Български  |  English

Рисковете на пределната стилизация

 
Велина Минкова. „Доклад на зелената амеба за химическия молив”. ИК „Колибри”, С., 2015
 
Историята в този роман е хем простичка, хем удивително находчива. Едно четиринайсетгодишно българско момиче, отлична ученичка и съвестно пионерче, заминава на международен пионерски лагер в Корейската народнодемократична република. Първото впечатляващо условие в тази литературна игра е годината: 1989 – времето на перестройката в цяла Източна Европа и времето на нашето знаменито „снишаване”. Героинята на Велина Минкова решава да си води дневник – и действително го прави. В тетрадката си тя записва впечатленията си, а впечатленията й, разбира се, са много, но тя е добросъвестна и не пропуща нищо! Като се започне от подготвителния лагер нейде в планината (прекрасен, как иначе), мине се през безкрайното пътуване през какво ли не и се стигне до завръщането й през късното лято на онази година и внезапно връхлетелите скоро след това събития, които по някаква инерция все още наричаме „промяна” и „начало на прехода”.
Голямата сполука на Минкова е най-вече в езика. Тя е разказала (написала в дневника) всичко видяно и преживяно именно с езика на едно пионерче. Много точно при това.
И тъкмо поемайки риска на пределната стилизация, авторката небрежно руши всички тогавашни клишета. Нейната героиня е едно индоктринирано девойче, възторгващо се от всичко социалистическо, вярващо в непреброимите превъзходства на социализма и убедено демонстриращо тази си вяра. За нея КНДР е върхът на социализма – един почти построен комунизъм, в който всичко си е прекрасно и толкоз. Какъв ти тук концлагер и каква ти грандоманска показност?
Не мога да знам колко време е писана тази книга, но резултатът е впечатляващ: читателят трудно ще открие и най-малкото пропукване в стилистиката. Всяко изречение е в духа на времето; много точно е пре(съз)дадена и лексиката на онези години, и детската приповдигнатост в стил „стенвестник” или в стил „здравей, непознато другарче”, но го има и езикът на настъпващия пубертет: ахка пред грандиозното строителство в онази страна на очевидно достигнатия комунизъм, но вече я вълнуват момчетата наоколо. Героинята на романа (пък и целият онзи калейдоскоп от нейни връстници от цял свят) е нормален тийнейджър (когото тогава именувахме „подрастващ” или „юноша”), който, при цялата си индоктринираност, отлично се погажда, да кажем, с пънка и ню-уейва. Пише възторжени доклади, но ужасно се тревожи и за сложната си прическа, с която трябва да впечатли всички останали. И никак даже не е бунтарка – просто е съвсем нормално, любопитно за всичко дете.
Поразяват с точността си последните страници от книгата. Скоро след като героинята се е върнала от страната на абсолютно победилия комунизъм и е написала помпозния си и нафукан доклад за пред Клуба за интернационална дружба (в който доклад предлага пионерите да напишат песен за Тодор Живков, защото в КНДР има песен за Ким Ир Сен, а в Куба – за Фидел Кастро), та точно тогава светът, в който е вярвала, се преобръща. Това обаче ни най-малко не я стъписва: точно толкова искрено, колкото е ахкала дотогава пред превъзходството на социализма, тя се превръща в част от обществото пред „Кравай”, без това да е предателство към довчерашната й вяра. Просто учителите вече са с бради, девойчето може да пуши свободно, да разкара социалистическите мебели от стаята си заедно с килима, да изхвърли матрьошките и корейските споменчета и да почне да събира пари за уокмен. Толкоз.
Сюжетът с това „корейско лято” лесно е можело да превърне „Доклад на зелената амеба...” в поредното нечестно вайкане по излъганата младост. Можело просто да се получи една от поредните наши „1984” (но псевдо и със задна дата).
Нищо подобно не се е случило. Добронамерената ирония, обезоръжаващата лекота, с която са описани мрачни в същността си случки, правят романа къде-къде по-убедителен разказ за онова време. Велина Минкова е постигнала най-трудното в занаята: да убеди читателя, че може би разказаното не е вярно, но затова пък е напълно достоверно. Достоверно звучи даже епизодът, когато двете загубили се в огромния град български деца са качени в лимузина, в която е самият Ким Ир Сен: може би детска фантазийка, в която никой друг не вярва – само героинята и, разбира се, читателят...
Което всъщност е най-важно.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”