Български  |  English

Божана Апостолова на 70

Дарът Божана

 

Когато преди 25 години българската държава изостави кръста на нашата литература в прахта и потегли право към тържището, Божана се наведе, без много-много да му мисли, сложи го на рамото си - и продължи. Знаеше ли изобщо какво я очаква? Защото тя запази достойнството на българските творци и превърна тяхното разпятие в книги, в стотици книги... Редом крачат и други, но именно Божана стана символ в битката за талантлива литература. Защото самата тя е роден поет, който знае цената на глада за хляб - и на могъщия глад за красота.
За много години, скъпа Божана!
Приятелите от „Култура”
 
Благодарение на Радой Ралин се запознах с Атанас Далчев. Беше в края на живота му. Този плах, кротък човек беше написал, че у вас таланти има, но няма характери. В следващите четиридесет години аз се нагледах, с прискърбие, как даровити люде се продаваха и продават. А тази година, покрай заниманията ми с Алберт Айнщайн, попаднах на думите му: „Трябва да внимаваме и да не превръщаме интелекта си в Бог. Той, разбира се, притежава сила, но не и характер.” Парадоксално мислещият гений поставя характера на личността преди интелекта. А написах всичко това, понеже усещането ми след първата ни среща с Божана Апостолова беше – дама с характер.
Боян Папазов
 
Само с глада не можах да привикна. На всичкото отгоре ме беше срам да казвам, че съм гладна... Вземам го напосоки от „Делнична библия”, едни от най-силните страници, за гладуващото дете, което отказва да признае. Няма как човек, преживял това и описал го по този откровен, хващащ начин, да не бъде добър писател. Човек, който има памет за достойнството на гладуващия, няма как да не бъде добър човек. При цялата си буйност, директност, избухливост и уж строгост, Божана е страшно добър човек. Това е качество, все по-малко срещано у българския писател. При него геният често идва от горчивина, неудовлетвореност и гняв. Божанините стихове идват от друго място. Говорят си с нейния татко (татко казва тя, не баща), с мама, която се кръсти, с нейния син в онова страховито стихотворение. И много често си говорят с Бог.
Иначе това, което прави Божана с книгите си и издателството, не ги деля, е да променя средата. Да бъде бяла врана. Да помага на гладния за хляб и за внимание. Колко глад има тук, Боже. Да имаш таланта за писане и да помагаш, да те боли за другия, да изпитваш емпатия, вчувстване, обикновена чувствителност - това тук рядко се прощава. Непрекъснато си открит за удари. И тя не се разминава с тях. Друг на нейно място би се отказал отдавна. Но тук е още един от талантите на Божана – да мине напред, да отговори, ако е обидена, или да махне с ръка, да каже “дреме ми” или “майната му”. Знам със собствената си (литературна) кожа, че когато те удрят, дори да викаш, че не ти дреме, боли.
Човек, който продължава да чете почти всички идващи ръкописи, който се радва като дете, щом открие непознат добър автор, който прави този щедър жест към поезията с наградата „Иван Николов”... За това се иска отвореност и сърце.
Ако не я познаваш – може и да не хванеш веднага нейната чувствителност, която се крие зад известна рязкост. Дори когато иска да ти каже нещо хубаво, ще ти го каже така, все едно ти се кара.
Бил съм свидетел на въздействието, което Божана има върху хората. Не знам как го прави. Виждал съм я да влиза на коктейл на издатели и да вкарва цяла кохорта писатели без покани пред слисания поглед на двама здрави мъже от охраната, които със сигурност не разпознаваха нито нея, нито нас. Но тя с такъв жест ни покани и каза това са Писатели (с натъртване и главна буква), че сигурно за първи път това неясно определение се е изпълнило с някакъв смисъл и ценност в съзнанието на онези гардове.
Заедно сме от 15 години, останах верен на издателството и Божана остана вярна на книгите ми.
Бъди жива и здрава, Божана! Ще чуеш много юбилейни думи тези дни, махни най-патетичните и си остави малко място за непохватната наша признателност и обич. И запази онзи глад.
Георги Господинов
 
