояващо се темпо с енергичната тема, пречупена в прословутите думи на римлянина, възприети като политически профетизъм: „Вземи целия свят, само Италия, само Италия на мен остави”.Анастасов се откроява и в арията от второ действие „Моят жребий е хвърлен“ (E' gettata la mia sorte), където гласът, така пластичен в движението си от низини към височини, постига почти демоническа откровеност.
Времената се менят, изкуството и неговата роля – също. Но ако е вярно, че се освобождаваме от страховете и демоните си, като ги назоваваме, че спасението е всъщност разбиране, то тогава също е вярно, че уроците на историята се научават и чрез произведенията на изкуството, които надмогват баналното в името на общочовешкото. Именно затова можем да съпреживеем големите идеи, въплътени в художествено произведение като „Атила”, оказало се отново актуално днес, когато пак се сблъскваме със стихията на варварството.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”