Български  |  English

С какво ще го запомним?

 
Последният член на „кошмарния отбор”[1], който ръководеше ЕС от 2010 до 2014, се оттегли в понеделник, 1 декември – бившият министър-председател на Белгия отстъпи поста председател на Европейския съвет на държавните и правителствени ръководители на бившия министър-председател на Полша Доналд Туск.
Колегата Уотърфил от Telegraph се възмущава: след напускането си, бившият вече председател на Европейския съвет ще се ползва от повече от щедри суми.
Шейсет и седем годишният белгиец Херман Ван Ромпой наистина ще получава три години по 9 722 евро месечно (без данъци и социални осигуровки), което е 50% от неговата базова заплата (25 500 евро бруто месечно). Това ще струва на европейския бюджет 350 000 евро. След изтичането на тези три години – не преди това – той ще има право на пенсия от чисти 4 700 евро на месец, или 52 000 годишно. Към тази сума ще се прибави неговата белгийска пенсия на бивш депутат (на нея той вече има право). Не е лошо – след само пет години в служба на Европейския съюз, особено в тези времена на бюджетна оскъдица.
Тази щедрост е запазена, според регламентация от 1967 г., за всички бивши членове (т.е. ръководители, не чиновници) на институциите на Общността: председатели на Комисията, комисари, съдии и прокурори на Съда на Европейския съюз, членове на Сметната палата и т.н. Жозе Мануел Дурао Барозо ще се ползва от същите условия, но понеже е изкарал 10 години (Боже мой!) начело на Комисията, неговото „преходно обезщетение” от три години ще стига до 55% (максимумът) от последната му основна заплата, която е същата като на Ван Ромпой.
Каква следа ще остави в историята Херман ван Ромпой? Според мен, само една бележка под линия. Той не беше „президент на Съюза”, една истински симетрична на американския президент фигура, за каквато мечтаеше Валери Жискар д’Естен, председателят на Европейския конвент, който измисли този пост; той преобразува функцията в един обикновен генерален секретар на Европейския съвет. Пет години първият председател на Европейския съвет се задоволяваше да облекчава консенсуса между държавите, избягвайки медиите и контактите с европейските граждани. Той се оказа неспособен да олицетворява Европа на световната сцена. Найджъл Фараж още през февруари 2010 каза високо това, което пет години мислеха всички: „вие имате харизмата на мокър парцал и изглеждате като дребен банков чиновник”.
Трябва да се каже, че бившият белгийски министър-председател не беше назначен лесно. Тони Блеър беше отхвърлен от онези, които не искаха ръководител, който е съавтор на войната в Ирак, а и не е член на еврозоната. Жан-Клод Юнкер се сблъска с ветото на Никола Саркози. Така не останаха много кандидати на пазара. Херман ван Ромпой, чиито дни начело на правителството бяха преброени, използва случая. Един от най-често чуваните аргументи в негова защита е, че правителствата не биха толерирали по-ярка личност начело на Съвета. Което е напълно невярно – наследникът му Доналд Туск въобще не е свенлива девойка. Ван Ромпой всъщност играеше ролята, която искаше да играе – на дискретен посредник, който никога не напуска бункера на Съвета.
Вярно е, че периодът никак не беше лек: кризата в еврозоната, която започна веднага, след като пое поста, трудно можеше да бъде управлявана от Брюксел, основните лостове за въздействие бяха у държавите, по-специално в Берлин и Париж. Така че, всичко се решаваше директно между двата бряга на Рейн, а Европейският съвет само опаковаше красиво компромисите, постигнати предварително. От тази гледна точка Ван Ромпой не допринесе кой знае колко, председателството на ротационен принцип в миналото беше доказало, че се справя с подобен род задачи.
