Петък, ранна утрин ( телевизия), брой 30 (2822), 11 септември 2015" /> Култура :: Наблюдатели :: Всъщност
Български  |  English

Всъщност

 
Кризата на бягащите от войната в Сирия беше разказвана по телевизиите предимно с една дума: „всъщност“. „Всъщност, семейството бяга от война“, „всъщност, кризата има човешко лице“, „всъщност, оказа се, че тези хора се усмихват“ и т.н.
Докато откриваха, че бежанската криза има човешко лице, водещите започнаха да говорят с езика на чиновниците. Дъблинското споразумение се появи, сякаш са ни запознавали всеки ден досега с него, „суспендира временно“ стана лаф, с който, аха, и ще разберем какви ги върши Германия.
За няколко седмици репортери и водещи тръгнаха да доказват човешкостта си. Всъщност грешим, като очакваме журналистите да бъдат по-човеци от зрителите, като ги натоварваме с по-голяма сетивност. Не усещанията бяха проблем, а не безобидната самоукост, която нахлу в репортажите. Липсваха въпроси. Не видях „ексклузивно“ интервю на български тв журналист със световни лидери, които говорят против бежанците във Великобритания, за отговорността за справяне със страданието по пътя на бежанците в Гърция, Унгария, Германия или Швеция, а какво остава за лидери в Турция. Не видях зададени въпросите защо всъщност бежанците плащат 2000 евро на каналджии, ако преминаването на границите може да бъде улеснено като процедура? Напротив, всеки ден телевизиите ми казваха, че това е безвъпросно състояние, част от войната.
Европа потопи много бързо новините за убитите младежи на остров Ютой през един друг август, на 2012 година. Последните новини от затвора за Андреш Брайвик разказват за негови фенки, сякаш е кадър от скандинавски Биг Брадър. Брайвик беше обявен за вменяем. Телевизиите са гледани и от хора като Брайвик. Но на всички ни се прииска да забравим това. И телевизионната лодка беше претрупана от човешки истории.
Не остана ефирно време за обяснението защо всъщност хората, които бягат от разрушителното насилие в родината си, се озовават в нова война – тази на обърнатите лодки в морето край остров Кос, на бусовете с хладилни камери, в които каналджии „доставят“ 71 замразени тела. Сред тях и тела на деца.
Нито един репортаж не дава отговор на въпроса защо всъщност пътят през Европа трябва да е смъртоносен? Спасяваме бежанците от прегради, които сами им поставяме. Телевизиите по-скоро ни казаха, че е нормално да е смъртоносен. Боряна Пандова и Тодор Карастоянов, автори на документален филм за случващото се в Македония, описаха най-добре в предаването „Преди обед“ по bTV кой и как използва страданието: първия ден цари хаос, на втория ден полицаите са герои и хаосът е овладян. Телевизиите понякога помагат в това симулирано охраняване на телата ни.
Репортерите се влюбиха в бежанците. Натрапваше се едно и също заричане пред зрителите: че това не са прости, неуки, войнстващи хора. Бягащите от войната в Сирия са лекари, гинеколози (даже казват в един репортаж), зъболекари, учител по физика, преводач (даже работил като журналист), студенти по информатика или инженерство. Тоест, все полезни нам хора. Ако не носят полезността в дипломата си, ще ги приемем ли?
3-годишният Айлян, който не успя да доживее до бреговете на о. Кос, заедно с 5-годишното си братче, може би ни праща най-ясния сигнал – водата беше забила личицето му в пясъка. Ние искаме да забием вариото на камерата в лицето му и после добросъвестно да сложим маркер, с който да го прикрием, за да покажем етиката си. Айлян стана символ. 5-годишният му брат остана в новините без име, той не е символ, а обикновен труп.
Всъщност, в репортажите е нужна ярост срещу начина, по който помагаме с мълчанието си българи да превозват замразени тела на деца до Австрия, помагаме в страната ни пътят на бежанците да е смъртоносен. Онази ярост, за която Хана Арент написа: Яростта по никакъв начин не е автоматична реакция на мизерията и страданието като такива. Никой не реагира с ярост на неизличима болест, срещу земетресение или пък срещу социални условия, които изглеждат неподлежащи на промяна. Само там, където има основания за подозрението, че условията биха могли да се променят, а това не е направено, се надига ярост.[i]
Обградени сме с тел. В спасението си слушаме от екрана за квоти, за финансиране, за бюджет за бежанците. Безяростни сме. И загубващи човешкия си облик в пясъците на „отразяването на кризата“, докато потъваме с телевизионната си лодка.


[i] Арент, Хана. Насилие и политика. С., изд. „Критика и хуманизъм“, с. 72-73.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”