Български  |  English

Гео Милев - отново в Народния театър

 
„Гео”. Мистериално действо по романа на Христо Карастоянов „Една и съща нощ”, сценична версия и режисура Иван Добчев, сценография Венелин Шурелов, костюми Петя Боюкова, музика Христо Намлиев. Участват: Леонид Йовчев, Валентин Ганев, Александър Кънев, Павлин Петрунов, Алисия Атанасова, Марин Янев, Албена Ставрева, Сребрина Георгиева, Виктория Колева, Сава Драгунчев, Йосиф Шамли, Неда Спасова, Кристина Кулиш, Ева Данаилова, Зафир Раджаб, Румен Драганов, Димитър Илиев, Росен Гицов, Димитър Бисеров, Кети Райкова, Ели Колева, Аделина Желязкова, Михаела Илиева, Самуела Церовска, Надежда Колева, Дани Атанасова, Стилиян Желязков, Михаил Стоянов, Георги Сиркатов, Бюрхан Керим, Константин Еленков, Пламен Петков. Народен театър „Иван Вазов“. Премиера - на 13 и 14 ноември 2015.
 
Гео Милев режисира в Народния театър „Мъртвешки танц“ на Стриндберг. Спектакълът се играе от 11.01.1920 до края на сезона, общо 11 пъти. Сравнено с живота на постановките тогава, може да мине за успех. През 1923 г. работи върху „Електра“ на Хофманстал и стига до генерална репетиция през януари 1924. Артистическият съвет на театъра (включващ Владимир Василев, Ст. Л. Костов, Андрей Протич, Сирак Скитник) решава обаче спектакълът да бъде „изключен от репертоара“.
Иван Добчев връща Гео Милев в Народния театър – с принципите и възгледите му, но и като персонаж – в нещо, именувано „мистериално действо“. Той не само прави сепващ, вдъхновен и вдъхновяващ спектакъл, но задава решения и въпроси, отвеждащи в сферите на естетическото, историческото и социалното изобщо – към стоенето и действането в тях.
 
Милев/Добчев
Добчев в немалка степен „присвоява” визията на Милев за изкуството. Неговата „абсолютна реалистика“ предполага не пресъздаване на нещата, а сливане с тяхната „душа“. Постига се чрез бягане от натуралистичните подробности и стигане до простота: до основната ритмична форма и линия. Театралното е в ритъма, който е стилизирано съчетаване на елементите – фрагмент, а не изобразително или аналитично следване. Сърцевината на театралното е сгъстяването. Синтез в мисълта и в средствата.
Театърът е съборно изкуство, казва Гео Милев. Съборността му не приютява обаче зрителските вкусове. Не театърът трябва да се подчинява на публиката, а тя на него. Театралното изкуство трябва да се развива, пренебрегвайки присъствието на публиката. Милев/Добчев са в синхрон с Мюлерово/Гочевото: „Театърът може да преоткрие своята памет за действителността само когато забрави публиката си. Приносът на актьора към еманципацията на зрителя е собствената му еманципация от зрителя“.
Гео Милев атакува пряко Иван Вазов, „чиято мастита сянка лежи и до днес върху Народния театър и върху цялата българска литература“. Театърът трябвало да се съобразява с вкуса на широките народни маси. Тоест, коментира Милев, да стои по-ниско от него. Тогава неговата задача се свежда до доставяне на забавни зрелища, на „тенденциозни драматически дрипи“. Да се обслужва обществото с театъра е обаче деградиране на театралното изкуство. Това е чудовищният пасив на българския Народен театър. При Добчев тази диагноза се прогласява от „бариерата“ – от авансцената на същия този театър.
 
Мистериалното действо
Основният образ на действото, казва Добчев, е панихидата, ритуалът, където е възможно да се срещнат живите и безследно изчезналите/мъртвите. Действително, панихидата е паметуване на смъртта през перспективата на Пасхата, при което душата на починалия се моли заедно с живите. Панихидата е среща, нейната „вечная памят“ е насочена към възкресението: на сега покойните и на сега живите.
Програмата на Добчев застава срещу очертаната от Валтер Бенямин алтернатива на предния век: естетизиране на политиката (фашизъм) или политизиране на изкуството (комунизъм). В спектакъла си той паралелизира три измерения, без да ги отъждествява. „Гео“ е полемичен триглас в сферите на естетическото, историческото и социалното. Единият път е „битката със старото, домораслото изкуство“; другият е движението през историята; третият е продуктивното говорене за „нещата сега“. Обединява ги усетът за пропадането в кладенеца на обезличаването и самозаличаването, ала и устремът към излизане на „горната земя“.
 
