Ходене по буквите , брой 42 (2791), 12 декември 2014" /> Култура :: Културен коктейл :: Ходене по буквите
Български  |  English

Ходене по буквите

 

Борис Христов. „Книга на мълчанието”. Двуезично издание. Превод на английски Джон Хамилтън. ИК „Рива”, С., 2014, цена 9 лв.
На финала на своя апокалиптичен увод Борис Христов казва: „И макар още да вярвам в божественото начало на Словото, запленен от творбите на този придворен гравьор на Танатос, днес изповядвам с негова помощ Мълчанието... и човешкия край на Земята”. Как се пише, когато всъщност се мълчи – това неведнъж сме научавали от големия поет, но сега позицията му, позната от „Честен кръст”, е изведена до крайност. Чета 95-те кратки текста и виждам как авторът е махнал хилядолетните цивилизационни украшения от човека – и отново сме сами в пещерата, в първобитната нищета. Мъдростта на Борис Христов е мед и вино, но преди всичко е кръв. И камък. Камъните на поета разговарят през нас с прочутия камък на Далчев, с камъка на Херберт. Със самите себе си. Никъде не съм срещал по-трезва преценка на обезценяването на словото. В неповторимо слово.
 
Ален де Ботон. „Как Пруст може да промени живота ви”. Превел от английски Боримир Паскалев. Издание на „Евролайт груп”, С., 2014, цена 18 лв.
Ако сте писател, тази книга ще ви принуди да си зададете много въпроси. Да речем, кому доверявате повече от себе си: на приятелите си или на произведенията, които пишете? И още: каква саможертва ви кара да сте щедър в литературните си оценки за колегите, с които по-скоро се разминавате в литературата? Можете ли да твърдите за себе си, че сте професионални читатели, след като това означава да сте направили само първата крачка – и да сте блокирали дотук. Разбира се, извън тези въпроси, книгата на Ален де Ботон е много забавна и находчива. От нея научаваме за битката на Марсел Пруст с клишетата, но и за неговото убеждение, че изобщо не го бива в синтаксиса. Научаваме за срещата му с Джеймс Джойс, с която водили много любезен диалог, в който винаги единият събеседник е отговарял на въпроса на другия с „не”. Научаваме и какво Пруст е причинил, без изобщо да подозира, на Вирджиния Улф, докато тя се отърси от влиянието на неговата поредица – и спре да мисли, че самата тя пише пошло… Де Ботон ни предупреждава: „Истинската почит към Пруст трябва да е да гледаме нашия свят през неговите очи, а не да гледаме неговия свят през нашите очи.” Поне аз през цялото време си представях как Пруст се муси на книгата, защото изглежда тъй, щото Ален де Ботон нищо не е научил от опуса му „Против Сент Бьов”, в който авторът на „По следите на изгубено време” описва защо не трябва да си губим времето с позитивистичния подход в литературата, ровичкайки в биографични подробности за даден писател. (А Де Ботон не е пропуснал кажи-речи нищо.) Но пък може ли човек да забрави такъв пасаж от самия Марсел: „При четенето усещането за приятелство изведнъж ни се явява в своята чистота. Няма фалшиво приятелство с книгите. Ако прекарваме вечерта с тези приятели (книгите), то е защото искрено го желаем.” И роденият през 1969 г. швейцарски писател Ален де Ботон ни сприятелява още веднъж с безсмъртния Пруст.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”