Български  |  English

Вербатим постановка - с мяра и отговорност

 

„Установено при огледа”, идея и текст Десислава Гаврилова, режисьор Неда Соколовска; с участието на: Георги Налджиев, Николай Илчев, Стойка Стефанова, Любомир Любенов, Василия Дребова, Диана Енчева, Зоя Шопова. Студио за документален театър Vox Populi
 
Гледах постановката “Установено при огледа” на онова място в Борисовата градина с вдъхновеното название Маймунарника. Идеята и текстът са на Десислава Гаврилова, която познаваме като инициатор и управител на Червената къща, най-същественото частно (в смисъл на недържавно) пространство за публичен дебат и авангардни културни форми в София. Режисурата е на Неда Соколовска, основател на Студио за документален театър Vox Populi.
Импровизираната сцена се намира на няколко десетки метра от мястото на събитието, което е обект на документалния театър. Изпитвах известно неспокойствие от идеята буквално (а и да не беше буквално) да се изобрази в театрална постановка една истински кошмарна история, убийството на Яна Кръстева. При това убийството е извършено неотдавна, преди 4 години, и стана твърде известно с вниманието, което медиите му отделиха. След 20-тина минути тази нервност стихна. По-късно си дадох сметка, че е добре уцелена важна мяра, има дълбинно уважение към действителния случай.
Всъщност, постепенно става ясно, че документалната постановка е прицелена в противоположното. Тя защитава действителната трагедия от употребата й в различни машини на публичността, от институции през медии до политика.
Постановката има цялост, кохерентност и настойчива последователност (консистентност, както бихме казали). Не се разпилява по документи, записи, интервюта, документи и множество други източници, които ползва. Това е най-същественото “театрално” постижение. От добрата мяра и кохерентност се оформят основно две внушения и две публични съобщения. Първото засяга характера на публичните институции и практики на следствие и прокуратура, оттам на правосъдието, в крайна сметка, на идеята за справедливост, която тези институции провеждат. Тази специфична линия, която интересува всички ни, се е получила много силно в тази гротескна форма, в която днес съществува и всекидневно я изживяваме. Този момент е централен, той е изнесено навън и напред, има силен релеф. Всеки, който го гледа, вижда добре в какво е удавен по рождение в битието си на гражданин и какво го очаква, ако се доближи до зоните на влияние и действие на тези основни институции. Внушението е за бутафорно и наситено с произвол общество, при това в най-опасните и рискови пластове, в които очакваме да има структурираност. Това е силен момент, той е достатъчно основание за точно тази документална постановка.
Второ, на хаоса, дезориентацията и лутането на институциите отговаря състоянието на медията. От нея очакваме да бъде критик и корекция на дефектните публични практики, особено в сферата на правосъдието. Тя обаче, както се досещаме, не отразява, а хищно допълва същата тази разгулност и произвол, която виждаме в търсене на отговорност за един престъпен акт от институциите на наказателното правосъдие. Медията не само не стои встрани в отговорна рефлексивна позиция, по-скоро в множество такива позиции, а празнува по известния кичозен начин и така удължава на по-широко публично ниво не друго, а самия престъпния акт. След като той е протекъл в своята фактическа буквалност, медията му помага да се закрепи и да има перверзна продължителност. В някакъв смисъл, тя се радва и живее през това, храни се от него и преяжда, разбира се. И с това раблезианско отнасяне превръща трагедията в хранителен консуматив. Този силен ефект едва ли би се получил без вербатим формата. В една измислена история не би било така силно внушението. Тук е непосредствено. Въпросите, с които си тръгваш, са много.
Т. нар. Маймунарник е може би естественото място за документалната постановка. Но е особено и трудно се поддава на контрол. Влизат и излизат хора, разпиляно е. Става, но режисьорът може би е трябвало да му създаде една пространствена граница допълнително. По мое убеждение, “Установено при огледа” се нуждае от сцена, нищо че по характера си е документ.
В първите 15-тина минути ми се стори, че изпълнителите се държат повече като драматични актьори. Такава склонност към характери и психология не е подходяща. Още повече, предвид условието, че в двойния натиск между институции и медии самата възможност за елементарна човечност е анулирана. Но скоро те си влязоха в ролите по един по-функционален, извън-психологически начин. Това, че играят различни роли, сменят се, e добра превенция срещу неуместно вживяване.
На излизане чух една актриса да казва, че зрителите са видели последното представление. Това не е добре. Трябва внимателно да се анализират и премислят вариантите, които премиерите са експериментирали, и да се избере една стегната мяра на строгост, лаконичност и прибраност. И да се представя на сцена в София и страната. Бих посъветвал също да се помисли още за сценография, това не ми изглежда лесен въпрос. Нито т. нар. Маймунарник, нито Червената къща, където е представяна постановката, разполагат с добра сценография, а има и известна концептуална трудност каква тя да бъде, как да я има и как да не се прекали в някаква посока.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”