Косъмче от четка (изкуство), брой 30 (2822), 11 септември 2015" /> Култура :: Наблюдатели :: Живопис след края на живописта
Български  |  English

Живопис след края на живописта

 

„Внимание: прясна боя“, Софийска градска художествена галерия, 10 юни – 6 септември 2015.
През 90-те години дебатът за съвременното изкуство у нас беше сведен до въпроса за използваната медия. Инсталациите, видеото, фотографията, пърформансите, редимейда бяха причислени към съвременното изкуство, докато живописта, скулптурата и графиката бяха изхвърлени от него. Това разделение беше преди всичко добър реторически похват, с който радикално настроените художници, куратори и критици искаха да наложат определени художествени практики, непознати дотогава в България. И те успяха. Днес тези художествени практики са съвсем обичайни. Дори консервативни институции като Националната галерия вече са отворени за „новите“ медии.
От дистанцията на времето обаче вече е ясно, че това разделение е съвсем неоправдано. На първо място, защото всички тези „нови“ медии, които в България бяха причислени към неконвенционалното изкуство, бяха съвсем конвенционални в Западна Европа и САЩ. Там никой не би нарекъл един художник съвременен, само защото е автор на пърформанси. Но по-същественото е, че с натрупването на опит и знание, вече си даваме сметка, че зад много от работите, използващи „нови" медии, които виждаме в изложбените зали, стоят съвсем тривиални идеи и усещания. Нещо повече, много от радикалите от 90-те, които тогава правеха инсталации или видеа, днес правят живопис. Лошото е, че не си признават, че са сгрешили, когато преди време ни убеждаваха, че живописта е мъртва.
Изложбата „Внимание: прясна боя“ в СГХГ с куратори Мария Василева, Даниела Радева и Владия Михайлова е добра възможност да видим какво се случва с живописта у нас след „края на живописта“ и преди всичко - какво можем да очакваме от живописта в бъдеще, защото това е изложба на автори, чиято средна възраст е под 30 години. Повечето от тях са родени и живеят в България и са възпитаници на НХА. Някои са сравнително познати, други по-малко, но като цяло може да се каже, че става дума за хора, които все още са в процес на изграждане на собствения си почерк и репутация.
Първото впечатление от изложбата е за свеж полъх. Няма го показният драматизъм на живописта от края на 80-те и началото на 90-те години. Няма ги съмнителният мистицизъм и религиозният сантиментализъм. Няма го доминиращото черно, червено и сиво. Няма я релефната фактура. Няма ги следите, отпечатъците, пукнатините, които трябваше да оставят чувство за автентичност. Няма ги тежките символи, най-вече кръстовете. Но ги няма и скандалните образи, които целят да възпалят митологичните зони на масовото съзнание. Нито ексцесът, прицелен в измамния фундамент на рационалното. Нито впускането в плашещите дебри на подсъзнанието. Нито антиконсуматорския патос. Нито опитите живописта да се откаже радикално от репрезентацията.
Вместо това, в изложбата, при цялото разнообразие на почерци, има странно съгласие със съществуващия свят и ред. Нито светът вън от нас, нито светът вътре в нас се поставя радикално под въпрос. Той не се превъзнася, но не се и оспорва. Една от съществените разлики между младите автори в тази изложба и техните предшественици от предишното поколение живописци е точно това: базисното приемане на света. Разбира се, има и изключения, но общият фон е този. Има ирония, има пародия, но отричане и бунт няма. По-скоро опити за спокойно вглеждане във всекидневното. Обичайни интериорни и екстериорни пространства от съвременните домове и градски пространства (Александър Петков, Петър Минчев, Димитър Генчев, Василена Ганковска, Стела Василева). Банални стоки за масова консумация, заемащи цялото платно (Светозара Александрова). Портрети на семейства, приятели, приятелски компании, домашни любимци, но някак изличени или смалени (Калина Мавродиева, Иван Костолов, Рада Крачанова).
Владия Михайлова е нарекла това в текста си за каталога на изложбата „неинтимна интимност“, т.е. интимност, в която директното присъствие на личността отсъства – не само защото буквално я няма на картината, но и защото в изобразените пространства няма нищо особено, идиосинкразно, което може да я означи външно. В тази формулировка има нещо вярно, но в нея има и кредит на доверие към младите автори. Защото „неинтимната интимност“ може да се види и като неосъзнат конформизъм, липса на чувствителност и страх да се излезе извън тесния кръг на собственото защитено съществуване. В днешното ни всекидневие има неща, от които могат да те побият тръпки на ужас, или други, които са чиста епифания. Точно за тези неща е нужен спокоен поглед и който го постигне в работите си, заслужава и естетическо, и етическо възхищение.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”