Първият ми импулс, когато получих поканата на приятелите от вестника да напиша кратък текст за Божана Апостолова, бе да откажа. Основание за отказ: кой не знай Божана, кой не би могъл упоително да говори за нея? За Божана като независима културна институция, като храбра медийна любимка, за издателството, за книгите на нейните автори... Е, за нейните може да премълчиш, нали трябва поне да си ги чел... Погледнах се накриво: и аз съм говорила, но не и писала. Което е почти премълчаване. Заради мъничкото неудобство да не те подозрат в разноликата корист в отношението на автор към издателя му. В която неминуемо те подозира и самият издател. И пречи, поне едностранно. На мен ми пречи.
Ще напиша своите няколко реда. Не заради гореказаното, нито въпреки него. Нито за всеизвестните – верни – неща, които поизброих. А за другите:
Мисията. Все едно дали си я е избрала или самовнушила, или тя самата е нейна избраница. Приела я е. Гордо я отстоява. С всичко, всичко, което прави. Ако сбърка – нищо. Мисията ще го оправи.
Силата. Зареждаща се от пълното съвпадане на вътрешна същност и на самореализация.
Как ли би живяла с по-малко? Не мога да си я представя с по-малко.
Феноменът Божана. Потребен. И на мене.
Екатерина Йосифова
 
Всички ние, които живеем временно на един клон, които приличаме на деца, остарели от взиране в огледалото, нека признаем: човек никога не може да изрази с думи колко място заема в живота на ближния. Това си мислех, когато преди няколко дни с Божана разгръщахме страниците на току-що донесените й първи три тома от нейното “Избрано”. Боже, казах си, повече от четири десетилетия и половина се познаваме, от годините едва ли не на първите ни стихове с вдъхновените поетични рецитации на съпруга й Динко Чонов и тютюневата му кашлица и с незабравимата Малина Томова от някогашните дни на един пловдивски литературен кръжок – до тези пресни-пресни и великолепно оформени в бяло от художника Христо Гочев томове, а като че ли едва сега човек разбира, че наистина от живота на един поет остават само малко стихове. И един танц.
В онзи ден Божана ми рече, че за нея стиховете й били само подготовка за написването на двата тома на великолепната й прозаична и изпълнена с откровения в упор автобиографична книга “Делнична библия”. Не, отвърнах й, обратното е, “Делнична библия” не представлява друго, освен тяхна кардиограма под линия. И докато в онзи ден Божана ми четеше от първия том оттук-оттам отделни стихове, понякога и през сълзи, си дадох сметка, че в служенето на думите тя всъщност през всичките тези години не е преставала и не престава да следва в упор просто сърцето си, все едно дали създава стихове, проза или детски приказки, в онази не щадяща себе си щедра откровеност, за която написаните думи не са цел, а само средство за споделеност на тайната. Правейки това по същия начин, по който и в задимената и ежевечерно пълна с гости шумно-легендарна стаичка някога на дома им с Динко и Манол, която днес отдавна не съществува, на кючюкпарижката улица “Кукуш” 16 а оттатък жп линията, в отстояването на трудната истина, че човек никога не трябва да е по-малък от своята надежда.
Знам, че както есента е красива, но не е добра, така и времето за юбилеи и за “Избрано” не е добро време. Знам още, че иззад бляскавото тръбене на официалните фанфари малцина са тези, които биха забелязали сълзата в окото. Знам и че в шумно огласяваното придвижване нагоре по стълбицата на властта на несекващите кандидати за слава с развени сетрета, развяващи над главите на простосмъртните, вместо знамена, омазнените покривки на своите кухни, няма кой и да види, че жестът на полюляващата се клонка на поезията винаги е много по-значим от всяка застинала в бутафорната героика поза. Тук, където за мнозина идеята за родина се издига до нивото на собствения им стомах и в това всеобщо къркорене врагът на все същия синтез от нищожности е само той, талантливият човек, този познавач на състава на облаците по едничката капка дъжд, човекът с лице на дете в чудото да се справяш с лекота на птица с най-страшната тежест – свободата на избора…
Но знам и друго. Усилието да не преставаш да хвърляш камък в застоялата до плесен вода на българското обществено блато, богато на мартиролози и на забрава до без памет, завинаги си остава едно непобедимо усилие. Божана Апостолова издаде всички съвременни български писатели, без да чака каквато и да е благодарност, макар мнозина да й я дължат. Приятелят, големият поет Иван Теофилов в този контекст в един свой текст направо писа, че издателство “Жанет 45” в момента за литературата ни е по-значимо от Министерството на културата и от всяка друга важна за културата ни институция.
Само Божана издателят знае какво й струва да прави всичко това неотстъпно. И да се радва като на свои на книгите на побратимите си. Докато – и понеже приятелствата са винаги мълчаливи – в същото време Божана писателят по дъното на пресъхнали океани и днес в едничка оцеляла ивица вода не престава да продължава да пуска своите платноходки. Признавайки, както още преди много години бе написала: “Сама и обща, в себе си живея”.
И това е.
Йордан Велчев
 
