Ходене по буквите , брой 39 (2788), 21 ноември 2014" /> Култура :: Културен коктейл :: Ходене по буквите
Български  |  English

Ходене по буквите

 

Стефан Иванов. „Навътре“. Стихотворения. Художник Яна Лозева. Издателство за поезия „Да“, С., 2014, цена 12 лв.

Струва ми се, че единствен от своето поколение Стефан Иванов е пълноправен културен поданик на моето. Новата му книга е всеобхватен мост, по който виждам съвременна София - точно тази, до която вече нямам достъп. И същевременно изпитвам дълбока сигурност в общуването със Стефан, защото имаме обща литературна памет. Но това, което най-много ме вълнува, е натрапливото сегашното време в стихотворенията му: като назовава, поетът отвоюва нашето всекидневие от нищото. А то ни обсажда все по-плътно. Сякаш ни уверява, че ни има. Това е колкото банално, толкова и съдбовно. Назовава доброто - и го има. А доброто най-често е закрилящото. Назовава лошото - и го има. И го обезврежда, като го нарича, допълвайки опита на Константин Павлов за убийство чрез премълчаване. Изрежда, изрежда, изрежда... и човек си мисли, че поетът ще стигне до критичната маса на преобръщането. Но преобръщане е цялото стихотворение, което ти казва: „Абе има те...“ Стихотворението е паспорт. Не знам дали приятелите на Стефан Иванов, на които са посветени стихотворенията, подозират колко той е самотен и любопитен в самотата си. И как стихотворението, дори когато е угнетено със социалност, прегръща.
 
Людмила Миндова. „Тамбос“. Стихотворения. Художник Кирил Златков. ИК „Жанет 45“, Пд, 2014, цена 12 лв.
Людмила Миндова споделя с нас особен лирически опит: нейните твърди политически послания са изразени много възпитано. Внимателният нюанс в стихотворенията обаче изобщо не е в ущърб на тяхната категоричност: „Не очаквай поезията/ да те прави силен./ Съвсем достатъчно е да налива смисъл/ в слабостта ти.“ Миндова защитава човека от миналото, което с колективистичен устрем прави всевъзможни попълзновения в неговото частно съществуване. Миналото на другите, което безпардонно прониква в настоящето на твоя дом. Може би единственото място, където непоносимото, болезнено натрапено минало не успява да се намести, е пространството на стиха – и това аскетично пространство става място на доблестта и съпротивата. Неслучайно много стихотворения дефинират целебната сила на поезията като кислородна маска. „Наивната“ находчивост на поета всъщност прави чудеса в света: „защо да триеш/ пречупения кръст,/ щом можеш/ да го дорисуваш до прозорец”. Ала не си мислете, че Миндова е краен индивидуалист – нейният гняв от пречупените кръстове и не пречупените вече 25 години петолъчки всъщност се превръща в грижа – грижа за дъщерята и майката, грижа за приятелите. „Тамбос“ съдържа словесните знаци от един непосредствен уют, от едно тихо празнично общуване, в което никога не знаеш къде свършва човекът и къде започва литераторът, защото те съвпадат. Людмила Миндова е нежен максималист – навярно заради това тя подвежда всичко под знаменателя на древногръцкия тамбос, чувството на вълнение и страх пред необяснимото, от способността за благодарност и изумление, която твърде рядко, но завинаги, събира хората. И книгите. “Без удивителен, с обикновена точка“, ако цитирам Миндова.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”