Естетическото
Преди десетина години обяснявах надгражданията в театралността „Сфумато“, и в частност при Добчев, като „спирала“. Говорих за търпеливото дирене и показването на междинни резултати, докато се стигне до кулминираща дестилация на усилията. „Гео“ е връх на няколкогодишно търсачество. Жестът носи стряскаща категоричност.
Натурализмът, веризмът, психологизмът и техните мутации са радикално изхвърлени. Може да се говори за елементи от Брехтовия епичен театър, но колкото да се заяви отстранеността от другия (не толкова „Аристотеловия“, ами „Вазовския“). По-скоро имаме работа с „монументално изкуство“, както го формулира Гео Милев.
Трябва ли някакъв етикет, хрумва ми наглед нелепото „експресионистичен кубизъм“. Технически гледано, Добчев върви по пътя на синтетичния кубизъм. Сезанисткият отказ от оптическата перспектива, отстраняването на случайните напластявания, извеждането на формата чрез аналитично редуциране на телесните обеми до набор от геометрични фигури стига връх в аналитичния кубизъм. Там деконструираният предмет се представя като ред от двуизмерни пластични знаци с формален музикален ритъм. Това позволява въвеждането на поливалентната перспектива, симултанния поглед от различни гледни точки.
Синтетичният кубизъм „реабилитира“ предмета, но тъкмо като композиция от така изградени структури, при което се въвеждат колажни техники и триизмерни конструкции. „Експресионизмът“ идва, в смисъла на Гео Милев, да характеризира типа изразяване, стоящ далеч от послушното пресъздаване на някаква природа или действителност. Целта е проявяването на „мистичния смисъл“. Естетическият инструментариум на Добчев тук провокира тези паралели. Изкуството изяжда реалната форма, за да създаде нова, художествена форма, издялвана от духа, казва неговият Гео. Художественото творчество не е преживяването, а преобразяването на преживяното, пише Гео Милев.
Така граденото преобразяване е начинът му да излезе както отвъд „популярното“, така и отвъд „националното“, отвъд ограниченото, ограничаващото и самораслото. Изкуството не е за да забавлява масите, нито може да бъде разбирано от тях. Както творецът, така и неговият тълкувател е Ausnahmemensch, човек-изключение, антиподът на човека-маса, отиващият оттатък усредненото, баналното, рутинното.
 
Сценичното
Има една зрелищна сцена, определяна от самия Добчев като спектакъл в спектакъла, която резюмира базисната позиция. В Ямбол Гео представя лекция „Експресионизъм, футуризъм, кубизъм“ пред местни яростни модернисти, футуристи, дадаисти и пр. Тръгва се от провинциален, вторичен, но маниакален апологетичен патос. В екстатична скороговорка пред ошашавените почитатели се трупат емблеми, пароли, имена на „модернизма“ - от Вийон през Нервал, Верлен, Кандински и нататък, за да набере постепенно скорост процесът на инициация, ходът на акумулирането. Той кулминира в „общностното“ пораждане на първата част от „Септември“ с цялата й експресионистична формалност, ескалираща пластично и вокално, за да се прошепти, изпъшка накрай думата „народ“.
Най-късно тук е време да се каже, че актьорската колона, носеща цялото, е Леонид Йовчев. Неудържим, екстатичен и същевременно вътрешно дисциплиниран свръх концентрат на спектакъла, той не прави роля, не „играе“ Гео. Той шеметно преминава от фрагмент към фрагмент, от регистър в регистър, полага центровете и очертава границите на общата кристална решетка. Присъствието му няма аналог в досега известния ми български театър.
Впрочем, Добчев поема сериозен риск, „струпвайки“ на сцената 32 актриси и актьори от всички поколения, между които 19 студенти, някои от тях във възлови „роли“. Пиша „роли“, въпреки че, докато едни актьори преминават от фигура във фигура, други представят конкретни образи. Те обаче също са неустойчиви, фасетъчно построени, далеч от логиката на „реализма“ – динамични единици на ансамбловото, съборното цяло, удържано от актьорите по достоен начин.
Композиционният принцип на Добчев може да бъде разклатен от всеки рецидив на психологизиране, преживяване, персонализиране. Актьорските усилия за дистанциране от стереотипите са впечатляващи, а ефектът – много силен. На този фон следва да се забележи работата на Валентин Ганев, изключително чисто извеждащ сложната нервюра, заложена в „Никола Гешев“, „нормализирайки“ кошмарната му парадоксалност. Ганев, може да се твърди, задава основата, върху която стъпва Йовчев. Специално бих споменал още неистовия Павлин Петрунов и строгата Неда Спасова, Алиса Атанасова и Александър Кънев (мисля, той може и още), буквално израснали в репетиционния процес.
Панихидата-съновидение на Добчев е, разбира се, немислима без премислените костюми и грим, без прецизното музикално доизграждане и без сценичната картина с тези зловещи герани, стоящи в началото на всеки от пътищата на спектакъла.
 
