Български  |  English

Казусът Яким Банчев

 
По повод изложбата Реставрация на паметта: Яким Банчев – между човека и войната. Галерия „Васка Емануилова“, 11 декември 2014 – 3 март 2015. Изследователски проект на Пламен В. Петров и Рамона Димова.
 
Началото на проекта „Реставрация на паметта“ е поставено през лятото на 2014 г. в галерия „Васка Емануилова“, филиал на СГХГ, с изложбата „Не/познатите художници от една картина“. Инициативата може да бъде определена като подтик „да се бъркаме” в историята на българското изкуство. Казано с други думи – това е една археологическа акция, при която се разкопават нови слоеве културно наследство, като същевременно се ревизират вече разкритите. Подобно назоваване на нещата, макар и твърде спекулативно, всъщност се оказва смущаващо адекватно.
Българските музейни колекции, трупани десетилетия наред след 1878 г., са се обособили като своеобразни свърталища на миналото, в което пребивават хиляди артефакти, а защо не и реликви. Потънали в мрака на депата, много от тези останки отдавна са изгубили блясъка си, а срещата им с публиката, която музеят трябва да осигурява, никога не се е състояла. Една от основните причини за така създалата се ситуация навярно може да бъде провидяна във факта, че често музейният работник, по-специално изкуствоведът, отказва да приеме, че В изкуството не съществува ясна базова ценност, спрямо която всички промени и преобразувания в него да бъдат преценявани като моменти на прогрес или регрес[1].Така, вживял се в ролята си на съдник, властник, години наред историкът на изкуството в страната ни, често свръх субективно, посочва нещата, които трябва да бъдат разкрити пред публиката, и онези, които „нямат достатъчно качества“, за да имат честта да попаднат в пространството за споделяне – изложбата. И всичко това прикрито зад наукообразни фрази за концепции и дискурси.
Именно като опит за противостоене на тази ситуация може да се мисли проектът „Реставрация на паметта“, чиято втора част бе открита на 11 декември и този път се разгръща около живота и творчеството на художника Яким Банчев.
 
През юни 2008 г. в залите на СГХГ бе открита експозицията „Автопортретът. Зримият образ и скритият смисъл“. В нея можеха да бъдат видени над 200 образи на художници, увековечени в картини. Сред тях бе и едно малко по размер живописно произведение, особено по характера на композирането си. На преден план е изобразено голо женско тяло в гръб, а в десния край, на заден план, силуетът на художник, който рисува застаналия пред него модел. Встрани от картината стоеше етикет с името на автора – Яким Банчев. Дълго съзерцавах този причудлив, мъгляв и лишен от всякаква конкретност автопортрет, а опитът ми да разбера кой е този художник стигаше до информацията, поместена на една от страниците на Енциклопедия на българското изобразително изкуство, която гласи: Банчев. Яким Казанджиев – живописец. Роден на 6 май 1884, Ловеч – поч. на 19 януари 1967, София. Завършва (1905) живопис в Художествената академия в Торино (Италия). Като студент взема участие в изложба в Торино (1905) с творбата си „Голо тяло“ и получава І награда (картината се намира в Торинския музей). След І световна война Б. заминава на специализация в САЩ, където престоява 10 години, и през 1935 се завръща в България. Работи в областта на портрета и фигуралната композиция, рисува и картини с военна тематика. Първа самостоятелна изложба урежда в САЩ. Творби: „Булаирски позиции“, „Голо тяло“ (1906). Оставя много рисунки-портрети на свои професори в Италия и САЩ, на научни работници, културни дейци и др. Награден с орден „Кирил и Методий“ – ІІ ст. (1960).