Личност от голям формат. Такова е определението на Томас Ман за един от учителите на Ханс Касторп във „Вълшебната планина“, Минхер Пеперкорн. В епизод от романа, който самият Томас Ман явно много си харесва, Пеперкорн стои до един водопад и говори, но тъй като грохотът от водопада е много силен, излиза, че този грохот е речта на Пеперкорн, така че самата мощ на природата, така да се каже, глаголи през неговата уста. В есетата си Ман пояснява, че прототип за Минхер Пеперкорн е драматургът Герхарт Хауптман и разказва как, след проява на скромност от страна на Ман относно собствените му шансове за писателска слава, Хауптман развълнувано възкликнал: „Млади момко! Млади момко! В дома на отца ни има място за всинца ни!“
Личност, голям формат, природна стихия, щедрост, която предвижда място за всинца ни: всичко това ми се вижда много подходящо за тази нестандартна, широко скроена персона, Божана Апостолова. Дори нищо от делото й на писателка, издателка и публична фигура да не съществуваше, самото й присъствие би разчупвало скуката на всеки пейзаж. Можеш да вървиш цял ден след нея без миг отегчение: най-напред ще стъписа минувачите със спонтанни изявления, после ще седне някъде и ще изрецитира няколкостотин стиха от пловдивски поети, които знае наизуст; след това ще се запъти към няколко събития, които е организирала, като пътьом те кастри, че книгите ти не се продават и кога най-после ще напишеш великата си книга, която да продава като Георги Господинов. Опитваш се да вметнеш, че при читателска публика, съставена предимно от жени между 40 и 50 години, ти си с неправилния пол, възраст и синтаксис, но тя, вместо да те слуша, се навежда с пъргавината, с която и до днес прави шпагат, и вдига от тротоара десетолевка, изтървана там от някой мухльо като тебе. (Истинска случка.)
Шегата настрана, Божана Апостолов е рядък у нас пример за това как способността да научаваш е в основата на всяко постижение. Тя умее да вижда, да чува, мълниеносно да схваща каквото й е нужно. Ние знаем от покъртителната първа част на „Делнична библия”, че нищо в детската среда на някогашната малка Божана не е предначертавало пътя, който я очаква. Този път обаче е за нея осеян с епифании: мънички знаци, които друг не би забелязал, но които при нея блясват като озарения и отварят скрити за очите на другите пътища. Що е художествена литература? Що е абстракционизъм? От една реплика на кварталната библиотекарка, от посочването на едно килимче (май Слона го беше посочил), детето и младото момиче извлича своите академии и ги превръща в творчество, начин на живот и трайна културна платформа, споделена с другите. Божана Апостолова непременно трябва да сподели! Когато музата я споходи - а за писане, вместено между толкова други грижи и умения, трябва да си представяме тази муза като акапелен хор, така че няма какво да се учудваме на някои от семейните й обстоятелства - всичките й приятели трябва да научат: среднощно позвъняване и слушалката на телефона се изпълва с дълбокия й глас, който, подминавайки отговора ти на собствения й въпрос какво правиш, започва да реди метафори...
Преди време присъединих писането на Божана Апостолова към пловдивската изповедно-лирическа школа, но днес бих се поколебала да го направя. А и не е ясно колко е изповедна тази школа - прекалено е медитеранска, красноречива, театрална, екстравертна, общително-приповдигната. При Божана обаче словото идва по тайнствени, свои си пътища: израства като лоза от саксията с фикуса, разперва крило на гълъб от тавана, отваря си невидим портал над балкона й. Дар. Дарът е онова, което тя най-много цени, не мерките и равностойностите. Справедливо ли е това, правилно ли е? Ами... природата бди над нея. Както вече казах: тук говори водопадът.
Миглена Николчина


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”