Български  |  English

Азът и Другият

 
Антоанета Дончева изгражда текста си[1]в семпла, но много устойчива схема. В първата част тя слага за основа една широка ментално-историческа панорама на моделите за производство на персонална идентичност, в които се формират европейските схващания за Аз-а и Другия, а във втората детайлно се оглеждат визиите за тяхната определеност и проблематичност при фигури, емблематични за ХХ век: Батай и Сартр, Кафка и Бекет, Де Кирико и Пинтър, на пръв поглед неочаквано оглавени от Луис Карол (починал 1898 г.). Колкото е лесна за описване тази структура, толкова е трудна за удържане и реализиране.
Отдалеч се вижда, че пред нас е резултат от дългосрочна изследователска програма, многогодишни натрупвания и солидно изграден концепт. Първата част тръгва от схващанията на Античността и следва хода на културната история до 60-те години на ХХ в. Следят се като че ли най-вече разгръщанията на философските определения, и то хронологично. Това проследяване няма обаче характера на предопределено „снемане“ на възгледи, които някак да кулминират в прозренията на авторите, анализирани във втората част.
Меродавните тълкувания на Аз-овостта са представени в драматичната им нееднозначност и противоборство. С отчетлива яснота са формулирани алтернативите, генерирани в европейската културна история. Философските позиции се артикулират в контекстуалните пространства на историческите епохи, при което погледът се уплътнява чрез въвличане в социалните политически, религиозни, артистични, природонаучни, юридически, стопански и т.н. измерения на тези пространства. Дончева се справя с този жест, не лесен за координирано овладяване.
Тя убедително очертава исторически-антропологическата, социалната и епистемната обвързаност на съответните концепции, предзадаваща и моментите на континуитет, и тези на прекъснатост и срив. Убедителността идва от увереното владеене на масивен фонд знание, високо концептуалното му систематизиране и прецизното селектиране на възловите мотиви. Част от темите, следва да се забележи, стават за първи път предмет на анализ в нашата хуманитаристика.
Отстояваният в нейните изследвания – напук на съвременната дисциплинарна специализация – културно-исторически синкретизъм дава богат резултат. Видима става „виртуалната библиотека“ както на западноевропейската култура като цяло, така и на отделните й епохални фондове. В тази мрежа философските схващания се уличават като говорители на общо-ментални визии, форматиращи профила на културното присъствие на европейския човек.
Проследяването на анализа създава усещането за напредване в разширяваща се фуния. Ако наблюденията върху предмодерните фиксирания на Аз-а са настроени да улавят най-вече структурополагащия кофраж, сондажите в културата на Новото време стават все по-детайлни. В хода на това движение става очевиден генезисът на кризата, произвеждаща драматичните обертонове в поставянето на въпроса за Аз-а и неговата идентичност, характерни най-вече за ХХ век.
Впечатляващо е, че ако в по-ранните времена Аз-ът се формулира центростремително, при което „Другият“ се въвежда по-скоро като философско-логическа фигура, то тогава в ход влизат мощни центробежни сили. Те рязко разколебават увереността в самодостатъчността на Аз-а, в потенциите за иманентното му дефиниране и все по-активно извеждат Другия като определител на неговото наличие и същина.
Дончева и декларира, и демонстрира факта, че ХХ век генерира притеснително многообразие от проекти за производство на персонална идентичност. Дори най-едрата схема, следваща от противодействието между производствата на идентичност чрез тоталитарни идеологии и практики, от една страна, и полаганията на азова идентичност чрез уникалност и персонална диалогичност, от друга, говори ясно за това. Не се оставя място за никакво съмнение и относно тревожното разноречие и даже несъизмеримостите в рамките на втората програма.
От този хоризонт става очевидна мотивацията за избора на визиите, детайлно обмисляни във втората част на изследването. Става дума за възгледи, разгърнати със средствата на изящната литература и визуалните изкуства, драстично очертаващи „метафизиката на разпада“. Разпад както на Аз-а, допускащ самоочевидността на своята идентичност, така и на връзката „Аз-Другият“, гледана едва ли не като естествена първична „клетка“ на антропологичното. Изследвани са някои от великите майстори на апофатизма при извеждането на човешката идентичност. Който обаче няма нищо общо с нихилизма.
Тръгва се от тревожещия целия ХХ век Карол, фиксирал разпада на привидната езикова „приютеност“, минава се през компрометирането на идентифицирането чрез телесността и се върви към все по-радикалното дискредитиране на всички привидно естествени оператори на персоналната идентичност и на връзката „Аз-Другият“ (Аз-Ти, Аз-то и т.н.). „Естетиката на провала“ води чрез апофатични логики към необходимостта от не наивно практическо преформулиране на човешкото и неговата конституция.
Вътрешната телеология на текста е заявена най-категорично към финала, в главата, посветена на „квартета“ Кафка-Де Кирико-Бекет-Пинтър. С наглед акварелна техника, с лекота, гарантирана от целия масив на изследването, Дончева постига мощен полифоничен ефект, превежда през точките на хармоничен резонанс, но и на дисонанс между различните „програми“, оголващи трагичното състояние на човешкото такова, каквото е то в днешното си състояние, и невъзможността да се остане в него.
Има още една телеология, която – много условно – може да се нарече „външна“. Тя е ясно заявена и в предговора, и във финала на текста. Авторката еднозначно обявява намерението си да продължи изследването и тълкуването и на други линии в тази посока, да направи следващата „стъпка“. Солидно подготвеното „шаси“ не оставя никакви основания за съмнение в това.
 

[1] Антоанета Дончева, Азът и Другият в западноевропейската култура на ХХ век (= поредица „Срещу времето“ N 4), Изток-Запад, София, 2014.
Настоящият текст е предговорът на водещия поредицата към изданието.

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”