Три години по-късно, през октомври 2011 г., в изложбата „До Торино и назад“, организирана като резултат от мащабен изследователски труд на Анжела Данева и Ружа Маринска, бяха показани редица платна на български художници, получили своето образование в Академия „Албертина“ в Торино (Италия), като основният фокус бе съсредоточен върху живописното наследство на братята Иван и Никола Маринови. Но както авторите на експозицията уточняват в съпътстващия я каталог, за да изявим по-пълно картината, включихме и произведения и на други българи, които учат в този период (1895–1910) в Торино[2]. Така отново в публичното пространство се появи името на художника Яким Банчев и неговите произведения – „Голо женско тяло“ (1908) и „Монах“ (1907). Маринска и Данева въвеждат в обращение нова дата за завършването на Банчев в „Албертина“ – 1909 г., и потвърждават факта, че след Първата световна война до 1935 г. живее в САЩ[3].
Година по-късно, когато станах част от екипа на СГХГ, в кабинета на Марин Маринов, тогава завеждащ фонд „Живопис“ в институцията, съзрях голямо платно, което бе съхранило оголения до плът торс на млада жена, а дълъг червен плащ се спускаше изкусително върху бедрата й. Главата, извърната вдясно, погледът, привидно спокоен, а абаносовите коси – прибрани със златна диадема. Сякаш митичен образ. Когато попитах кой е авторът на тази картина, не очаквах, че ще чуя: Яким Банчев. Художник, изтрит като с гума. Дано някога разберем повече за него!
Така, вече почти три години, в екип с Рамона Димова, вървим по следите на художника Яким Банчев[4]. Разкритите в процеса на диренията ни нови архиви и документи днес ни дават възможност да създадем един плътен разказ за житейския път и творческия профил на художника и да коригираме някои репродуцирани през годините неточности[5].
Яким Казанджиев Банчев проплаква в семейството на Хинка и Банчо Христови на 23 април 1884 г. в град Ловеч. Той е най-малкият наследник на фамилията, чието препитание от няколко поколения се осигурява от казанджийство. По-големият брат на Яким – Иван, през последното десетилетие на ХІХ в. напуска родния си град и се отправя към Априловската гимназия в Габрово, където получава средното си образование. Именно с негова помощ Яким Банчев постъпва в същото учебно заведение не по-късно от 1898 г., когато в дневниците откриваме първото упоменаване на името му. Обучението тук се оказва съдбоносно за малкия брат. Той среща първата си голяма любов в живота – изкуството. Особено влияние върху формирането на творческия профил на бъдещия художник оказва Георги Митов (брат на Антон Митов и възпитаник на Академията в Торино), което особено ярко личи в две ранни рисунки на Яким Банчев, днес част от графичния фонд на СГХГ.
Тези му умения го отвеждат след поправителна есенна сесия в гимназията до София, където на 18 февруари 1903 г. е приет в Държавното рисувално училище в ателието по живопис на Иван Мърквичка и Иван Ангелов. Навярно столичната Академия се оказва тясна за таланта на Банчев и през есента на същата година той е част от студентския поток в Художествената академия в Дрезден, където се задържа едва до март 1904. Още същия месец вече е в Торино. Това е неговата последна спирка – поне през следващите пет години. Тук той намира онова, за което е мечтал – архитектура и живопис. Според разказ на неговия наследник – Атанас Пулев, Яким Банчев, дори в заника на живота си, често подчертавал особената си страст и предпочитания към изкуството на архитектурата и разочарованието си, че не е успял сам той да се реализира в това творческо поприще[6].
След отличното си дипломиране в Италия, младият художник се завръща в родния си Ловеч. Донесъл със себе си обемно творчество, създадено из ателиетата в академиите, днес значителен дял от него е изгубено. Само малка част лично от художника ще бъде откупена в началото на 50-те години от СГХГ, която ни разкрива таланта му на живописец и опияняващ ваятел на човешкото тяло. Лъкатушещ между женската и мъжка плът в образ, художникът изключително умело третира и фигурите на примирения монах, и разгулния Бакхус.
