Реплика от ложата (театър), брой 42 (2791), 12 декември 2014" /> Култура :: Наблюдатели :: Пресечна точка
Български  |  English

Пресечна точка

 
„Каквато ти ме искаш“ от Луиджи Пирандело, Спектакъл на Стефан Москов, визуално решение Стефан Москов, художник Чавдар Гюзелев, костюми Свила Величкова, композитор Антони Дончев, хореограф Росен Михайлов, в ролите: Снежина Петрова, Стоян Алексиев, Цветан Алексиев, Никола Додов, Жорета Николова, Марин Янев, Илиана Коджабашева, Вяра Табакова, Сава Драгунчев, Любомир Петкашев, Елена Телбис, Народен театър „Иван Вазов“.
 
С „Каквато ти ме искаш“ на Пирандело Стефан Москов изненада всички – както почитателите на досегашния му стил, така и дистанциращите се от него. Тук той прави няколко неща за първи път или във всеки случай – за първи път системно полагащо. Без да се правя на пророк, имам усета, че този спектакъл може да стане пресечна точка, начало на нова координатна система в театъра Москов.
За първи път той работи с драматургичен текст, към който се придържа достатъчно плътно. (Пиесата е преведена от Ернестина Шинова по негово настояване.) За първи път се отказва от непосредствената импровизация на сцената, очевидно вкарвайки я в репетиционния период. За първи път актьорите му имат за задача да градят цялостни роли, доколкото Пирандело позволява това, разбира се.
Не ме оставя чувството, че съм допуснат в лаборатория, в която се прави не пореден експеримент, а се гради финална фаза на нов модел, на нова парадигма. И тук, както при всяка лабораторна работа, съществено значение имат както видимо успешните, така и видимо неуспешните ходове.
Без тази пиеса да се числи към шедьоврите на Пирандело, тя носи основните белези на неговата естетика и антропология. И тук се изследва играта на налаганите маски, произвеждащи човешкото същество – както за другите, така и за него. Демонстрира се технологията на отраженията в другите и чрез тях. Програмното и повтаряно настояване на Непознатата, че е тяло без име, чакащо някой да му даде душа, да се роди от нечии очи („огледала“), е резюме на пиранделовския поглед към човека и театъра.
Москов ползва Пирандело, за да разгърне една не толкова абсурдистка, колкото сюрреалистична театралност. Натам е прицелена и визуалната програма, и сценографията, аналогично насочваща към естетиката на Магрит, и деликатната музикална картина. Режисьорът, прокарвайки избрания модел, предпазливо се отказва от пиранделовските включвания на публиката, „сублимирайки“ ги в екрана („четвъртата стена“!!!), на който чрез кино-ефектите персонажите проблематизират себе си.
Точно е забелязано, че всеки от тях се намира на различни стадии на своето „ставане“, което е отразено включително в костюмите. От една страна, пред нас са замръзнало устискващите своята маска, илюзорно „избрана“ за „същина“, бутафорни и еднопластови фигури – сините. От друга страна са „сивите“: отиващите към такова затваряне (Боффи, Пиери). Трета група са „шарените“, драпащите към постигането на хомогенна маска, без да успяват. Най-сетне са „зелените“, Непознатата и Дементната, в които Пиранделовата антропология е представена в най-пряк вид. Москов майсторски хваща контрапункта между двете „голи маски“, тоест, между съзнателно дирещата производството на свои лица през погледа на другите и умствено угасналата, която безропотно приема всяка лепната й маска. Хваща го и гради върху него, извеждайки чиста режисьорска визия.
Понеже става дума за лаборатория, никой няма право да очаква съвършенство на цялото и точен баланс между компонентите. За цялото може да се каже, че оставя едно фоново усещане за непреодоляна несигурност, въздържане от радикалност в избрания ключ. За компонентите трябват малко повече думи.
Очевидна е работата на Москов по дисциплиниране на сценичното действие, особено при сините марионетки. Струва си да се помисли защо най-категоричен сред изпълнителите там е Марин Янев, който в най-малка степен търси дискантен характерен жест. Веднага след него трябва да се сложи „сладката“ идиотка на Жорета Николова, на която се налага обаче встъпително да убеждава в себе си.
Строгостта на режисьорския план отваря проблеми пред актьорите, които трябва да играят личен и лицев дисбаланс, колеблива персоналност – както външно, така и вътрешно положена. Това се вижда на моменти дори при Стоян Алексиев, а Илиана Коджабашева, в името на убедителността, преминава по-скоро към гамата на „сините“. Не е случайно, че спонтанните пластични импровизации (напр. при Цветан Алексиев) се късат от цялото, оставайки неорганични, а помощните трикове (напр. присърбванията на иначе стабилния Никола Додов) не помагат на никого. Даже Снежина Петрова (несъмнено попадение при избора за ролята) остава на места немотивирано външна и изпада в самоцитиране. (Тъкмо в хоризонта на общия план следва да се види успехът на Елена Телбис като Дементната.)
Казаното в последните редове не бива и не може да омаловажи съществената значимост на спектакъла. Стефан Москов явно дири пътища за внимателно отдръпване от театралността Теди Москов, революционизирала някога българския театър. Във времето на официална сивота и многоетажно цензурирана и автоцензурирана компромисност, на умствена и емоционална констипация, въвеждането на радикално импровизационни, карнавално-низови и даже чалга елементи (най-мощно тъкмо в постановките на Теди Москов и пърформансите на Тодор Колев) взривяваше идеологическите усмирителни ризи, стягащи всичко нормално. И ги вдигна във въздуха. Днес обаче, включвайки се в друг културен фон, с нагона на официално-масовото към чалгизиране и вкичяване, тази стилистика се оказва способна да отвежда и в посоки, съвършено чужди на нагласите, мисленето и естетическата чувствителност на самия Стефан Москов.
Отдръпвайки се оттам, показва ми „Каквато ти ме искаш“, той няма обаче намерение да отхвърля своя стил и театралната си визия, да се отрича от тях. Тъкмо напротив, натрупаният опит, откритията, постиженията, собствените мощни обеми и измерения се концентрират и действат в нова координатна система на едно, струва ми се, по-високо ниво.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”