Разбира се, Ван Ромпой се опита да придвижи напред Европа, но и в тази задача не стана ясно с какво е по-добър от предишните председатели. Докладът му за усъвършенстване на еврозоната съдържаше няколко смели идеи (бюджет на еврозоната, например), но все пак имаше доклад и от Европейската комисия. И в двата случая Берлин погреба онова, което не харесваше и което никой нямаше силата да му наложи.
Отхвърлен на втори план, той би могъл поне да използва това, за да защитава Съюза на вътрешната сцена, тъй като Барозо се беше отказал от това. Той правеше това наистина, но пред англосаксонската и белгийската преса, т.е. пред една публика, която е враждебна по дефиниция, и пред друга, убедена по дефиниция. Лисабонският договор му даваше и роля на международната сцена редом до външния министър Катрин Аштън (най-лошата от посоченото през 2009 г. трио), но той не пое по него. Когато избухна украинската криза, той бе тотално отсъстващ, чакайки навечерието на анексията на Крим от Русия, за да обяви посещението си в Москва, което бе отменено в последната минута. Той се оказа неспособен да бие сигнал за тревога, когато Европейската комисия се впусна в преговорите за асоцииране с Киев, които щяха да подпалят фитила. Вярно, винаги присъстваше на семейната снимка по време на срещите на върха с трети страни, обаче Барозо, разтревожен от прерогативите му, винаги го държеше при полата си. От това образът на Европа с много председатели не стана по-добър. От липсата на телефонен номер минахме на телефонния указател.
Дали тази бледа роля навреди на Европа? Всъщност, не съвсем. Ален Ламасур, европейски депутат и бивш член на Конвента, бе обяснил през 2003 г., че председателят на Европейския съвет би бил преди всичко председателствуващ[2], а не президент във френския смисъл на думата. За него, председателят на Съвета трябва да бъде „мъдър, координатор, медиатор в неизбежните и здравословни конфликти между председател на Комисията и глава на правителство, човек, чието задължение е да напомня изискванията на дълговременното развитие и на постоянните задачи”.
Проблемът е, че и Барозо, и Аштън бяха аутисти като Ван Ромпой, и това остави свободно поле на държавите и преди всичко на големите държави да диктуват хода на Европа. И въпреки че, в края на краищата, те спасиха еврото, Европа излезе от тази случка по-„междуправителствена” от всякога и по-отслабена, отколкото би трябвало да бъде, в икономически план и пред общественото мнение. Всъщност, вината на Ван Ромпой е, че беше несъществуващ по времето, когато и другите ръководители на Съюза бяха несъществуващи, което доведе ЕС до ръба на пропастта.
С Доналд Туск, Жан-Клод Юнкер и Федерика Могелини ЕС превключи на друга скорост. Волята на Парламента да наложи своя кандидат за председател на Комисията накара държавите членки да изберат личности с размах, имащи точна и силна представа за съответните си роли, за да бъдат противотежест. Диференцираната им легитимност ще позволи да се изясни ролята на всеки от тях. Например, Юнкер няма да се натиска да се снима на семейната снимка с Обама, за да засенчва Туск. Освен че е натрупал достатъчно срещи на върха през дългата си кариера, председателят на Комисията иска да се отдаде на вътрешните работи на Съюза. Могерини, която премести канцеларията си от Министерския съвет в Комисията, реши да се занимава с цялата палитра свои компетенции. Например, тя редовно събира комисарите, които наблюдава (търговия, развитие, съседство и разширяване) или председателства Съвета на министрите на отбраната – Аштън никога не го правеше. Туск, особено чувствителен по въпросите на външната политика и отбраната, ще иска без съмнение да говори с нея, което ще засили техните съответни тежести. Накрая, и това е може би най-важното, и тримата имат силното желание да възстановят контакта с общественото мнение, който „кошмарният отбор” беше прекъснал.
Жан Катрьомер
От блога му Coulisses de Bruxelles
 


[1]На английски - nightmare team - във френския текст, бел. ред.
[2]2 chairman
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”