С пристигането си в България, за Яким Банчев настъпва нов житейски период – малко преди избухването на Балканската война свързва трайно живота си с Мина Банчева, от която по-късно ще се сдобие с двама наследници – Рада (1917) и Банчо (1919). Разлистването на военните архиви ни дава и информация за участието на пътешественика в Балканската война през 1913 г., както и мобилизирането му и включването му в редиците на ХVІІ пехотен полк по време на Първата световна война. Именно в тези смутни години се оформя и вторият му голям творчески период, в който създава десетки голямоформатни платна, увековечили ужаса на войната (днес част от колекцията на Военноисторическия музей в София). Паралелно с това обаче художникът води активна кореспонденция от фронта чрез образи и слово със своята майка и любима. Множество късове хартия, покрити с щрихи, показват лика на войника, околния пейзаж, както и една дивна камила. Тази изключително лична кореспонденция разкрива отношението на Банчев към случващото се и копнежа му всичко това да се свърши. Именно от тези фронтови рисунки виждаме първите крачки на Яким Банчев към портретния жанр и големите батални композиции.
След края на тези размирни дни, в които Банчев взема участие и в две организирани общи изложби със свои платна с военна тематика, той прави опит да се включи пряко в организирания художествен живот в страната. В края на 1919 г. е част от инициативната група на Дружество на независимите художници, на което обаче така и не става член, а дори не взима участие и в първата му изложба. Не откриващ място за себе си в родината, той прави решителен ход и се отправя отвъд Атлантика, където мечтае да се реализира като архитект. Нарамил малък куфар и скромна папка с рисунки, той потегля сам през юли 1923 г. и се установява в Манхатън. Парите свършват, а надеждите да си намери желаната работа като архитект бързо се изпаряват. Принуден е да се отдаде отново на живописните си умения. Получава поръчки за портрети, а спечелените пари са достатъчни при него да дойде и любимата му Мина. През 1925 г. финансови затруднения и проблеми в дома връщат семейството в България, което две години по-късно отново ще отпътува, но този път без големи очаквания. В периода от юли 1927 до юли 1933 г. семейство Банчеви живее в САЩ, а спестената сума от изработените портрети е една добра основа, с която биха моли да съградят собствен дом в столицата на родината си и да живеят добре с остатъка, поне през следващото десетилетие. Прибират се окончателно в София, където закупуват прекрасен имот на улица „11 август“ 5а. Именно тук Яким Банчев ще успее да изяви и архитектурния си талант – проектира собственото си ателие на последния етаж на същата кооперация (днес творческо обиталище на Георги Чапкънов).
През оставащите му повече от три десетилетия живот Яким Банчев ще започне работа във фармацевтичното бюро на брат си Иван. Унесъл се в делничните грижи, до 1944 художникът скромно ще се оттегли от творческото си поприще и художествената сцена. Сцена, на която след това се оказва невъзможно да пристъпи предвид жанровите му предпочитания, но най-вече заради лошото му буржоазно минало. Въпреки опитите след политическите промени в страната да се пригоди и да участва в организираните ОХИ, негови произведения никога няма да бъдат допуснати. Като своеобразна награда за скромния му нрав, СБХ го приема за член в секция „Живопис“ през 1949, но това в никакъв случай не означава негови картини да бъдат показвани в общите изложби.
Попаднал в групата на творците, носители на „лошо западно влияние“ и имали възможност да получат художественото си образование в Германия и Италия, Яким Банчев потъва в самотата на собственото си ателие, където едновременно рисува, а после унищожава нарисуваното, за да не провокира властта при евентуални внезапни проверки. Понякога прави портрети по поръчка за някой министерски кабинет с ликовете на Ботев, Левски, Георги Димитров. Портрети, които не подписва. Останал с радостта от смеха на внуците си, с любящия топъл поглед на съпругата си, с любимите старогръцки митове и легенди, Яким Банчев ще посрещне смъртта на прага на дома си на 19 януари 1967.
 
Тъкмо през това познание е организирана изложбата в галерия „Васка Емануилова“, която представя произведения на художника, създадени предимно докато учи в Торино и по време на участието му в Балканската и Първата световна война. Те са част от колекциите на СГХГ и Националния военноисторически музей.