Историческото
„Гео“ чете един къс българска история, иначе замразен в митотворчески формалин. И обявява война на пропагандните клишета. Историята се мисли сякаш в ключа на Ницшевата концепция, формулирала три форми на усвояването й. Добчев се отказва от монументалния прочит, правещ историята набор от образци за подражание, но предполагащ насилие над историческото. Напротив, позволява си твърде лежерен поглед, който ще възмути не един кух патриотар. Отхвърля и антикварния, благоговейно съхраняващия подход, определяйки се за критическото отнасяне към историята. Тогава миналото се хронографира скрупульозно (в „Гео“ има „хронисти“), но се вика и на съд, а съмнението застава над всички светини, отърсват се заблудите, пресяват се ценностите – в името на живия живот.
В този ключ Добчев прави своето историческо откритие-пророчество. Неговият Гео Милев се оказва (даже въпреки изходния текст) антипод на едно свое алтер его, на Шейтанов с неговото политизиране на естетическото и етическото, оказало се смъртоносно и за самия него, и за всеки, до когото се е докоснал.
Той е обаче антипод и на още едно алтер его, на Гешев, който естетизира политическото. Поетизираната му полицейщина не е съвсем-другото на Гео. Тя е, напротив, следващото възможно хиперболизиране на неговите позиции. Също чудовищно разрушително. На края „вещерките“, самодивите на смъртта, ще целунат в устата именно Гешев, вече унищожил способните да творят живот в свобода.
 
Социалното
Пространството на Добчевия спектакъл е един общ гроб, подгизнал от животворните води на България, затлачени с пръст, боклуци, кучешка леш и разлагащите се трупове на нейните усмъртени най-светли умове. В него е като че ли затрупана мечтата за една друга, свободна България.
„Гео“ е мощен социален ангажимент (да не се бърка с политически!). Той е действено заставане срещу посредствеността, центростремителната сила на разтлението. Интелигенцията, извиква Гео/Добчев, е консервативната сила, удържаща наличните основания на обществения ред. Тя все обслужва вкуса на народните маси и неговата еманация – крепящия екзистенциалното израждане политически формат.
Подчинената на политиката и парите интелигенция е унищожителят – съзнателен или спонтанен – на интелектуалното. Тя се стреми да го превърне в аномалия. Интелектуалецът (винаги в единствено число) подкопава устоите на препоръчваното за очевидно. Той е способният да вижда чрез трансценденталните основания, да бъде смисловият коректив, адвокатът на свободата и собствено човешкото. Той сочи пътя, по който има смисъл да се върви. Един път, противоотрова на отчаянието и примирението. Това е, казва Добчев, което си струва: да се отстоява мярката, която не обслужва, а дърпа нагоре – отвъд социалната гробовност, към свободата.
 
Резултат
С „Гео“ Иван Добчев задава много висок – естетически, исторически и социален – образец, който няма с какво да се сравни в днешния ни театър. Следването му е сложно, достигането му изглежда твърде не лесно, задминаването – да не говорим. Усилието обаче със сигурност си заслужава. Той във всеки случай го изисква и провокира.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”