В идейно отношение изложбата се разгръща в своеобразно реставраторско ателие, в което част от картините са в процес на реставрация, какъвто е и самият битиен и творчески силует на Яким Банчев. Направен е опит да се изведат всички познати ни жанрови прояви в живописта и рисунката на художника, като историческият подход е второстепенен при подредбата.
По-голямата част от показаните в галерията творби не са срещали никога своята публика. Сред тях са и съкровените рисунки на художника, които той изпраща като писма от фронта до съпругата си и обичната си майка.
Симулираната реставраторска среда, в това число и голямата реставрационна маса, на която лежи рисунка с въглен, сътворена в Торино, от която все още не са отстранени безпощадните следи на времето, предлага на зрителя не само пряк поглед върху работата на реставратора, но и възможност да се докосне прахта на годините, в които създаденото от един творец е обезобразено и забравено. В опита си да приближим зрителя до вълнението на изследователя, историк на изкуството, е поставен акцент върху съучастничеството на пристъпилия в експозиционното пространство. Празните рамки без картини, които посетителят може сам да довърши през предложения му интимен свят от образи на Яким Банчев, са метафора на всичко онова, което днес за нас като „археолози на паметта“ все още е непознато.
В самостоятелно пространство е изведен и образът на самия художник. Малка черно-бяла фотография, самотно отделена върху болезнено бялата плоскост на стената, приканва публиката да се взре в лицето, в очите, в притихналите устни. А със спокойния тембър на актрисата Снежина Петрова тихо стене отдавнашен разказ, своеобразен мит, за чудното рождение на Европа, Онази, която гръмовержецът Зевс ще похити, както векове по-късно забравата ще похити творчеството на Яким Банчев.
Този кратък обзор на експозицията не може да побере в себе си цялото й съдържание, но той еднозначно подсказва, че това е една изложба извън традиционните представи за това понятие. „Реставрация на паметта ІІ: Яким Банчев – между човека и войната“ е опит за разказ, който цели да доведе до знанието на публиката съдбата и творчеството на един художник и до плашещата и горчива констатация, че „случаят Яким Банчев“ е не казус, а един от многото, в които „забравата“ е обезличила десетки майстори на образа. Забравени, но не заради стихията на отминалото времето, която винаги оставя следи, а заради играта в страната ни на фантасмагории на политици, бюрократи и хора, зовящи себе си гордо историци на изкуството.


[1] Ватимо. Д. Краят на модерността. С., 2004, 107.
[2] Маринска, Р., А. Данева. До Торино и назад. С., 2011, 11.
[3] Пак там, 130.
[4] За пълнота нека кажем още, че в издадената през 2013 г. книга „Българи в италианските академии за изящни изкуства (1878–1944)“ на Анжела Данева, в основата на която стои нейната едноименна докторска дисертация и зад която прозира изключителен изследователски труд, авторката ни дава нови сведения за Яким Банчев, като уточнява, че матрикулните книги на академия „Албертина“ съхраняват информация за действителното обучени на художника в Торино в периода 1904 – 1909 г. И още – година по-рано, през 2012 г., от печат излезе и капиталният труд на българската изкуствоведска общност – „120 години българско изкуство. Дружества, съюзи, групи“. В оглеждане на историята на Дружество на независимите художници Ружа Маринска също упоменава името на Яким Банчев във връзка с участието на твореца в основаването на Дружеството, като уточнява също, че веднага след този акт (1919/1920) той емигрира и остава за дълго в чужбина. И още – първото споменаване на името на Яким Банчев откриваме в статията на Сирак Скитник в списание „Златорог“ – „Изкуството ни през войната“, където авторът критикува творчеството на художника. С това действително се изчерпват всички известни ни обнародвани до този момент факти, свързани със знанието ни за Яким Банчев.
[5] В процес на разработка е и монография за художника.
[6] Архив на Пламен В. Петров. Интервю, проведено с Атанас Пулев, внук на художника, на 2 ноември 2014 г.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”